Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Четвъртият свят (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2015)
Корекция и форматиране
3Mag (2015)

Издание:

Джон Туелв Хокс. Златният град

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“, София, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Анна Балева

ISBN 978-954-655-414-7

История

  1. — Добавяне

11.

Майкъл беше заключен в метален контейнер, прикачен за задвижвания от пара пълзач, който се друсаше по черния път. Никой не беше обяснил къде отиват. Измъкнаха го от мъжката спалня, понесоха го през двора и го метнаха през тесния отвор като цепеница в огън.

Контейнерът имаше формата на сълза с полегати страни и Майкъл имаше чувството, че се намира в празен парен котел от метални листа и нитове. Единствената светлина идваше от отвора в горната му част и Майкъл прекара по-голямата част от сутринта в гледане на правоъгълното парче небе и облаци.

По-късно през деня скърцането на стоманените колела по чакъл се смени с равномерен стържещ звук. Майкъл успя да се изправи на крака, хвана решетките на отвора и се набра. Надникна навън и видя, че пълзачът минава през някакъв град.

Постройките бяха с покрити с плочи покриви, кръгли прозорци с жълто стъкло и стени, направени от серии триъгълници, всеки от които бе очертан от по-тъмночервени тухли. Екранът на визията беше разкрил общество с развита технология, но Майкъл не видя електрически лампи или кабели. Носачи разнасяха кошници, пълни с някакви черни парчета, подобни на въглища, а от огънатите тръби, стърчащи от покривите, се издигаше дим.

Забеляза един пазител с характерната зелена роба и двама църковни бойци, които патрулираха по улицата — на коланите им висяха палки. Градът обаче бе пълен предимно с верни слуги. Мъже и жени приготвяха хляб, поправяха обувки и кърпеха дрехи. Имаше и улични метачи с дълги метли от пера.

Пълзачът вдигна ужасен шум, когато зави наляво и започна да се изкачва по нисък хълм. Майкъл пусна решетките и се сви на дъното на контейнера.

Накрая машината изскърца, разтресе се и спря. Минаха няколко минути, след което отключиха вратата и светлината нахлу през отвора.

Майкъл изпълзя навън и се озова пред трима бойци с дебели дървени палки. Светът може и да беше различен, но бойците приличаха на полицаите от Четвъртия свят. Майкъл се запита дали не съществува някаква универсална полицейска нагласа към заподозрените: „Ще те науча аз…“

Намираше се в двор, заобиколен от деветте кристални кули, които бе видял на екрана. През нощта бяха сияли ярко и приличаха на вълшебни творения, които можеха да се отделят от основите си и да полетят в космоса. На дневна светлина се виждаше, че са построени от стоманени греди и дебели панели стъкло или пластмаса.

— Кой командва тук? — попита той.

Църковните бойци се спогледаха. Това явно не беше ясно.

— Какво трябва да правя? — продължи Майкъл.

— Да чакаш пазител — отвърна най-високият.

А най-младият повтори думите на Верга:

— Всичко е справедливо, когато всеки си върши работата.

Някакъв човек в тъмнозелената роба на пазител се появи от една от кулите и тръгна през двора към тях. Беше същият рус мъж, който беше водил сватбите — и екзекуциите — по визията.

— Създаваше ли ви някакви проблеми? — попита той.

— Не, господине.

Пазителят погледна изпитателно Майкъл.

— Мисля, че иска да избяга.

Хванал палката си с две ръце, високият боец приближи пленника. Удари го в корема, точно под гръдния кош, и Майкъл се строполи, останал без въздух.

— Не можеш да избягаш, така че не го и помисляй — спокойно каза пазителят. — А сега стани и ме последвай.

Майкъл се изправи и се запрепъва напред. Когато се озоваха на двайсетина метра от бойците, русият мъж спря и се обърна към него.

— Как се казваш?

— Толмо.

— Преднамерената лъжа е като кал, размазана по олтара на нашата Република. Ти не си слуга на име Толмо. Всеки нашийник трябва да отговаря на притежателя си. Сигурен съм, че той се носи из водните поля или гние в някоя издълбана в земята дупка.

Майкъл кимна и каза:

— Самоубил се е.

— Аха. Разбирам. Значи слугите са се разтревожили за трима трябва да бъдат, а точно тогава си се появил ти.

— Да, точно така стана. Казвам се Майкъл.

— Странно име. Но това е характерно за варварите, които успяват да се доберат дотук от чуждите земи.

