Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (24)

Глава 23
Все пак чия е грешката?

От купчината с прането В ъгъла на стаята ми, което още не бях сортирала, се разнасяше нежно похъркване.

Е, имаше поне един, който се радваше на добър нощен сън, нищо, че това не бях аз.

Мда, изглежда Вече Втора нощ леглото ми се оказваше зона, свободна от спане. Миналата нощ това се дължеше на подвизите на Тор, тази — на тоталния и неподправен ужас от предстоящата сутрин, когато щях да се изправя пред мис Томсън…

Подпрях се на лакти, за да видя кой четирикрак (или може би трикрак) любимец е проникнал в личното ми пространство, но беше твърде тъмно, за да различа нещо, освен подутината с котешки размери в захвърлената ми бяла тениска.

По-рано същата нощ, когато си лягах, видях почти пълната луна, от която струеше синкава светлина право върху леглото ми. Но сега отново беше мрачно, което по някакъв начин подхождаше на настроението ми.

Да, знам, че трябваше да включа нощната си лампа и да почета книга или списание, докато ми се приспи, но нямах енергия да се съсредоточа в нищо друго, освен в собствената си тревога.

Това си е талант, наистина. Има гладуващи бежанци, които носят на гръб цялата си покъщнина плюс бабите си, само и само да стигнат до лагер е храна на ООН. Има вулкани, земетресения, приливни вълни (или цунамита — нали така? Може да не знам точната цифра на жителите на Лондон, но все пак имам известни познания по география!), е които хората трябва да се справят и да преживеят (или да избягат от тях много, много бързо…). Така или иначе, схващате накъде бия — по цял свят с хората се случват какви ли не ужасни неща и то потресаващо често, а аз не мога да спя, заради глупавия проект по история. Или заради липсата на…

Предния следобед се обадих на Санди, за да си помрънкам, но тутакси ми се прииска да не съм, защото тя ме стресира още повече.

— Мис Томсън просто ще побеснее! — патетично се разхленчи Санди. — Ще ни убие.

Приятелката ми леко преувеличаваше. Все пак мис Томсън не беше училищният терминатор, или нещо подобно.

— Е, предполагам, че няма да ни прегърне, целуне и успокои, че всичко е наред! — опитах да се пошегувам.

— Ще ми се утре да се направя болна и да си остана вкъщи! — хленчеше Санди.

— О, не, недей! — паникьосах се аз. — Няма да се скатаеш и да ме оставиш да се оправям сама!

Каква лицемерка съм само. И на мен ми мина през главата мисълта да се скатая, и то само преди час. Притесних се, единствено защото Санди го каза първа, което вече означаваше, че аз не мога да си го позволя.

— Няма да си сама — Кайра ще е там! — тихо се съпротиви Санди.

— Никакви такива! Там ще бъдем ти, аз и Кайра! — поправих я.

Заради суетата около Тор и молбата на Роуан да й помогна в откриването на Тайнствен Предмет от моята кутия, не успях да отида на обичайната си среща с Били (и кучетата) в неделя сутрин при Палата. След далеч-не-успокоителния разговор със Санди, реших да му се обадя — просто, за да проверя дали няма да ми каже нещо мъдро и проницателно, с което да ми даде нова перспектива върху ситуацията.

Голям късмет.

— Ссссссссссссссс.

Били дълбоко и шумно си пое дъх, когато му разказах забавните събития от петък.

— Какво означава това „ссссссссс“? — попитах аз.

— Има само един изход — заяви той.

— Давай, какъв е?

— Направи се, че те е пипнала варицела.

— Моля?

— Направи се, че те е пипнала варицела — повтори той, сякаш репликата му вече не беше прозвучала достатъчно тъпо. — По-добре е отколкото разстроен стомах, който ще ти даде само един-два дни в най-благоприятния случай, след което отново ще трябва да нагазиш в калта. Но с шарката е върхът, ще имаш оправдание да си останеш вкъщи цяла седмица, а докато се появиш в училище, целият проект вече ще е забравен!

— Окей — бавно казах аз. — Проблем номер едно: как ще убедя семейството си, че имам варицела? И проблем номер две: как ще убедя семейството си, че имам варицела, след като вече съм имала?

— Ами хората, хм, могат да се разболеят от варицела два пъти! — неубедително отвърна той. — А и ти си момиче, имаш гримове, нали така?

— Е, и?

— Ами нарисувай си пъпки!

— Били — въздъхнах аз, — направи ми една услуга: би ли ми дал Прешъс на телефона?

— Защо? — измърмори той тъпо.

— Защото за разлика от теб той може би ще ми даде някой добър съвет!

И ето ме сега — в три часа сутринта се тормозех с депресиращи мисли за гладуващи бежанци и разрушени от земетресения градове (хич не е смешно, казвам ви), а стомахът ми се свиваше от напрежение.

Защо се докарах дотук? Лежах в тъмното и се питах.

Защото проектът се провали — отговарях си.

Защо проектът се провали?

Защото разляхме боята.

Защо разляхме боята?

Защото с Кайра се заяждахме една с друга.

Защо се заяждахме една с друга?

Защото тя ме дразни през цялото време?

Защо ме дразни през цялото време?

Защото е луда.

Защо…?

Тук се отказах. Да започнем с това, че тази бъркотия нямаше да се случи, ако някой не се беше появил в училище.

— Чуваш ли ме, Кайра Дейвис? — извиках в тъмното и по посока на доволно хъркащата котка.

— Твоя е грешката…