Джон Туелв Хокс
Златният град (9)

7.

Мъгливият триъгълник от слънца се издигна още и една от по-малките машини се отдели с товара си. Като все така скърцаше и бълваше пара, основният пълзач спря до един насип и берачите стъпиха на твърда земя. Край мястото за почивка някой беше поставил голям конус от кована мед, пълен с чиста вода. Към него с тънки верижки бяха закрепени чаши. Докато работниците се редуваха, една млада жена отвори торба и раздаде нещо, приличащо на хляб. Майкъл взе своята дажба и отхапа предпазливо. Обядът бе кафеникавооранжев и с груба сърцевина; на вкус напомняше печени лешници.

Верга седна на края на насипа. Нагъваше един комат, а в скута му имаше други два.

— Днес е гъндер-искра. Мислех си, че сервират растен-искра, но това е по-добро.

— Само това ли ядете?

— Забравих — вие, пазителите, ядете повече неща. Ние слугите ядем перкати, шанту и рейк, но най-вече искра, сготвена по различен начин.

— Иска ли ти се да ядеш като пазителите?

— Аз съм тук и тук ми е мястото — каза Верга с тон, който не допускаше никакви възражения. — Слугите сме ръцете и краката, стоим здраво на земята. Бойците са тук… — Той докосна сърцето си. — А пазителите сте тук… — Докосна главата си. — Всичко е справедливо, когато всеки си върши работата.

Не след дълго беритбата започна отново. Майкъл вече се чувстваше по-уверен и успяваше да не изостава. Онова, което приличаше на хаотични действия, се оказа ефективна земеделска система. Нямаше нужда да се сее или плеви, ако растенията майки се оставяха. Отточни тръби свързваха отделните полета и слабото течение не позволяваше на водата да застои. Дори дрънчащият и съскащ пълзач следваше определен курс — слугата, който управляваше машината, я насочваше по права линия благодарение на забучените в калта пръчки.

В края на деня работниците прибраха ножовете си и тръгнаха след Верга през мрежата насипи до сухата земя, която заобикаляше водните поля. След двайсет минути стигнаха три железопътни релси върху основа от чакъл и се проснаха на буренясалата ивица до линията.

Скоро пристига влак с открити товарни вагони. Локомотивът бе прост като самовар върху триколесна платформа — парен цилиндър и едно-единствено бутало, което задвижваше коляновия вал и колелата.

Ако влакът го откараше в друг район, можеше да има трудности с връщането при прохода. Докато берачите се качваха на вагоните, Майкъл се огледа за отличителни белези и забеляза ръждива ръчна количка — приличаше на старомодна рикша. През нощта можеше да се върне по линията и да отиде до пръчките, които беше забил в тресавището.

Новите му приятели му махаха и го викаха.

— Побързай, Толмо! Тръгваме!

Майкъл скочи на една платформа и разнебитеният влак потегли. Пътуваха покрай водните поля, като на всеки десетина минути спираха да качат поредната група берачи. Макар влакът да се движеше със скоростта на неделен бегач в парка, настроението бе приповдигнато. Всички се познаваха и се шегуваха колко искра са събрали днес. Колелата тракаха в бърз ритъм и вятърът разрошваше косите на жените и развяваше полите им.

Майкъл седеше в края на платформата, нахлупил шапката ниско над лицето си. Отново се сети за лятото, през което с Гейбриъл бяха работили в говедарника. Нямаха пари за бензин, така че в края на работния ден един по-възрастен работник, Леон, ги хвърляше до дома с пикапа си. Беше абсолютно същото — клатушкаха се по извънградския път.

„Забрави всичко това — помисли си. — Съсредоточи се върху сегашната ситуация“. Заслуша се в разговорите и разбра системата на двусричните имена, използвана от слугите. Верга се наричаше също Верга сир-Тошан, което означавате, че е баща на мъжа Тошан, който седеше наблизо. Майките добавяха името на най-голямата си дъщеря, така че жената до него беше Молва сан-Пали.

