Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (23)

Глава 22
„Изкуството да бъдеш тайнствен“ от Роуан Лав

Роуан сложи още една лъжица боб в чинията на Тор, точно там, където й показа той.

Тази неделя сутрин чинията със закуската му представляваше особено прекрасно произведение на хранителното изкуство. Малка дървена колиба (направена от препечена филия), а над нея слънце и пухкави облаци (от бъркани яйца), както и две птички, летящи високо (внимателно изрязани от парче бекон). Сега Тор деликатно маневрираше с бобените зърна под лъчите на яйченото слънце.

— Хубаво е — щедро се усмихна Лин на брат ни. — А ще хапнеш ли нещо от това?

Не се заяждаше този път Гласът й беше по-скоро шеговит, отколкото началнически. Всички се радвахме, че Тор беше с нас, цял и невредим, но особено Лин го заливаше с грижовна любов от момента, в който го прибрахме от клиниката предния ден. А и тя изглеждаше най-разтърсена от трите ни след сърцераздирателния пазарен ден. Обикновено спретнатата й руса коса сега беше невчесана и небрежно напъхана зад ушите.

Струва ми се, че като най-голяма, тя се чувстваше виновна заради изгубването на Тор. Разбира се, че грешката не беше нейна, но опитайте се да кажете на Лин нещо, когато вече си е наумила друго. Татко се държа невероятно точно в тази ситуация и се опита да я отърве от чувството й за вина, но предполагам, че й трябваше време, за да се справи сама с него. А междувременно Тор щеше да бъде задушен до смърт от прегръдките й.

Самият Тор беше добре, малко по-тих от обичайно. Само да бяхте видели лицето му, когато трите нахълтахме на рецепцията в болницата в Хармсуърт. Очите му станаха на панички при вида на откачилите момичета, втурнали се към него. По-късно двамата с татко проведоха кратък разговор по мъжки по повод случилото се и как спасяването на клетия гълъб е благородно и добро дело, но наистина е щяло да бъде добре, ако поне едното от момичетата е било известено за медицинската драма.

Оказа се, че крилото на гълъба не е счупено (за щастие на Детенце Лав №4), но някои пера са наранени, поради не особено мъдрото му решение да налети върху някаква жица. Раната беше почистена, крилото — превързано към пухкавото телце — и сега гълъбът премигваше слисан сред луксозния уют на градинския ни навес. (Събудих се в шест и половина сутринта — след нощ, изпълнена с кошмари, в които Тор изчезваше по най-заплетен начин — от звука от отварянето на вратата на Тор. Оказа се, че той се е понесъл надолу по стълбите към градината и право под навеса, за да провери за стотен път своя пациент-гълъб)

— Хей, ами какво правим с татко? — прошепна Роуан, надавайки по едно ухо, за да е сигурна, че шумът от душа на горния етаж не е престанал.

— О, стига вече с тази история с подаръка. Не мога да мисля за това. Прекалено съм уморена! — измрънка Лин и побутна встрани едва наченатата си закуска.

Изтощена беше. Сънят й не бе нарушен като моя, тя просто не беше мигнала цяла нощ след вчерашната драма.

— Но все пак трябва да му вземем нещо — и то бързо — настоях аз. — Рожденият му ден е утре!

Какъв незабравим ден се очертаваше да бъде, нямаше проект по история, нямаше и подарък за рожден ден. Позанимах се да изпразня касичката си и да проверя дали не мога да емигрирам. Но за нещастие не можеш да стигнеш много далече за сумата от 33 лири и 50 пени.

Лин ни погледна, сякаш току-що я бяхме помолили да изкачи Еверест като влачи след себе си щайга, пълна с консервиран боб. Стресът и безсънието бяха смутили качествата й на ръководител.

— Не се безпокой, Лини — имам идея какво да подарим на татко! — прошушна развълнувано Роуан и сядайки, пристегна своето древно (т.е. старо и на дупки) пеньоар-кимоно.

Лин трябва наистина да беше изтощена. Дори не повдигна раздразнено вежди към Роуан, по повод използването на рожденото й име. Наместо това, уморено се втренчи в нея.

— Ъхъ — каза безизразно. — Изненадай ни, де…

— Аха! Ама е тайна! Няма да ви кажа! — ухили се Роуан.

— Окей, значи всички се събираме да мислим подарък за татко, след което ти разрешаваш проблема и го пазиш в тайна от нас. Правилно ли схванах? — попитах аз, опитвайки се да обясня на Роуан абсурдността на току-що казаното от нея.

— О, нямам сили да си играя на игрички. Прави каквото намериш за добре, Ро. От мен — толкова. Сега отивам да поспя още час — въздъхна Лин, бутна назад стола си и стана. — А ти…

И строго погледна Тор, преди да се протегне и да разроши косата му.

— … бъди налице! Нали?

Тор кимна и я погледна с големите си кафяви очи.

— Та каква е твоята идея? Какво мислиш да купим на татко? — полюбопитствах веднага, щом уморените бавни стъпки на Лин заглъхнаха по стълбите.

— Някой да е споменавал нещо за купуване? — вдигна рамене Роуан, като се правеше на тайнствена.

Само дето беше прекалено лесно да разбера какво й е в главата. Щом не възнамеряваше да му купим подарък, това означаваше едно-единствено нещо: тя щеше да го направи сама.

