Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (10)

Глава 9
Хубави идеи, лош късмет…

Котката, която не беше Колин, започна да се навърта за сандвича с риба-тон, който току-що бях направила.

— Ой! — извиках аз, докато се връщах от хладилника с флакон нискомаслена сметана в ръка (върху който се мъдреше етикет „Собственост на Лин Лав“, но се опитвах да не го забелязвам).

Котката, която не беше Колин, скочи от кухненския плот и негодувайки прекоси дървения под, стържейки с нокти по дъските. Огледах го и по смешната извивка на опашката познах, че е Франки. Това е единственият начин, по който идентифицирам котките, които не са Колин — по чупещите им се части. Тор, разбира се, ги разпознава по мъркането им, или по трепването на мустачето, но за останалите в семейството това е трудно. Освен Колин (който е риж и има три крака), всичките ни четири котки са черно-бели. От разстояние, или когато са се сгушили на кълбо, е непосилно да се каже кой кой е. Отблизо е по-лесно: Франки има неуверена опашка, ушите на Еди са така сдъвкани от улични боеве, че изглеждат като поръбени с дантела, Дерек е изключително кривоглед, а на фона на Флъфи, Франки изглежда истински красавец — Флъфи въобще няма опашка.

— Имате изумителна къща! Обожавам всички тези цветове, картини и вещи!

Никак не харесвах Кайра и определено се ядосах, когато се наложи да я включим в нашия (невидим) проект по история, нито пък особено се зарадвах, когато трябваше да я поканя вкъщи в сряда на обяд, за да обсъждаме „идеите“ си за проекта.

Затова пък много лесно се лаская, когато някой ми направи комплимент.

— Благодаря — кимнах аз и й подадох чинията със сандвич с риба тон.

Този, в който франки беше наврял носа си, разбира се. Кайра придърпа най-близкия стол и се разположи точно срещу Санди, която вече беше преполовила своя сандвич и допиваше чашата си, докато Кайра се бавеше в тоалетната на горния етаж.

— Хей — започна Кайра, повдигайки горната филия, за да провери що за сандвич съм й дала, — какво става в стаята, която е на края на коридора горе? Чух много странен шум…

Поколебах се за миг и цвръкнах от личната нискомаслена сметана на Лин върху сандвича си, след което се опитах да разбера какво има предвид. Тогава изведнъж проумях — спалнята на Тор е бърлога, пълна с рибки, буболечки, гущери и множество малки създанийца, въртящи се в кръг.

— Какъв беше шумът — цвърчащ и драскащ? — попитах.

— Да!

— Трябва да са хамстерите на брат ми.

— Ау! И освен тях имате и две кучета?

Ролф и Уинслет изглеждаха много развълнувани от ненадейната врява посред бял ден. Обикновено на обяд вкъщи бяхме само аз и Роуан (аз, защото обичам спокойствието, а Роуан, защото честно казано няма никакви приятели в училище, с които да виси в столовата.)

— Да. Освен тях имаме и пет котки — казах аз и дръпнах още един стол изпод дългата кухненска маса, на който се настаних.

— Вярно ли?

Почти очаквах Кайра да направи някой от саркастичните си коментари за миризмата на животните или нещо подобно, но тя нищо не каза. Изненадах се. Но още повече се изненадах, когато допълни:

— А коя е шантавелката, която седи в дневната?

Подскочих. Как си позволява да говори за Роуан по този начин? Въпреки че — колкото и да не ми се искаше — трябваше да призная (само пред себе си), че днес Роуан изглеждаше много странно. Беше навила тъмната си коса на малки охлювчета плътно около главата, подобно на Бьорк (което само по себе си бе достатъчно ексцентрично), след което беше увила около всяко охлювче по една панделка. Вероятно й бе отнело часове, а ако бъда честна, ефектът не беше кой знае какъв.

Въпреки това ставаше дума за член от семейството ми.

— Това е сестра й! — каза Санди в моя и на Роуан защита, право в лицето на лишената от такт Кайра.

— Така ли? Горкичката ти! — изръмжа тя.

Тъкмо се канех да отправя злобен коментар по посока на Кайра (стига да можех бързо да измисля такъв), когато тя изведнъж отново се размаза.

— Ооооо! Писииии! Какво се е случило с теб?

Изотникъде Колин щастливо скочи в отворените й за прегръдка ръце и започна да преде толкова мощно, че разтресе основите на къщата… или поне според моите представи.

— Имаш предвид крака му ли? — казах аз. — Сражава се с една кола и загуби.

— О, боже, сигурно много си се разстроила! — възкликна Кайра, галейки свръхдоволния Колин.

— Не, това беше преди да го приберем — вдигнах рамене. — Наследихме го от приятелка на приятелка на баба — сменяха жилището си и не можеха да го вземат с тях.