В далечината се появиха огромни бели форми, сякаш изникващи от земята, и скоро Майкъл видя, че са триъгълни постройки със стръмни покриви. Локомотивът наду свирката си, машинистът дръпна лоста на спирачката и влакът спря със скърцане. Всички скочиха на земята и Майкъл последва Верга през релсите. На една странична линия имаше редица вагони; някои имаха телени кошове, пълни със събрана искра. Други бяха натоварени с тухли и работници ги разтоварваха на колички.

Пътят ги отведе до централния двор, заобиколен от триъгълните сгради. В средата му имаше бели тухлени постройки, големи като елеваторите в Южна Дакота. До една работилница няколко души поправяха машина, която Верга нарече „сухопълзач“. Приличаше на дилижанс от деветнайсети век с кабина за водача и парен двигател отпред. Имаше също и триколесни каруци, теглени от космати понита с тъпи муцуни, и ръчни колички, бутани от поотрасли деца. В края на двора имаше кухня, където жени гребяха светлооранжевата пихтия на искрата и я месеха на хлебчета, които се печаха в открита пещ.

— Стой зад ботушите ми — каза Верга и Майкъл го последва пред тълпата до един от хамбарите.

Влязоха в просторно помещение, осветявано от слънчевите лъчи, проникващи през високите прозорци. Постройката се използваше като спално помещение за всички мъже от селището. В центъра имаше купчина слама, гвоздеи за окачане на одеяла и дрехи и улей за отпадъци, който непрекъснато се отмиваше от водата, течаща от банята. Майкъл последва примера на стареца и изми лицето и ръцете си под един каменен чучур.

— Някои казват, че пазителите никога не берат искра във водните поля — заяви Верга. — Но ти държеше своя нож по-добре и от оня крадец.

— Сега какво следва? Ще ядем ли?

— Яж колкото искаш, Толмо. А после следва нощта за визията…

Майкъл кимна, сякаш знаеше за какво говори старецът. Върнаха се на двора и последваха тълпата до един ограден район, където сервираха яхния в метални купи. Нямаше лъжици и вилици, така че хората отчупваха залци гъндер-искра и обираха храната с тях.

Верга го поведе към дълга маса, на която бяха насядали работниците от тяхната група. Докато приближаваха, Майкъл с изненада видя още нещо. На стотина метра от района за хранене имаше голям като билборд екран с проблясваща златна повърхност. Издигаше се на около два метра над земята и пред него в полукръг бяха наредени пейки и столове.

Верните слуги нагъваха храната си, смееха се и клюкарстваха, а Майкъл мълчаливо изучаваше редицата черни и бели кръгове на екрана. На всеки няколко секунди те променяха конфигурацията си, подобно на някакъв странен часовник.

Отне му известно време, докато осъзна, че кръговете представляват двоична бройна система — същата, която използваха компютрите на Четвъртия свят. Всяка цифра беше включена или изключена — нула или единица. Когато числото единадесет (●○●●) се смени с десет (●○●○), хората хвърлиха празните си купи в един казан и без да бързат, тръгнаха към екрана и пейките. Родители викаха децата си и за няколко минути Майкъл имаше чувството, че се намира на лятно кино в малко градче, където хората се събират половин час преди прожекцията, за да запазят места за приятелите си.

Трите слънца бяха на една педя над хоризонта. Готвачките бяха приключили с работата си и заемаха местата си в малкия амфитеатър. Майкъл гледаше да не задава прекалено много въпроси, но искаше да разбере какво става, така че попита Верга:

— Колко трябва да чакаме?

— Още малко. Когато дойде тъмното небе. — Старецът кимна към екрана. — Просто гледай визията.

