Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (16)

Глава 15
Сестринска любов (не се смейте…)

— Не! Да не си посмяла!

При гръмогласната команда на Лин, Роуан застина на място и ръката й остана да виси над тенджерата върху печката.

— Ама то си трябва — измрънка тя. — Ще бъде скучно без нищо!

— На спагети болонезе не им трябва къри!

— Ама…

Роуан беше по-смела от мен (и по-луда… имам предвид спагетите болонезе с къри?). На лицето на Лин се беше изписала ледена физиономия, а да се караш с нея, когато има такова изражение, си е чиста лудост.

— Али — кажи й, преди да съм навряла лъжицата в гърлото й! — умоляваше ме Лин, размахвайки във Въздуха омазана с доматен сос дървена бъркалка.

— Хм — измънках аз, докато се мотаех на входа на кухнята.

И Лин, и Роуан бяха втренчили погледи в мен, очаквайки присъдата.

Щеше ми се баба да е тук и да готви, както обикновено, вместо рано-рано да се изнесе, за да се подготвя за някаква годишнина от сватба във вторник вечер (парти във вторник вечер, а? Баба наистина води по-бурен социален живот от нас…). Ако беше тук, нямаше да има битка между двете ми сестри коя да бъде главен готвач, а и аз нямаше да се окажа в ролята на неохотен рефер.

— Мисля… — започнах бавно, за да печеля време. — Мисля, че кърито е супер, но предпочитам спагети болонезе по обичайния начин.

Дали бях достатъчно тактична, за да угодя и на двете?

Не.

— Лини, ти накара Али да каже това! — избухна Роуан.

— Кога? — ахна Лин и се изсмя на това доста смешно обвинение. — Може би, когато й изпратих телепатично съобщение, докато идваше към кухнята преди две секунди, така ли? О, да, толкова си права, Ро!

— Това си ти — обръщаш всичко така, че да излезеш адски умната! — сопна се Роуан и започна да премигва, сякаш всеки момент щеше да ревне.

— Да бе? Ами не е трудно да изглеждам умна, особено когато съм наблизо до теб…

— Шшшшт! — успях да ги озаптя. От мястото, на което стоях, щях да чуя издайническото скърцане на стълбите, дори и да не бяха млъкнали.

Лин изведнъж прикова вниманието си в разбъркването на спагетите, а Роуан грабна гъбата от умивалника и започна да търка кухненския плот.

— Мммм, вкусно мирише — усмихна се татко и влезе в кухнята. — Някой да ми е виждал някъде очилата? Трябва да помогна на Тор за домашното, но ще е от полза първо да прочета какво се изисква от него.

— О, ето ги, татко! — весело каза Роуан и му ги подаде от кутията за хляб, където ги беше оставил.

— Благодаря, Ро! Е, момичета, добре ли сте?

Вече знаех, че е чул крясъците, докато е слизал по стълбите от стаята на Тор.

Със сестрите ми имахме едно неписано правило — никога да не се караме пред татко. Не е честно, заради самия него, разбирате ли? Беше му толкова тежко, заради всичко, което стана с мама и т.н., че съвсем щеше да повехне, ако разбереше, че сме на път да се избием една друга. Така че — гюрултии, препирни, диспути („дебати“, както ги наричаше баба) — всичко това се пазеше в тайна от татко.

— Да, добре сме! — казах аз твърде ведро, за да е убедително. — Тези двете се размрънкаха малко, защото тъкмо им казвах, че утре вечер ще идват приятелките ми.

— О, Али, не ставай глупава! Знаеш, че с Роуан нямаме нищо против! — усмихна се Лин, влизайки в ролята си.

Много е добра в това да се преструва, че с Роуан се разбират. Единственият момент, в който си позволява да разкрива истинските си чувства пред татко, е, когато се кара с Роуан по повод ужасяващите й опити да сготви нещо по време на дежурствата й в кухнята. Но все пак хората имат някакви граници…

— Дааа! Тъкмо напомнях на Али, че е добре да изчисти къщата, след като гостите й си тръгнат. Последният път, когато приятелите й бяха тук, Ролф и Уинслет седмици наред дъвчеха разпилени по пода пуканки! Нали, Али?

Сега Роуан жизнерадостно чуруликаше. Родена актриса е. Преиграването е по нейната част.

— Добре. Както и да е, трябва да се връщам към таблицата за умножение! — усмихна се татко и сложи очилата си.

Ние трите седяхме като истукани с глупави усмивки на лицата, докато татко се качваше по стълбите, и се вслушвахме как отваря и затваря вратата на Тор.

