Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (19)

Глава 18
Не правете това вкъщи

Закъснях след обедната почивка, ала това беше радостта да имаш свободен петък следобед, даден ти да завършиш проекта по история. Можех спокойно да се разхождам из празната класна стая, в която ни изпратиха, без да се тревожа, че трябва да се извинявам на учителката.

Само да ви напомня, че Санди и Кайра също не се бяха разбързали особено. Единствената ми компания беше една статуя на призрачен каменен ангел, направена вероятно от някого в час по рисуване. Изглеждаше като онези статуи, чиято съдба е да се обвият в бръшлян и полека да се рушат над някой викториански гроб, а не да красят съвременно училище и да ме гледат с празни очи от немай къде.

Като се опитах да я игнорирам, започнах да размествам задните чинове, за да освободя място на пода: имахме да завършваме още шест големи плаката и не беше зле да ги сложим всичките на земята, за да преценим какво още трябва да се направи.

Въпросът беше Кайра да се появи някога е тях. А и къде ли се губеше Санди?

Останала без дъх след влаченето на чиновете, кацнах на най-близкия и започнах да зяпам стаята. Навсякъде имаше картини и рисунки, както и няколко доста странни и не особено прекрасни колажа, изработени от телена мрежа и мека хартия. Върху шкафовете, които стигаха до кръста и обикаляха цялата стая, бяха разположени десетки предмети от папие-маше… предимно топки и купища разкривени съдини… Малко ми напомняше за вкъщи. Всичко, от което се нуждаеше тази стая, за да се затвори кръга, бяха няколко котки, които да топуркат наоколо и едно едро космато куче да се пързаля по балатума.

Като се сетих за вкъщи, сърцето ми се сви — спомних си за неловката среща с Кайра в сряда вечер. Оттогава отказвах да я водя и вземам от часовете (така или иначе вече знаеше кое къде се намира в училището), а и двете особено успешно съумявахме да избягваме погледите си. Кло, Кели и останалите също я пренебрегваха. Даже и Санди твърдеше същото, но не мисля, че й беше особено приятно да се държи по този начин. Санди не е много добра в това да се държи зле с хората. Дори с онези, които си го заслужават.

А сега ми предстоеше да прекарам цял следобед с Кайра. Дали щеше да спомене нещо? Или щеше да се държи като че ли нищо не се е случило? Надявах се — поне аз лично смятах да предприема такава линия на поведение, стига да успеех. (Знам, знам, че съм страхливка. Не е нужно да ми го казвате.)

Господи, искаше ми се Санди да побърза. Мисълта да застана лице в лице с Кайра и да водя разговор насаме с нея хич не ме караше да се чувствам фантастично.

Сърцето ми подскочи на няколко пъти, когато чух стъпки по коридора към класната стая.

След което се разнесе кикот.

Кикот?

Следната картина: най-добрата ми приятелка Санди бърбори и се шегува е Кайра Дейвис, като й помага да носи купчината плакати.

Виждайки ме да седя на чина, усмивката на Санди застина на лицето й.

Кайра от своя страна беше ведра и лежерна, колкото си иска.

— Здрасти, Али! Сама ли свърши всичко? Със Санди тъкмо умирахме от смях заради мисис Фишър, нали Санди?

— Хм-м! — изписука приятелката ми, която излъчваше страшно неудобство.

Нищо не им отговорих и те оставиха плакатите на чина до мен, а Кайра започна да ги разгъва. Но между нас казано, в гърлото ми заседна бучка. Знаех, че е тъпо да се чувствам предадена, но точно така се чувствах.

— Преди минута минахме покрай нея в коридора и видяхме, че се е накъдрила по най-ужасния възможен начин, нали Санди?

Аха, сега разбирах каква игра играе Кайра: опитваше се да ме накара да разбера, че със Санди са такива приятелки, та аз да се почувствам изключена.

Това беше отмъщението й за всичко, което се случи у нас в сряда вечер.

— Кажи само как изглеждаше, Санди? — потикна я Кайра е най-приятелски тон.

— Ух… много зле — измънка тя в отговор и страните й порозовяха.