Когато се смрачи, от скрити високоговорители се разнесе хорово пеене и на екрана се появи въртяща се кристална сфера със звезди по нея. Камерата мина през прозрачната й повърхност до втора сфера, в която беше триадата слънца, а след това стигна до трета, изпълнена с комети и астероиди. В центъра на всичко това имаше кръгъл диск на сини и зелени петна. Подобно на ангел отмъстител, камерата се спусна от небето и Майкъл видя, че приближават свят на пасища, гори и водни поля. В центъра му имаше град и сега камерата се носеше покрай тухлени сгради и улици, по които се движеха парни пълзачи.

На единствения хълм в града се издигаха девет кули. Бяха като високи ярки пилони от прозрачно стъкло или пластмаса, която скриваше онези вътре, но позволяваше на светлината да излиза навън. Непосредствено под хълма имаше бяла триъгълна сграда с открит покрив. Когато музиката достигна кулминационната си точка, камерата се спусна надолу и показа човек, стоящ на някаква сцена.

Пазителят бе строен рус мъж под четиридесетте, с бледо лице. Носеше тъмнозелена роба, наподобяваща свещенически одежди, но се държеше предразполагащо като водещ телевизионна игра.

— Добре дошли на всички! — извика той. — Това е нощ, в която боговете ви се усмихват!

От говорителите гръмна музика и по сцената заиграха лъчи светлина. Ъгълът на камерата се промени и Майкъл видя, че пазителят е изправен пред огромна аудитория в амфитеатър. Мъжете и жените седяха в отделни сектори и бързите близки кадри показваха, че всички са млади и ентусиазирани. Повечето бяха верни слуги, но една по-малка част от тълпата носеше сребърни туники и черни панталони. Майкъл реши, че това са църковните бойци, играещи ролята на полиция и армия едновременно.

— Това е моментът, когато двете половини стават едно цяло. — Пазителят разпери ръце и бавно ги събра. — Това е моментът, когато боговете създават едно ново творение.

Осветлението отново се промени и из амфитеатъра зашариха лазерни лъчи, сякаш търсеха някого. На един панел на сцената бързо запремигваха светлини.

— И боговете търсиха, и накрая избраха…

Редицата светлини замръзна, показвайки двоично число. Последва кратко мълчание, след което една жена от аудиторията изпищя и скочи, като размахваше листче с номера си. Приятелките й започнаха да я прегръщат и поздравяват, след което тя забърза към стълбите и се качи на сцената.

Младата жена бе увила копринени цветя около червения си нашийник и го бе превърнала в нещо като накит. Изглеждаше поразена от ярките светлини и факта, че е активен участник в събитието. Когато една от приятелките й извика нещо от публиката, тя се изкиска нервно и помаха с ръка.

— И как ти е името? — попита пазителят.

— Зами.

— Добре дошла, Зами! Подозирала ли си някога, че тази вечер ще ти се случи това?

— Аз… аз се молих на боговете…

— И сега ще видим как са отговорили те!

Двоичните светлини замигаха бързо, а Зами запляска с ръце. Когато мигането престана и се появи номер, от мъжката част на аудиторията се разнесоха викове и смях. От тълпата се отдели широкоплещест слуга и изтича на сцената. Щом стигна Зами, агресивната му енергия изчезна. Мъжът сведе поглед към земята и се усмихна нервно.

— Ние… Ние се познаваме — каза Зами.

— Чудесно! Понякога се случва. — Пазителят се ръкува с младия мъж. — С кого разговарям?

— С Малвето.

— Приличаш ми на щастлив момък.

— Да, господине. Да, така е.

С напредването на вечерта още булки бяха представени на младоженците си. Някои от двойките не се познаваха, други се знаеха от деца. Пазителят им даваше сватбени дарове — инструменти, дрехи и прости мебели. Сякаш никой не се изненадваше, че лазерите и видеоекраните съществуват в света на мокропълзачите и конските каруци.