След това Третата световна война отново се разрази.

— Такава командаджийка си, Лини! Смяташ, че можеш да ни нареждаш какво да правим и какво да мислим! — изсъска Роуан.

Беше бясна на по-голямата ни сестра — това бе сигурно, но като се има предвид косата й, сплетена на къси, абсурдни плитки, Роуан по-скоро приличаше на някой, който се кани да издои кравата в древния сериал „Малка къща в прерията“, отколкото на участник в спор по повод употребата на къри в кухнята на Крауч Енд.

— Какво общо има това с всичко останало?! Какво точно искаш да ми кажеш? — излая Лин и зелените й очи заблестяха. — И за стотен път повтарям, че името ми е Лин, не Лини!

— На първо място продължаваш да настояваш да си направим тази семейна фотография, въпреки че и аз, и Али, и Тор намираме идеята за пълен боклук — разпали се Роуан. — А освен това можеш да променяш името колкото си искаш — можеш да твърдиш, че се казваш Боб, ако желаеш — но това не променя факта, че мама ти е дала името Лини и ето това си ти!

Отново настъпи тишина. Лин придоби странен вид при споменаването на мама, сякаш й бяха зашлевили шамар, или нещо подобно. Роуан също видимо се разстрои, че е повдигнала темата.

И аз не се почувствах добре, когато ми беше напомнено за голямата зееща празнина в живота ни. Но се сетих, че веднъж татко каза как нашият мозък има изумителен капацитет да се защитава от болката. И точно в този момент явно мозъкът ми реши, че ще ме разсее от тъжните копнежи по мама, като ме накара да се кикотя.

Изведнъж се оказах в ситуация, в която едва се сдържах да не се разхиля при мисълта, че Лин се казва Боб…

— Трябва да знаеш — надменно започна Лин, запазвайки самообладание, — че не държа на всяка цена да правим семейната фотография…

Някаква котка, която не беше Колин се отърка в глезените ми, привлечена от миризмата на готвено.

— Защо? — попитах аз, като прегърнах опърпаната чернобяла писана и по кривогледите очи познах, че е Дерек. — Мислех, че си луда по тази идея.

Лин стисна устни.

— Това беше преди да разбера колко е скъпа цялата работа… — измънка тя най-накрая.

Аха. Това обясняваше ледената й физиономия.

Роуан триумфално се усмихна. Усещах, че се кани да каже нещо, от което двете ми сестри отново щяха да се хванат за косите.

— И колко ще струва? — побързах да попитам, преди Роуан да се намеси.

— Повече отколкото можем да си позволим — твърдо отвърна Лин.

Роуан гореше да вземе думата.

— Окей — малко прекадено силно казах аз, очаквайки средната ни сестра да отправи отмъстителна забележка. — В такъв случай нека помислим за нещо друго…

— Като например? До този момент не си предложила нищо смислено! — многозначително кимна Лин.

Дерек се опитваше да се освободи. Беше надушил сестринското напрежение в стаята и въпреки миризмата на храна, предпочиташе да е далече от кухнята и да се гушка на някое по-спокойно място.

— Защо всички да не отидем този уикенд на пазара в Камдън? — предложих, като оставих Дерек да скочи на пода. — Ако там не успеем да намерим нещо необикновено за татко, никъде няма да ни огрее.

Не знам дали някога сте попадали в Камдън, но там е абсолютно зашеметително. Пазарът — съществува отпреди много години и в началото се е състоял от няколко сергии между старите сгради, но постепенно се е разширявал и завземал всяка изоставена фабрика и въобще постройка в околността. По сергиите се продават странни, прекрасни и причудливи неща — от дрехи до храна (е, нищо от това не звучи особено причудливо, но то е защото не сте виждали как изглеждат някои от тях), или часовници, направени от измито от водата дърво, плетени цветарници за саксии и китайски камбанки, изработени от стари вилици. Странни наистина, ала хубави. Вярвайте ми.

Лин и Роуан бързо се спогледаха. Без да кажат нищо, стана ясно, че някакво решение все пак е взето.

— Окей — кимна Лин от името и на двете. — Да идем в Камдън през уикенда.

Пфу.

Успях да прекратя кавгата.

Дори ако това означаваше, че пазят най-лошото за пазара в събота, когато може би щяха да си свалят скалповете.

Но все пак в Камдън е пълно с улични артисти и всякакви образи, така че хората биха решили, че Лин и Роуан не се бият, ами правят пърформънс.

А аз можех да застана отстрани с една шапка и да гледам как туристите ми хвърлят монетки в нея…