Карън Маккомби
Минало, настояще и едно много шумно момиче (26)

Глава 25
А ето един, който направих по-рано…

В залата цареше блъскане, бутане и крещене, тъй като актьорите и техническият екип се бяха изнервили минути преди последната репетиция.

Отвън във фоайето стените бяха отрупани с плакати, фотоси и указателни надписи, описващи живота в малкия ни Лондонски квартал преди около половин век. Някои от съучениците ми, приключили с подготовката, надзъртаха в залата, за да видят треската преди представлението, а други продължаваха да се суетят, да слагат, свалят и пренареждат шедьоврите си по стените.

Що се касае до мен, седях на една дървена пейка и наблюдавах нашите шест ненакърнени плаката, които представяха местата на бомбардировките.

— Все още не мога да повярвам — казах аз, клатейки глава. — Изглеждат недокоснати!

— Ами третият и четвъртият бяха най-зле, наложи се да ги изхвърля и да направя всичко отначало — каза Кайра, която също седеше на пейката между мен и Санди. — Останалите имаха само по едно странно петно — успях да изчистя черната боя почти изцяло. Макар че, ако се доближите, Все още може да забележите нещо.

— Но кога успя да направиш всичко? Кога намери време…? — попитах с учудване аз.

— Ами, след като вие двете си тръгнахте в петък, продължих да действам, докато портиерът не дойде и не ме изрита — обясни тя, вперила поглед в плодовете на труда си. — Дори успях да използвам копирната машина в офиса, преди да затворят Направих отново всички копия на този и ей този плакат.

Със Санди погледнахме към плакатите, които Кайра ни посочваше.

— Ама не може да си свършила всичко това толкова бързо? — възпротивих се аз.

Забелязах, че Санди мълчеше. Предполагам, че все още беше под влиянието на шока.

— Не — поклати глава Кайра с поглед, впит напред. — Дойдох и вчера следобед. Портиерът ми каза, че театралната трупа ще репетира с костюми и така или иначе трябва да отвори училището, заради тях. Така че нямаше против и аз да вляза.

Задавих се. Бях прекарала цялата неделя в мрачно и песимистично настроение, докато Кайра се беше държала конструктивно.

Колко тъпо се чувствах?

— Наистина… си свършила страхотна работа, Кайра — измрънках. — Благодаря!

— Даа! — въздъхна Санди, изумена от другия край на пейката.

Кайра заби поглед в пода и започна да трие с крак балатума под себе си.

— Ами… — вдигна притеснено рамене, — наистина чувствах, че трябва да го направя.

— Не, не трябваше — противопоставих й се.

Вярно беше, не е трябвало да го прави. Можеше да зареже съсипаните плакати и да сподели срама с мен и Санди, когато се изправим заедно пред мис Томсън. И разбира се, понеже беше нова, мис Томсън нямаше да й се нахвърли и ние със Санди щяхме да оберем пешкира.

— Ама трябваше да оправя нещата — грешката беше моя! — каза Кайра най-накрая и ме погледна с тъмните си бадемови очи, пълни с… какво? Смущение? Угризения? Вина?

— Вината беше моя, колкото и твоя! — усетих, че влизам в спор.

— И моя! — намеси се Санди.

Казах ли ви — Санди е сладурче. Не беше тя тази, дето се разправяше с Кайра, но все пак реши да поеме част от вината. Преди даже не се бях сетила за това…

— Просто… съжалявам — измънка Кайра и се обърна настрани.

Изведнъж точно този кадър ме накара да разбера за какво ми напомня Кайра: малко лице, бадемови очи, матова кожа, съзвездие лунички около носа, големи уши… Беше като елена, който с Тор посетихме в ограждението за елени и магарета, точно зад Палата Александра.

— За какво съжаляваш? — попитах аз, връщайки се към проекта и главната роля на Кайра в неговото спасяване. — Просто казах, че грешката не е единствено твоя.

(Да, знам — отново пристъп на лицемерие. Не това си мислех в три часа през нощта…)

— Не, не говоря за проекта. Е, малко и за проекта. Имам предвид, че съжалявам, задето се държах… как да кажа, натрапливо. Когато се появих у вас с приятелките ти и така нататък.

Гррр. Какво да кажеш, когато някой се държи толкова честно? Да — беше твърде натраплива и трябва да съжаляваш, че се домъкна непоканена онази вечер? Може би, но аз не съм толкова без-церемонна. Затова се направих на Санди и просто вдигнах рамене.

— Знам, че понякога се държа твърде натрапливо, но просто не мога да се спра…

— Но защо? — попита Санди, повеждайки резултата по тактичност.

Радвам се, обаче, че така или иначе го каза. Може да се говори и директно, вместо да се увърта страхливо.

— Това правя винаги, когато отида в ново училище — каза Кайра с наведена глава. — Появявам се, а всички вече са разделени по приятелски групички. Никой не го е грижа да опознае новото момиче и единствения начин, който ми хрумва да бъда забелязана, е да се държа някакси… натрапливо. После разбирам, че съм прекалила и всички са ме намразили. И след това оставам сама за известно време, докато баща ми смени работата си, и се преместим, и всичко започне отначало…

Чувах в главата си леко циничен глас, който шептеше: „Не се връзвай — тя все още може да бъде дразнител…“ Но какво да правя, по дяволите. Като съм една голяма мекушавка. И какво от това.

— Сигурно ти е трудно — тихо казах.

— Хм-м — съгласи се Кайра.

— А защо баща ти толкова често сменя работата си? — стреля Санди отново в целта.

Кайра се засмя с лека горчивина, като продължаваше да изучава пода с поглед.

— Всъщност не го прави по собствена воля. Свързано е по-скоро с майка ми.

— Как така? — попитах аз.

— Да имате три седмици свободно време? — засмя се тя, без да е особено щастлива. — Историята с майка ми е дълга…

На мен ли ще ми казваш, помислих си.

Майките са дълги истории… изглежда с Кайра имахме повече общо, отколкото си представях — само дето още не знаех колко…