— Господи, по-зле от зле — изцърка Кайра и разстла всички материали по чина. — Прилича на овца, нали… О, какъв ужас! Забравила съм всички онези листове с отпечатаните върху тях обяснения към снимките! Задръжте малко — трябва да отскоча до кабинета на мис Томсън, за да ги взема…

Веднага след като Кайра хукна по коридора и кокът й от тъмни къдрици заподскача на главата й, Санди започна да дрънка.

— Не съм се влачила с нея, Али, просто й налетях на входа на училището и тя ме помоли да й помогна да донесем плакатите и останалите неща тук и…

— Окей, не ме интересува! — прекъснах я, макар че не беше съвсем така.

До този момент Кайра бе влязла под кожата на сестра ми, на брат ми и дори на домашните ни любимци, а сега по всичко изглеждаше, че чудесно влиза под кожата и на най-добрата ми приятелка.

Кайра се превръщаше в мой личен вампир, който изсмуква живота около мен…

— Да знаеш, че тя си е окей, ама наистина! — премигваше Санди с умоляващ поглед. — Преди да срещнем мисис Фишер в коридора, ми обясняваше за случилото се в сряда вечер и колко притеснена била, задето така изхвърчала от вас…

— Притеснена, задето изхвърчала? — попитах аз недоверчиво. — Не би ли трябвало повече да се притеснява заради начина, по който се появи?

Санди вдигна рамене и сбърчи нос.

— Знам, Ал, но ми е мъчно за нея — продължи тя, като поглеждаше към вратата да не би Кайра да не се върне в този момент — Започна да ми разправя, че има големи проблеми с майка си вкъщи.

— Какви? — попитах.

Не излъчвах особено съчувствие, знам си го. Но това не беше случайно. Всичко се дължеше на факта, че Кайра тотално ме объркваше. В един момент се държеше надменно, командаджийски и хулеше всичко и всекиго, който попаднеше пред погледа й. В следващия момент се лигавеше с трикраката ми котка или се появяваше на вратата ми, сякаш е изчезналата ми приятелка отпреди сто години. Мога горе-долу да се оправя с някой, който има две лица. Но с някой, който има около седемнайсет, просто съвсем се оплитам.

— Не знам какво точно се случва с майка й, така и не успя да ми доразкаже, защото точно тогава видяхме мисис Фишър — обясни Санди, като навиваше с пръсти косата си на масури. — Но ми каза, че когато Кло я нарекла кучка, наистина я заболяло, ’щото така я наричала собствената й майка! Представяш ли си? Собствената й майка!

Първата ми мисъл? Бях шокирана — как в възможно нечия майка да каже такова нещо в лицето на детето си? След това си помислих друго… Може би Кайра си измисляше всичко това, нали знаете — просто за да привлече внимание, или нещо подобно.

Ако беше така, стратегията й се оказваше успешна. Санди абсолютно беше налапала въдицата — каквато си беше страшно добра душица.

— Не си ли мислиш честно…

Топуркане на приближаващи стъпки прекъсна изречението ми.

— Готово — всичко е тук! — заяви Кайра и остави купчината листи и една ножица на чина до мен. — Да започваме!

Останалата част от следобеда не беше съпроводена от приятни разговори, което напълно ми изнасяше.

Кайра забеляза на перваза на един от прозорците напръскано с боя радио и го нагласи на „Рейдио Уан“. Наред с това имаше толкова много лепене, подлепване и довършителни работи, че единствените думи, които си разменяхме, бяха свързани с това кой какво да прави.

Нещото, което не можех да преживея, беше, че Кайра нито веднъж не повдигна пред мен темата за сряда вечер, макар че с огромна радост го бе направила пред Санди по-рано същия следобед. За мен това очевидно означаваше, че тя преднамерено се опитва да получи преди всичко внимание от Санди. Цялата тази сълзлива история за нея и майка й беше скалъпена. Нямаше какво друго да е. Нали?

Но аз се стараех да не се поддам на всичко това — трябваше да приключим с проекта този следобед и навреме да закачим плакатите във фоайето в понеделник сутрин, за да е готово то за представлението на театралната трупа в понеделник вечер.

Не спирах да си повтарям, че следващите няколко часа трябва да преминат възможно без сътресения, след което щях да приключа веднъж завинаги с Кайра Дейвис.

— Готово — казах аз, залепвайки последната бележка под снимка върху последния плакат.