Накрая дванадесетте нови двойки бяха изведени от сцената. Светлините помръкнаха и музиката стана бавна и тържествена. Берачите около Майкъл спряха да бъбрят. Изглеждаха напрегнати и изпълнени с очакване. Верга се наведе напред към екрана.

— Всеки от нас е нишка, втъкана здраво в платното. Верните слуги са силни. Бойците са храбри. Ние, пазителите, сме дълбокомислени. Но всички служим на боговете — каза пазителят тържествено. — За съжаление има и еретици, които се опитват да унищожат свещеното единство, което ни свързва.

Чакащите край сцената бойци изведоха трима мъже, завързани за тежки дървени столове. Затворниците бяха с бръснати глави и превръзки на шиите. Бяха по тънки бели роби, които заприличаха на Майкъл на болнично облекло.

Пазителят отиде до най-възрастния от тях.

— Този враг на боговете преди е бил верен слуга.

Затворникът трепереше. Устните и езикът му се движеха, но от устата му се разнесе само гъргорене. Сега стана ясна причината за превръзките — някой беше извадил гласните му струни.

— Но слуга, извършил жестоко престъпление!

Картината показа как затворникът гони млада жена в някакъв пълен с бъчви склад. Когато жената се забави с резето на вратата, мъжът я сграбчи отзад, хвърли я на земята и започна да я изнасилва. Наблюдателните камери заснемаха сцената от различни ъгли, но никой не извика за помощ.

Екранът отново показа аудиторията и камерата се премести върху мъжа на втория стол. Този затворник беше по-млад от изнасилвача. Лицето му беше отпуснато, очите му бяха помътнели, сякаш се намираше под въздействието на опиат.

— А тук имаме църковен боец, който е станал предател и убиец — каза пазителят. — Бил е учен да е храбър и верен, но е нарушил клетвата си и е убил свой началник.

Екранът показа запис на затворника, който стоеше в нещо като казарма. Спореше с някакъв по-възрастен мъж и внезапно започна да го удря с метална тръба. Докато ударите ставаха все по-силни и по-силни, берачите наскачаха на крака и започнаха да крещят. Когато свърши, боецът се обърна и побягна между редиците нарове. Сякаш идваше към берачите и се опитваше да ги нападне.

— А сега и едно истинско богохулство — каза пазителят. — Това нищожество е бил пазител. Човек, към когото някога се обръщах с братко.

Визията показа пазител, който разбиваше с чук някакъв олтар в една от кристалните кули. Гледащите берачи завикаха: „Убийте го! Убийте ги всички!“ Във въздуха се вдигнаха юмруци, лицата се изкривиха от ярост. Майкъл чу плача на бебета, уплашени от гнева на майките си.

— Няма съмнение за тези престъпления — заяви русият пазител. — Няма съмнение за наказанието.

Бойците нагласиха пантите на столовете и те се превърнаха в диби, като затворниците останаха вързани за тях. Докато раздираха дрехите им, се появи друга група бойци с големи куки, вързани за стоманени въжета. Въжетата бяха закрепени за подпори, които се извисяваха над сцената.

Запя хор, а мъже с чукове забиха куките в затворниците. Когато опънаха въжетата, изнасилвачът бе вдигнат във въздуха. Гол, с кървящи рани, човекът се тресеше и се мъчеше да се освободи. После издигнаха убиеца, следван от пазителя, осквернил светилището. Нещастниците се гърчеха на три чифта куки, забити в лопатките им, торса и краката.

Въжетата, държащи слугата, се обтегнаха. Първо се откъснаха краката му, после двете ръце. Последните две въжета се опънаха още повече, докато не последва експлозия от кръв и тялото му бе разкъсано на две. Парчетата плът и кост, все още закрепени за куките, останаха да се люлеят като кървави махала.

