Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (21)

Глава 20
Изпращане на спасителен отряд

Представете си как всеки съсед, живеещ на вашата улица, отваря прозореца си и надува музика. Вървейки по тротоара, чувате странна смесица от техно-туп-туп, рок-гърмене, ню ейдж дзън-дрън, класическа испанска китара и за бога — дори пение на грегориански монаси.

Към това прибавете усещането, че се намирате сред тълпата на футболен мач, където всички носят тишърти с имената на любимите си групи, наместо футболни фланелки.

Точно същото беше да се буташ из навалицата бродещи спекуланти на Камдън, където от всяка сергия бумтеше музиката на гетото, докато аз безнадеждно издирвах малкото си братче. Сърцето ми биеше със седемдесет милиона удара В час, тревогата ме беше обзела от горе до долу. Но как да дойда на себе си? Имам предвид, как да спра да си представям страховити неща, като например маскирани непознати, които тихо отвличат Тор кой знае накъде?

Съзнателно забих не особено дългите си нокти в дланите си, че болката да обърне мислите ми в друга посока. Не се получи. В главата се въртеше едно и също — как, за бога, с Лин да открием Тор — ако приемем, че (дано, о, дано) не се е изпарил — в тази тъпканица…

И тогава, сред цялата глъч, до ушите ми долетя познат звук.

— Шляп-шляп, шляп-шляп…

Зърнах паникъосаното лице на Роуан, която се буташе и блъскаше сред морето купувачи с изключително непрактичните си червени плюшени чехли.

— Ро! — изкрещях и помахах с ръка, за да привлека вниманието й, преди то да се отклони по посока на лабиринта от сергии за дрехи втора употреба.

— Али! — извика тя и се забърза към мен с ускорен шляп-шляп, шляп-шляп. — Не го ли откри?

— Не — поклатих глава и забелязах, че ушите на Мини Маус се бяха разплели от тичането. — Но какво правиш? Лин ти каза да седиш на масата, в случай, че Тор се върне!

— Не можех просто да седя и нищо да не правя! — проплака тя, а по лицето й падаха кичури от развалените кокове. — Говорих с момчето в капанчето — помолих го да следи, ако Тор се върне и да го задържи там.

Вдигнах рамене. Вероятно имаше смисъл да търсим и трите, но до този момент две от нас не бяха постигнали нищо, доколкото сама виждах.

С тази мисъл в главата погледнах часовника си и се оказа, че откакто сме започнали издирването, са минали двайсет минути. Беше време да тичам обратно към капанчето за нудълс, както се бяхме уговорили с Лин.

— Хайде… — подканих Роуан. — Лин сигурно вече ни чака там, а и може да е открила Тор…

Сякаш зад нас се спотайваше някакъв огромен магнит от хора, разлюляна стена от купувачи, която се надигаше и задръстваше пътя ни.

Не съм нахално същество, ала изведнъж ме обзе тотален страх, който превърна лактите ми в стомана и започнах безмилостно да си пробивам път сред прииждащите тълпи по посока на разкаляното дворче, където се намираха капаните за храна и масите.

Внезапно някаква ръка потърси моята и пръстите й отчаяно се вкопчиха в мен. За част от секундата си помислих, че може да е Тор, но ръката беше прекалено голяма, за да е неговата. Дори не ми се наложи да се огледам, за да разбера, че по-голямата ми сестра разчита на мен да я измъкна оттук. И точно в този момент се почувствах малко по-смела, съзнавайки, че горката Роуан е вече на ръба и изцяло зависи от мен.

Като продължавах решително да си проправям път, грижовно стиснах ръката на сестра си и усетих, че и тя стиска моята.

Сергиите с храна, капанчето с нудълс, Лин.

Без Тор.

— Какво ще правим? — проплака Роуан, вече на прага на истерията. — Ами ако някой го е отмъкнал?

— Престанете да се паникьосвате, никой не го е отмъкнал — каза Лин властно, макар че лекото потреперване в гласа й я издаваше. — Ще се разделим и ще огледаме още веднъж, а после… после ще обмислим варианта да се обадим в полицията.

При споменаването на полицията Роуан съвсем рухна. Долната й устна се разтрепери и едри, горещи сълзи започнаха да се стичат по бузите й.

— Всичко е наред, Ро, той е добре — казах й нежно и я обгърнах с ръце, сякаш отново бях неголямата сестра на моята по-голяма сестра.

— Чудесно — въздъхна Лин и гласът й изведнъж се изпълни с ирония. — Страхотни дъщери сме, няма що…

— Какво? — измънках аз и грабнах салфетката, която момчето от капанчето услужливо подаде, за да избършем сълзите на Роуан.

— Ами, планът за днес беше — започна възбудено да обяснява Лин, — да намерим прекрасен подарък за татко, а вижте какво се случи? Ще го изненадаме като изгубим единствения му син… Не искам да си представя каква ще бъде реакцията му — очите на Лин леко се овлажниха.