Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (12)

Глава 11
Нахалство и то голямо…

— Али, я виж!

Тор не е от онези дразнещи деца, които се смахват в магазините за играчки. Сещате се — от типа, дето награбват всичко, намиращо се В радиус от един метър, и скимтят: „Може ли това? Може ли онова? Може ли това? Може ли онова?“ като развалено СД.

Нищо подобно. Съвсем спокойно мога да кажа, че ако заведа Тор в кварталния магазин за играчки навръх Коледа, той няма и да трепне. Но ако се окаже в кварталния магазин за домашни любимци, това вече е съвсем различна супа…

— Али, не е ли сладко?

Тор беше вперил в мен кафявите си очи с надежда. Намирахме се тъкмо В магазина за домашни любимци, където идваме всяка събота сутрин за ежеседмичните си покупки — постелки за хамстерите, храна за рибките и други дребни екстри, които Тор успява да изкопни от бюджета ни.

— О, да, предполагам, че е много сладко — кимнах, гледайки малката гъбена топка, увита в меки, блестящи, сърмени бодли. Приличаше на нещо средно между таралеж и коледна украса. — Какво е това?

— Играчка за котка — с готовност отвърна Тор и посочи към кутията, пълна с множество топки с блестящи бодли, откъдето беше извадил една.

— Ммм, прилича ми повече на играчка за Роуан — отбелязах аз и си помислих колко би се зарадвала сестра ни на нещо толкова блестящо и глупаво.

Тор се изкиска.

Понякога е страхотно да имаш малко братче, независимо колко са ти тъпи шегите, то винаги се смее.

— По-добре да не й казваме за тях, Тор — казах му полусериозно. — Веднага ще дотърчи и ще ги изкупи всичките, след което ще ги залепи на леглото над главата си, или нещо такова.

Тор продължи да се кикоти. След което спря.

— А не може ли една за мен? — премигна той. — Моля те!

Адски е хитър, малкият! Ама наистина.

Ето го, подмами ме, като ми създаде фалшиво чувство за сигурност, правейки се, че това, което му казвам е много смешно, след което изведнъж — хоп! — точно когато бях свалила гарда, ме срази с огромните си молещи очи.

— Ама ако купим това, няма да ни останат пари за горещ шоколад… — предупредих го.

Това също е част от съботния ритуал — да се отбием на чаша горещ шоколад в „Шуфдас“ — малка кафетерия, в която сервират яйца и пържени картофки, през няколко сгради от магазина за домашни любимци. Освен ако, разбира се, ме похарчехме целевите си дневни за неща като меки блестящи топки.

— Става — вдигна рамене той. — Котките ще я харесат.

Така се отправихме към дома по-рано от предвиденото, въоръжени с животинска храна и играчки за котки. Както си бяхме само двамата, реших да спечеля Лав Детенце №4.

— Чу ли как се караха вчера Роуан и Лин? — попитах го, докато се тътрехме по оживените тротоари и споделяхме утешителен „Кит-кат“ (все пак дори и да нямахме горещ шоколад, трябваше да поддържаме нивото на захарта си…).

— Да — отвърна Тор и се наклони настрани под тежестта на пазарската чанта.

— Не се разстрои, нали?

— Не.

— А разбра ли, че се караха във връзка с подаръка на татко по случай рождения му ден?

— Да.

— И какво мислиш, Тор? Смяташ ли, че татко ще се зарадва на голяма рамкирана фотография, на която сме четиримата?

— Не.

Както обичам да казвам, Тор не е от приказливите. Но е доста лесно да разбереш какво му е в главата.

— Е, тогава какъв мислиш, че ще бъде правилният подарък за татко?

Тор ме погледна, очите му се присвиха срещу слънцето.

— Зоопарка…

— Зоопарка? Е, добре знам, че всички искаме за татко нещо хубаво, Тор. Но дори и всичките ни джобни пари няма да стигнат, за да купим целия Лондонски зоопарк…

— Не! — каза той и ме прасна по ръката със своята половина от „Кит-кат“-а. — Да отидем на излет! Всичките! Плюс баба!

Ох, само си представям баба там — как извръща отвратено лице при вида на павианите и неприличните им червени задници. Или Лин, която се прозява и си поглежда часовника. А и предвид факта, че татко заведе Тор в зоопарка една неделя миналия месец, едва ли щеше да приеме като особен подарък идеята отново да брои пингвините, и то толкова скоро.

— Добре, Тор, благодаря ти. Това е идея, която трябва да обмислим! — излъгах аз, докато завивахме по нашата улица.

— Кой е това? — Тор сочеше с шоколада си някъде напред.

— Кой е къде? — попитах, втренчвайки се в далечината, за да видя какво вижда той.

— На нашата врата — каза Тор и разсеяно започна да гризе своя „Кит-кат“, досущ както хамстерите му гризат моркови.

В последния момент различих някаква фигура — тъмнокосо момиче, което влезе у нас.

— Може би е Вон — предположих.

Вон е една от най-добрите приятелки на Роуан (другият е Чаза, който има навика да се изразява едносрично), които баба никак не одобрява. Главно защото са малко по-големи от петнайсетгодишната ми сестра (и Вон, и Чаза са на осемнайсет) и защото имат пиърсинги (Вон на носа, а Чаза на веждата), както и защото баба наистина мрази прякорите (Вон е съкратено от трудното за запомняне ирландско име Сиобан, а Чаза идва от игриво сдъвканото на улицата Чарлс). Представяте ли си как моята стегната баба вика: „Е, как си… Чаза?“. Няма да й дойде естествено, казвам ви. Но какъв избор има бедната стара Роуан? Всичките й връстници я правят луда, тъй като я смятат за прекалено странна и така нататък. Така че, щом Вон и Чаза я намират за готина, кой го е грижа, че са по-големи, с пиърсинги, или че имат тъпи прякори?

— Не, не беше Вон — убедено заяви Тор.

— Да не беше някоя от приятелките на Лин? — предположих аз, опитвайки се да разчовъркам мозъка си. — Мери? Или може би Надя?

— Не.

Намръщих се. Кой се мотаеше из къщи точно сега? Ако това момиче не беше приятелка на Роуан или Лин, то тогава коя беше?

— Видях, че има големи уши — простичко каза Тор.

Понякога брат ми е малко страховит (нищо чудно, че Били го нарича „детето-призрак“). Има способността да улавя детайли, които нормалните хора не забелязват…

— Не може да си видял ушите й от такова разстояние! — засмях се аз, докато се тътрехме по тротоара.

Но в мига, в който изрекох това, си спомних кой има големи уши, особено когато косата му е силно издърпана назад и вързана на конска опашка.

Внезапно ме озари идеята кое е момичето, влязло в нашата къща. И то не ми беше приятелка.

Нахалната Кайра Дейвис…