Стоях права и изучавах плода на нашата работа, разположен на пода пред трите ни.

— Добре изглежда — ведро отбеляза Санди.

Плакатите определено изглеждаха „добре“. В центъра на всяка един лист, върху който бяха залепени авторски фотографии, бяхме сложили увеличена в размер АЗ секция от карта, върху която бяхме отбелязали с червени кръгчета местата, където са падали бомби, а с червени стрелки отвеждахме към съпровождащите фотокопия, представляващи уголемени фрагменти от стари и нови снимки, на които се виждаше как са изглеждали съответните улици преди войната и сега.

Дължахме това на Кайра — тя предложи тази наистина добра идея. Колко то и самата тя да беше таралеж в гащите и пълен чешит.

— Хммм, не съм сигурна…

— Не си сигурна в какво? — попитах аз и се улових, че се мръщя на Кайра.

— Липсва му нещо… малко е скучно така.

Шегуваше ли се? Проектът ни беше готов, нали? Часът бе четири без двайсет, петък следобед, т.е. оставаха двайсет минути до официалното начало на уикенда. Нищо не можеше да ме накара да вися още над тези плакати.

— Какво имаш предвид под скучно? — попитах я аз, изумена.

— Просто ми се струва, че картите не изпъкват особено като централен образ — вбесяващо започна да размишлява тя. — Може би имат нужда от рамки около тях, или нещо такова.

— Хммм… може би — съгласи се Санди с половин уста, преди да имам възможността да я застрелям с поглед.

— Добре са си така, Кайра! — възпротивих се аз, но тя вече отиваше към най близките шкафове и започна да ги преравя.

— Знам, но може да са и по-добре — жизнерадостно каза и измъкна голямо руло двустранно тиксо. — Вижте, ако го боядисаме в черно, ще изсъхне наистина бързо, след което лесно ще го нарежем на ленти според размерите на картите и ще ги обрамчим. Санди, я погледни дали има някаква готова черна боя в онези кутии до умивалника. В противен случай ще трябва да разбъркаме…

— Кайра, какъв е смисълът да си създаваме всички тези грижи? — попитах аз, вбесена при вида на Санди, която кротко се отправи към умивалника. — Това не е състезание. Така или иначе, единствените хора, които ще видят проекта ни, са учениците от началните класове, дошли да гледат представлението!

— Е, и? — вдигна рамене Кайра. — Все пак искам нашият проект да е по-добър от всички останали. О, супер, Санди — намерила си!

— Да, има достатъчно — каза приятелката ми, приближавайки се към нас с пластмасова кутия черна плакатна боя, останала от нечии друг творчески порив от сутринта.

— Виждаш ли? — погледна ме Кайра с тъмните си бадемови очи. — Нас чака. Само трябва да боядисаме тиксото, след което си обираме боклуците и сме готови!

В гърдите ми се надигаше гняв. Толкова беше настоятелна!

Само ако мога да запазя спокойствие още малко, след което няма да имам нищо общо с нея… напомних си и здраво стиснах зъби.

— Добре! Давай! Ти знаеш най-добре! — изръмжах, опитвайки се да звуча твърдо, но бях на път да се разрева от яд и гласът ми трепереше. — Дай ми боята, Санди, аз ще го направя!

— О, не, недей! След като смяташ, че идеята не струва! — сопна се Кайра и рязко дръпна кутията от ръцете ми.

Само дето още не я бях хванала.

Кутията, която Санди държеше, не беше особено голяма — точно колкото да събере малинов сладолед за цялото семейство (хей, това не си го измислих аз, остатък от етикета още седеше от едната страна) — но в нея имаше достатъчно боя. Достатъчно боя, за да изплиска малка приливна вълна.

Изумително е колко далече може да излети боята, ама наистина. Бих Ви казала да опитате, ако не беше прекадено глупаво да го правите.

Кайра — застинала на място — остана незасегната и продължаваше да стои с протегната ръка към вече празната кутия. Аз, Санди, дори призрачната статуя, която ни наблюдаваше, бяхме целите в абаносови пръски.

О, проектът ни, разбира се, вече не беше никак скучен. Сега, наместо да разпознават улиците си, децата от началните класове щяха да се забавляват да откриват каква точно е целта на самите плакати, обсипани в петна черна боя с големината на кухненски чинии…