Ох-ох.

— Какво тогава мислиш да му направиш? — попитах.

Роуан леко се нацупи след като успях да проникна в размътената й глава.

— Няма да ти кажа — надуто отвърна. — Но се нуждая от помощта ти.

Тъкмо се канех да й обясня, че след като не ми казва, няма да получи помощ, когато Тор — с едно яйчено облаче, закачено на върха на вилицата си — ни направи знак да мълчим и посочи към коридора.

Татко слизаше по стълбите и си свирукаше мелодията, която вървеше по радиото в банята.

— Ела в стаята си горе след пет минути! — просъска Роуан, изправи се и плавно се понесе навън с парче препечена филия в ръка.

— Как смяташ, Тор — дали няма да му направи колело от балони или нещо подобно? — прошепнах. — Или може би калъфи за инструментите му — от изкуствена кожа с десен на зебра?

Тор събра очите си като анимационен герой.

— Точно така — кимнах му.

Единственото хубаво нещо около загубването на Тор (и разбира се, откриването му) беше, че отклони вниманието ми от отвратителния факт, че утре трябваше да се изправим пред мис Томсън и да обясним какво сме объркали и защо сме го объркали. Но след като братчето ми изчезна, възникна нов проблем, въпреки който успяхме да се приберем вкъщи от пазарното ни пътешествие, и то с гълъб, наместо с фантастичен, уникален подарък за рождения ден на татко. Та докато топурках нагоре по стълбите към стаята си, няколко минути след като Роуан се качи, взех решение да не я насилвам да ми казва какво е намислила, ако сама не иска да изплюе камъчето. Щом беше толкова настоятелна да разреши несгодите ни и да направи нещо, трябваше просто да й бъда благодарна, да си затварям устата и да я оставя на мира.

Роуан седеше по турски на леглото ми и разглеждаше голямата карта на света, закачена на стената над него.

— Ето това — започна тя, веднага щом влязох, — ще изглежда наистина добре в рамка.

Вдигнах рамене и се пльоснах на леглото до пея.

— Но ако е рамкирана, не мога да забивам по пея цветни карфици — посочих й.

— Хммм, може би… — измънка тя, като с една ръка си играеше с кристалчето, висящо на верижката около шията й.

Погледнах красивото парченце розов кварц и изведнъж ме заля един от онези неочаквани спомени — представих си други пръсти, които си играеха с камъчето, когато бижуто принадлежеше на мама.

Мама… През повечето време се опитвам да си мисля само щастливи неща за нея. (Знам, че звучи изтъркано, но това е единственият начин, по който мога да се справям.) Но само за секунда ми стана много мъчно за нея. Просто защото тя щеше да знае какво точно да направи за рождения ден на татко. Всъщност докато Роуан гледаше картата, аз се опитах истински да се съсредоточа и да я накарам да ми даде отговор.

Нищо обаче не се случи. Всичко, което чувах, беше дишането на Роуан и къркоренето на собствения ми стомах.

— Какво искаш да направя? — попитах Роуан, прекратявайки мълчанието в съпровод на къркорене. — Как мога да ти помогна?

— Нищо не искам да правиш… Само искам да надзърна в кутията, която пазиш. Къде е тя?

Тутакси разбрах какво има предвид. Надигнах се от леглото и отидох до старовремския гардероб, от дъното на който измъкнах ракитената кутия.

— Представи си, няма да те питам какво ще търсиш в нея… — казах аз и я тропнах на чергата по средата на стаята.

Роуан се изсули от леглото на пода и отново кръстоса крака пред кутията.

— И аз не знам, преди да разгледам — усмихна се кисело.

Отново се държеше тайнствено, но този път номерът й мина.

В дневната долу се намира официалният архив на семейния ни живот — куп фотоалбуми с грижливо подредени снимки от ваканции, рождени дни и училищни представления. Моята кутия обаче е по-хаотична. Тя е неофициалният архив на фамилията Лав. Всички фотографии вътре са отпаднали от албумите: разфокусирани снимки на баба, правени от тригодишния Тор, фотосесии на трите сестри от различно време и на различни места, но с неизменния сенчест ефект на случайния палец, попаднал върху изображението, глупави пози на мен, Роуан и Лин от периода, в който се тълпяхме пред кабинката за автоматични снимки в Улуъртс и правехме най-ужасяващите муцуни.

Освен лишени от артистизъм снимки, в кутията има училищни свидетелства, както и умилителни трофеи, като например първият млечен зъб на Тор, увит в памуче и съхранен в малко ковчеже. Пак там има и една изрезка от вестник: местна актриса, чието име не помня, звезда в някакъв сериал или нещо такова, рекламира квартална фитнес-зала, но в края на краищата е снимана пред магазина на татко, където самият той седи до нея и двамата широко се усмихват пред камерата.

Докато Роуан ровеше, зърнах една моя снимка на дъното. Извадих я, втренчих се и не знаех дали да се смея, или да плача при вида на моя милост, десетгодишна, облечена в една от дългите хипарски мамини рокли на цветя. На нея й отиваше, но за мен беше прекалено голяма и приличах на розов храст с глава, бодната най-отгоре.

— Готово, свърших! — обяви изведнъж Роуан, скочи на крака и излетя от стаята.

По дяволите — дори не успях да видя какво отмъкна…