Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (6)

Глава 5
Една добра и наистина провалена изненада

— Не трябваше да го правиш.

— Защо?

— Защото не е хубаво.

— Защо?

— Защото я уплаши.

— Защо?

— Защо какво?

Понякога е трудно да се разговаря с Тор. Тъй като не е от най-приказливите, често пъти е изтощително да се опитваш да разбереш какво ти казва между (кратките) му фрази.

— А тя защо се уплаши от тях? — попита Тор, гледайки ме през масата, стреснат и объркан.

— Защото, когато Санди ти е казала, че иска да ги види — обясни Роуан, — докато поднасяше чиния под носа на брат ми, — не е очаквала, че ще изсипеш буболечките върху главата й.

По-рано същия следобед Лин, Алфи и аз продължавахме да търсим най-добрия начин, по който да освободим косата на Санди от най-новите членове на семейството, доведени от Тор, докато самият той тревожно наблюдаваше и ни умоляваше да внимаваме с крехките им крачка. Междувременно се появи Роуан. За късмет и здраве на насекомите, тя предложи великолепната идея да сложим върху треперещата глава на Санди един лист от маруля, и така да ги отклоним от уханието на „Хед енд Шолдърс“, като им предложим далеч по-здравословна зеленина.

А сега, недокоснал чая си, Тор премигваше и не отронваше дума, но по всичко личеше, че е горчиво разочарован от реакцията на Санди.

Той винаги се изпълва с подозрения към всеки, който не изпитва поне сто процента обожание към животните. Когато беше отклонил Санди по пътя към тоалетната, за да й покаже новите си любимци, последното, което бе очаквал, е тя да реагира по такъв начин. (Единственото изключение в списъка със заподозрени на Тор е баба. Тя никак не обича животни, но много обича Тор. А и той много, ама много обича баба.)

— Роуан, какво точно е това? — настояваше Лин, пулейки се отвратено в чинията си.

— Ами спомни си, че татко каза да ядем повече риба… — жално отвърна Роуан, а гривните й подрънкваха, докато сядаше на стола си. Изглеждаше наранена, но не разбирах защо. Лин винаги я нападаше, когато дойдеше редът й да готви, така че се чудех защо продължава да й се връзва. В събота и неделя татко, Лин и Роуан готвят Не и Тор, слава богу, защото иначе редовно ще похапваме котешка храна, „Педигри пал“ и микс за хамстери. (През седмицата пък идва баба, която ни прави чай, защото, хм, със сестрите ми сме заети да пишем домашни.)

— Да бе, ясно, че трябва да ядем повече риба. Но това какво е?

Лин не беше никак мила, но същото важеше и за чая ни. Картофени вафли, зелева салата… и херинга. Да спрем дотук.

— Ами вчера в рибарницата беше претъпкано с хора и аз нещо се ошашавих — започна да се оправдава Роуан. — Просто се… паникьосах и когато дойде редът ми, посочих първото нещо, което попадна пред погледа ми!

Ако ме питате защо се е ошашавила, смятам, че е ’щото в събота там работи едно доста готино момче.

— Сигурен съм, че е много вкусно — дипломатично се намеси татко. — Благодаря ти, Роуан!

Роуан му се усмихна с благодарност и посегна към доматения сос. Умно решение — да полееш всичко с доматен сос (включително зелевата салата) беше единственият начин да погълнеш което и да било от ястията на Роуан.

— Е, татко… — започна Лин, предпазливо отбирайки от рибата, — мислех си за това, че рожденият ти ден наближава. Миналата година ходихме на пицария, нали така? Но защо да не си останем Вкъщи тази година и да сготвим нещо по-специално?

— Роуан ли ще го готви? — изписука Тор със стреснато изражение на лицето.

— Определено, не — успокои го Лин без да обръща внимание на видимо раздразнената Роуан.

Сърцето ми се сви. Знаех какво цели Лин. Доколкото я познавах, за нея партито-изненада беше вече решено и първата част от пъкления й план включваше да убеди татко да си останем вкъщи.

— Да си останем вкъщи? Аз съм навит — вдигна рамене той. — Знаете, че не си падам по голямата суетня.

Виждате ли? Идеше ми да й се разкрещя — той не обича суетнята!

Да пукна, ако греша, но няма по-голяма суетня от едно парти-изненада.

— Като говорим за суетня… клетата Санди, — засмя се татко. — Трябва много да се е притеснила днес.

Тук беше напълно прав. Клетата Санди. Толкова е сладка — няма по-доверчив човек на света. Но ако говорим за срамежливост от едно до десет, тя е някъде към девет и половина. Няма проблем, но това ме кара все да я защитавам. Толкова се травмира от случката с буболечките, че по време на целия филм с Никол Кидман тихо стенеше, и макар постоянно да натисках бутона за пауза и да я питах дали всичко е наред, тя неспирно повтаряше, че е добре. Но да си го кажем направо — толкова често покриваше лице с ръце, че едва ли видя много от филма.

— Да, доста се притесни — кимнах аз, потрепервайки вътрешно заради нея. Не исках и да си представя как някой като Алфи ме вижда в състоянието на Санди.

— Напълно я разбирам — продължи татко. — Да се намираш в стая, където всички са вперили поглед в тебе — това за мен би било истински кошмар.

Ръката ми замръзна, както я бях поднесла към устата си заедно с вилица, на която беше забодено парче риба (ето едно извинение да не го изям), при което хвърлих поглед на Лин.

Тя също се вцепени.

Погледнах и татко, който ми се стори — освен ако не бях полудяла (напълно възможно) — че съвсем леко ми намигва.

Дали не се беше усетил? Дали не беше дочул нещо? Или пък внезапно бе развил паранормални способности, за да надуши какво е намислила Лин? Или може би това беше просто случайност, а намигването — несъзнателно потрепване?

Не знаех, а и не ме интересуваше. Всичко, което имаше значение, беше, че глупавата идея за парти-изненада се провали с гръм и трясък.

Което си беше чист късмет, предвид това, че хич не я биваше.

Да е жива и здрава следващата идея.

Каквато и да беше тя.