Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (13)

Глава 12
Чия е тази къща?

Роуан седеше на масата, а коленете й бяха загърнати в бяла памучна Викторианска нощница. От кухненската Врата, където стояхме с Тор, гърдите й изглеждаха огромни като на матрона.

Все още не се беше разбудила след дългото излежаване — това се виждаше от прозявките й, както и от косата, застанала на една страна. За неин късмет някой беше напълнил каната, за да й направи чаша кафе.

— О, здрасти! Тъкмо дойдох — каза Кайра точно толкова небрежно, колкото и включи каната за кафе. Звъннах на звънеца и събудих Роуан, затова сега й правя кафе. Някой друг иска ли?

Доста е странно някой, когото едва познаваш, да се чувства като у дома си и да рови из кухненските ти шкафове за чаши. Не е просто странно — направо си е ВБЕСЯВАЩО!

— Уф, Кайра, не трябваше ли да ти звънна по-късно, за да се уговорим за среща? — казах аз, като се надявах да се усети.

Но не би.

— О, няма проблем — вдигна рамене тя, докато тракаше с чашите по кухненския плот. — Вече ходих в Обществото по история — имам всичко, което ни трябва.

Разбирате ли сега що за момиче е това? И колко е самонадеяно? Планът беше да се обадя на Санди и Кайра около обяд и да измислим време, в което трите заедно да идем в Обществото по история, където да изследваме въпроса и да вземем нужните неща за проекта заедно… а тя отишла и свършила всичко… Очевидно има някакъв проблем да разбере какво означава думата заедно. Като че ли означава „не се съобразявай с никой друг, просто върви и върши каквото си искаш…“

Толкова побеснях, че не знаех какво да кажа.

— Да бе, събудих се много рано и ми стана скучно — нехайно продължи Кайра, като сервира чашата пред Роуан.

— Благодаря — отвърна сънено сестра ми.

— Моля. И си помислих, че мога да потърся нещата, които ни трябват Как пиеш кафето си, Али?

Продължавах да не казвам нищо и да вися на вратата с пазарски торби в ръка.

— С мляко. И с една лъжичка захар — прозя се Роуан, отговаряйки вместо мен.

— Е, ще седнеш ли?

Понякога се държа като пълен идиот Наистина. Това нахално безочливо същество ми нарежда да седна в собствената си къща. И какво правя аз?

Сядам.

— Ето, виж какво намерих — продължи Кайра, като се настани на стола и извади от бяла найлонова торбичка копия на фотографии и карти. — Всичко, което трябва да направим, е да ги увеличим до размера на плакати — има ли добра копирна машина в училище? Или пък да идем в специализиран център за копиране…

— Не… не знам — глупаво вдигнах рамене.

— Уха, виж! Това е улицата на Вон! — намеси се Роуан, внезапно оживена при вида на първата фотография.

— Дааа — гледай тази къща! Напълно е разрушена. Точно тук е паднала бомбата — обясни Кайра.

— Лелеее, това ще е много интересно за всички — да видят, че на улицата им са падали бомби… — размечта се Роуан, докато ровеше из останалите фотографии. — Трябва да ти е отнело цял живот да избереш нужните материали.

— Да, така си беше. Но двете жени в Обществото по история бяха великолепни и ми помогнаха да се ориентирам.

Случвало ли ви се е някога да се почувствате излишен? Точно така се почувствах като гледах как сестра ми и една абсолютно непозната персона са събрали глави и обсъждат моя проект.

И по-лошо имаше да става.

— Харесваш ли хамстери? — разнесе се тих гласец.

Тъй като бях зашеметена от начина, по който Кайра се носеше из къщата ми, сякаш ми е приятелка от край време, не бях забелязала кога Тор е изчезнал някъде. Също така не бях забелязала кога отново се е появил и се е промъкнал до Кайра с шепи, пълни с козина, зъби и нокти.

— О, да! — каза тя и се протегна да погали Лудия Макс.

— Недей! Хапе! — предупреди я Тор.

По дяволите, вярно е, че Лудият Макс хапе. Брат ми се сдоби с него преди няколко седмици от миналогодишния клас в училище. Наместо да бъде едно сладко и пухкаво създание, което дечицата да гушкат и обичат, Лудият Макс се оказа ротвайлерът в света на дребните бозайници и весело ръфаше и учениците, и учителите при всяка възможност Ако Тор не го беше прибрал, Макс щеше да заспи вечния си сън във ветеринарната лечебница…

В този момент аз изведнъж се развеселих. Тор изпитваше Кайра, изправяйки я лице в лице с най-страховитото си животно, за да я види как ще реагира. Добро момче.

— Няма да ме захапе! — уверено каза Кайра, грабна Лудия Макс от ръцете на Тор и го притисна към гърдите си.

Хайде, Макс, — помислих си аз. Свърши си работата!

— Прррп! Ииииии!

— Харесва те! — изчурулика Тор и лицето му се разля в усмивка.

Върхът.

Дори и на един хамстер не мога да имам доверие, че ще е на моя страна.