Другите затворници бяха екзекутирани по същия начин. Когато всичко свърши, въжетата бяха отпуснати и останките паднаха в дъното на сцената. Прожектор освети пазителя. С тържествена физиономия той сключи ръце и произнесе фразата, която Верга бе казал през деня:

— Всичко е справедливо, когато всеки си върши работата.

Музиката се промени и дванайсетте двойки младоженци се върнаха на сцената. Всички млади жени бяха облечени в тъмночервени рокли, а мъжете — в черни униформи. На ярката сценична светлина сякаш се рееха в мрака, но Майкъл виждаше оплискания с кръв под зад тях. Музиката и пеенето се извисиха в кресчендо, а стените зад сцената се разтвориха като огромна порта. В далечината деветте кули сияеха толкова силно, че осветяваха града под тях. Музиката изгърмя за последен път, след което екранът угасна.

Няколко секунди тълпата верни слуги седеше тихо и неподвижно. После децата се размърдаха и извадиха родителите от транса им. Запалиха се маслени фенери и оранжевите им пламъци осветиха доволни лица. Бяха уморени — да, денят бе дълъг, — но показаните от визията надежда, щастие и жестокост някак бяха променили всички. Животът е добър. Време е за сън.

Майкъл се чувстваше така, сякаш са го хвърлили от висока сграда и някак си е оцелял. Продължаваше да се взира в екрана, сякаш очакваше на него внезапно да се появи лице и да му обясни видяното. В ума му се блъскаха противоречиви мисли и той се сепна, когато някой го докосна по рамото.

Беше Верга. Държеше фенер.

— Ела, Толмо. Ще спиш при нас в Къщата на бащите.

Когато влязоха в триъгълната сграда, Майкъл видя, че се спи на слама. Мъжете я носеха до стената и си правеха малки гнезда. Отне му малко повече време, но си направи и той.

Фенерите угасваха един по един, оставяйки смътния аромат на масло. Майкъл бе уморен, но беше нащрек. Извади ножа от канията и го остави до дясната си ръка.

„Ела при нас“ — помисли си. От видяното беше възможно именно това да е високоразвитата цивилизация, изпратила съобщението. Ела при нас… и после какво? Дали щяха да го изправят на сцената и да го разкъсат, задето се е представил за пазител? Зачуди се какво да прави. Определено не можеше да остане тук. Беше твърде опасно. Щом всички заспяха, щеше да се върне по релсите до ръчната количка и да изчака утрото. С мъничко светлина можеше да намери прохода.

Съставянето на план му помагаше да се разсее от видяното по визията. Госпожа Брюстър и членовете на борда на фондация „Евъргрийн“ се смятаха за корави, но бяха като деца в сравнение с лидерите, управляващи този свят. Показаните на екрана мъчения бяха толкова изтънчени, колкото действията на маянски жрец, който разрязва гърдите на жертвата си, за да изтръгне все още биещото сърце. А после събраха двойките и ги ожениха. Замисли се за връзката между двете събития и се сети. „Имаме властта да ви убием или благословим“ — това казваха пазителите на публиката си.

В тъмното се чуваше сумтене и хъркане. Единствената светлина в просторното помещение беше от фенер край бетонното корито. Ръцете и краката на Майкъл бяха натежали и той реши да подремне около час, преди да избяга.

Сгуши се в сламата и заспа, но по едно време се събуди от съскането и скърцането на парен пълзач, който влезе в двора. Чуха се тихи гласове, а после и стъпки.

И внезапно Майкъл бе залят от вълна болка, идваща от червения нашийник. Болката се разпростря по цялото му тяло и бе толкова силна, че спря дъха му.

Закопчалката на нашийника беше счупена, когато Верга го беше свалил от мъртвия берач, и Майкъл успя да го смъкне от врата си. Мъжете пищяха и се мятаха в сламата. Хора с фенери в ръце нахлуха в помещението.

Майкъл стисна ножа, скочи и хукна към вратата. „Изчезвай — помисли си. — Скрий се. Ще те убият“.