Стигнаха подножието на кулата и пазителят го поведе надолу по спускаща се рампа. Отвори една плъзгаща се врата и влязоха в подземно помещение, облицовано със стъклени панели, излъчващи зеленикава светлина.

— Електричество — каза Майкъл.

— Какво?

— Не използвате факли и фенери.

— Нашите храмове и визията могат да използват свещените машини.

В дъното на коридора се отвори врата на асансьор и пазителят направи знак на Майкъл да влезе. Асансьорът потегли нагоре с тихо стържене. Когато вратата се отвори отново, Майкъл се озова в просторно помещение с формата на звезда. Нямаше никакви мебели, само гол каменен под. Почти отвесните стени се състояха от свързани помежду си триъгълници, продължаващи нагоре към върха, който се губеше в сумрака.

Пазителят остана в асансьора и събра молитвено длани.

— Оказана ти е огромна привилегия — възможност да почувстваш мощта на боговете. Слугите и бойците ги почитат отдалеч. Пазителите се срещаме с тях само веднъж или два пъти в живота си.

— Какви богове? — Майкъл се огледа. — Тук няма никого.

— Боговете ще се явят, ако покажеш смирение и вяра.

Вратата на асансьора се затвори и Майкъл остана сам.

Стъклените панели на кулата бяха оцветени в сивкав цвят, който пропускаше частично светлината, но не позволяваха да се погледне навън.

— Ехо? — повика Майкъл. — Има ли някой?

Подсвирна и плесна с ръце и звуците отекнаха от стените.

Той седна на пода и се облегна на стената, после легна на една страна и подложи ръце под главата си. Образите на разкъсваните затворници от екрана непрекъснато изникваха в съзнанието му. В това общество имаше само три класи — слуги, бойци и пазители — и той не принадлежеше към никоя от тях. Русият мъж го беше нарекъл „варварин“, но бе напълно възможно да го възприемат и като еретик или престъпник.

Когато след няколко часа се събуди, помещението бе тъмно и много по-студено. От другите осем кули идваше светлина, но Майкъл имаше чувството, че е затворен в пещера. Стана и закрачи напред-назад. Усети ветрец по лицето си. Как бе възможно това? Намираше се в сграда без прозорци. Докосна един от панелите с длан и усети студената му гладка повърхност. Сърцето му биеше по-бързо и той усещаше, че някой — или нещо — е влязъл в храма.

Рязко се извъртя, защото в средата на помещението се появиха три колони от светлина. Всяка приличаше на блестящ зелен облак със златни прашинки, реещи се в гравитационно поле. Това ли бяха боговете, които управляваха този свят?

Светлината се засили дотолкова, че колоните заприличаха на солидни стълбове, светещи в средата на храма. И тогава от централната колона се чу глас. Глас на възрастен мъж, не много силен, но властен.

— Кой си ти? — попита гласът.

— Варварин ли си? — попита женски глас. — Странник от чуждите земи?

Майкъл направи няколко крачки към светлината, мъчеше се да измисли какво да каже.

— Чакаме отговора ти! — каза първият глас. — Ние сме боговете на този свят и на всички други светове…

Майкъл се засмя и смехът му изпълни помещението.

— Аз съм Майкъл Кориган и изминах дълъг път, за да стигна тук. Кой съм аз ли? Човек, който направи пари, като продаваше разни неща на други хора. — Изсмя се пренебрежително към трептящата пред него светлина. — И затова зная какво е това — звънчета и свирки, трикове и огледалца, помагащи да се продаде стоката. Може и да е достатъчно да се впечатлят местните, но аз не се хващам.

— Той е еретик! — извика млад мъжки глас. — Извикайте пазителите да го накажат!

— Можете да правите каквото си искате — рече Майкъл. — Но тогава ще накажете онзи, на когото самите богове казаха да дойде тук. Аз съм странник от друг свят.

Колоните засветиха още по-силно; станаха толкова ярки, че Майкъл трябваше да засенчи очите си. Вятър виеше около него и едва не го събаряше на пода. Изведнъж, съвсем ненадейно, всичко спря. Настъпи момент на мрак, след което светнаха лампите.

Майкъл чу вратата на асансьора да се отваря и трима души — двама мъже и една жена — излязоха от кабината и тръгнаха по каменния под.

— Добре дошъл, Майкъл — каза по-възрастният мъж. — Чакахме те.