Но такива бяха историите на нашите домашни любимци, всеки един от тях беше изпаднал и мърляв по един или друг начин. Както Уинслет Освен капризите й на възрастна дама, постепенно разбрахме за клептоманските й наклонности, след като открихме два комплекта ключове, четка за коса, грейка, както и любимата вълнена фланела на татко, набутани под кучешкото одеалце в леглото й. Вероятно тъкмо тази й склонност я беше докарала до състоянието на изоставена.

Ами котките… Е, освен Колин, ние наследихме Франки и Дерек от едни съседи, които се преместиха преди четири месеца. В рамките на една нощ се изнесоха и зарязаха четирикраките си косматковци. Еди пък си беше скитник, който започнахме да храним, Флъфи е злонравният котешки еквивалент на Уинслет Ампутирали са опашката й след като един доберман, с когото живяла, я отхапал. При дадените обстоятелства Флъфи не можела повече да живее с добермана, при което собствениците й постъпили доста нечестно (това са хората, които работят в бакалията до татковата работилница) и решили, че котката им трябва да си намери нов дом. Оказа се, че това е нашият.

— Късметлийка си — измърмори Кайра, завирайки носа си в муцуната на Колин: — Ние се местим толкова често, че не мога да си имам животно вкъщи…

Погледнах Санди крадешком, която направи същото. Ако правилно четях изражението й, мислеше си, както и аз: „Какво става с тази?“.

Беше трудно да проследиш промените в нрава на Кайра. За двата дни и половина, откакто я познавахме, тя се държеше като надута кралица. През последните пет минути в нашата кухня премина през хвалби за къщата ни, мрънкане срещу сестра ми, лигавене с котето ми и смущаващо размекване по повод животните като цяло.

— Та във връзка с проекта — казах аз, опитвайки се да отклоня вниманието на Кайра от Колин, преди да е оскубала целия му гръб, — честно казано, не сме особено напреднали.

— Така ли? — отвърна Кайра и ме погледна.

— Всъщност не сме направили, ами, нищо — вдигна рамене Санди и прибра хубавата си светла коса зад ушите.

Забелязах по бузите й да избиват розовите петна на вината.

Не обядваме сандвич с риба тон в компанията на мис Томсън — щеше ми се да й кажа. Защо се червиш?

— Ами добре — озадачаващо отвърна Кайра.

— Не ми обръщайте внимание… — гласът на Роуан нахлу в кухнята. Запъти се към хладилника и понечи да се подкрепи с малко портокалов сок, но ръката й попадна на кутия мляко с малини и тя предпочете да извади нея. Забелязах, че върху кутията има етикет „Собственост на Лин Лав“.

— Защо да е добре? — попитах Кайра, съсредоточавайки вниманието си върху нея.

— Защото ми хрумна една брилянтна идея! — отвърна тя. — Е, малко е копирана от нещо, което правих в предишното си училище, но мисля, че ще свърши работа.

— Казвай… — подкани я Санди, която подпря лакти на масата и присви големите си сини Дисни-очи.

— Нали тук имате местно общество на историците? Обзалагам се, че притежават карти на местата, които са бомбардирани през Втората световна война — обясни Кайра, като продължаваше усилено да гали ушите на Колин. — В старото ми училище направихме големи плакати с картите и поставихме върху тях фотографии от онова време със стрелкички и прочие, указващи къде точно са падали бомбите.

— Звучи гениално! — намеси се изведнъж Роуан с розово-млечен мустак над горната устна. — Хората винаги са любопитни за такива неща, нали? Да разберат дали улицата, на която живеят, е била засегната.

— Точно така! — съгласи се Кайра.

Гледах ту едната, ту другата. Не пропускаха ли нещо съществено?

— Ехо, здрасти! Забравихте ли ни? — помахах на сестра си. — Много ти благодаря, Роуан, но Санди и аз ще преценим дали идеята си струва.

— Да, ама вие нямате никаква идея, нали? Така че не ви остава избор — отсече Роуан, леко обидена.

Но тогава аз също се почувствах леко обидена, че ме предава. Не стига че и без това се усещах безполезна във връзка с този проект.

Погледнах как Роуан излиза от кухнята, за да се потопи в някаква сапунка, която тъкмо започваше по телевизията.

Въздъхнах. Ако има нещо, което да мразя, то е някой да е прав за нещо, за което не ти се иска да е прав. Ако разбирате какво имам предвид.

— Та какво мислите? — попита Кайра.

— Хмм — кимнах с неохота. — Добре звучи. Да го направим.

Да погледнем нещата право в очите — или трябваше да осъществим идеята на Кайра, или трябваше да напуснем страната, преди мис Томсън да е разбрала истината…