Джон Туелв Хокс
Златният град (47)

45.

В апартамента им в Рим нямаше климатична инсталация, а само стари електрически вентилатори. По един се мъдреше на масичка в ъгъла на всяка от осемте стаи и Алис Чен ги бе украсила с червени и сини ленти, които пърпореха във въздуха всеки път, когато перката се завърташе.

Заради септемврийската жега се събуждаха рано сутринта. Свещеника избутваше диваните и фотьойлите в дневната и я превръщаше в гимнастически салон. След две чаши еспресо изпълняваше лицевите си опори и коремните преси на белия мраморен под, последвани от сложна серия упражнения от различни бойни изкуства. Когато приключваше със собствената си подготовка, започваше да учи Алис на карате.

Мая беше в седмия месец и й бе трудно да подскача и рита, затова седеше на постелка за йога, разтягаше мускули и даваше съвети. Завършваше сутрешната тренировка, като партнираше на Свещеника по кендо. Чувстваше се дебела и тромава, но реакциите й си оставаха все така бързи, а и знаеше множество лъжливи движения и маневри. За десетминутната сесия обикновено успяваше да блокира атаката на Свещеника и да го наръга с бамбуковия си меч.

След лека закуска излизаха и пазаруваха храна и различни неща по страничните улички край Пиаца Навона. Следобед Мая дремваше, а в апартамента идваха различни учители. Свещеника учеше италиански, а един колежанин преподаваше на Алис история, литература и математика. Липата се бе върнал в Париж. С негова помощ започваха да събират колекция фалшиви идентификационни карти и паспорти, с които можеха да пътуват навсякъде по света.

Симон Лумброзо обикновено пристигаше в седем и носеше пресни плодове или сладолед. Приготвяха вечеря в апартамента или се разхождаха по тихите вечерни улички до някой ресторант в старото еврейско гето. Персоналът глезеше Алис със специални десерти и всички питаха Мая за нейния l’arrivo bendetto — благословеното пристигане на детето й.

Мая отказваше да чете вестници и да гледа телевизия, така че Симон бе основният й източник на информация за случващото се по света. В дните след речта на Гейбриъл бяха настъпили някои промени. В Съединените щати програмата „Ангел пазител“ бе прекратена и повечето родители махнаха РЧР чиповете от телата на децата си. Няколко европейски страни отхвърлиха закона за задължителна идентификационна карта, а в Германия беше забранено да се наблюдават покупките на продукти, които не представляват заплаха.

Във Великобритания се появи организация „Всички заедно“, която бързо намери поддръжници в много други страни. Отначало групата критикуваше само действията на фондация „Евъргрийн“, но вече всеки клон се занимаваше и с местните въпроси, касаещи личната свобода. Междувременно свободните бегачи продължаваха да организират неформални демонстрации срещу Голямата машина. Джагър бе измислил лозунга „Стига вече страх!“ и тези три думи се появяваха по стени и мостове навсякъде по света. В испаноговорящите страни лозунгът се преобрази в No Más до карикатурен образ на уплашен дребен човек. Наред с графитите имаше и локални демонстрации като прочутата нощ „Бръкни в окото“ в Глазгоу, когато обективите на всички наблюдателни камери в града бяха напръскани с черен спрей.

Всички тези прояви се отразяваха от медиите, но в ъндърграунд културата се развиваха и други процеси. Хората създаваха блогове и чат групи, в които се обясняваше как да си създадеш паралелна самоличност. Публикуваха се памфлети и се появяваха уебсайтове, хвърлящи предизвикателство срещу политиката на страха.

След като описваше всички новини, Симон вадеше голяма бяла кърпа и бършеше челото си.

— Речта на Гейбриъл предизвика голяма вълна подобно на камък, хвърлен в езеро. На някои места водата си е същата. Но вълните се разширяват и не знаем как ще променят света.

Във вторник срещу сряда валя и следващият ден бе горещ и влажен. Когато Симон дойде, решиха да се разходят до парка около Вила Боргезе. Алис беше научила наизуст лабиринта тесни улички на стария град и ги поведе на изток до Пиаца дел Пополо, голям калдъръмен овал с обелиск в центъра. Пресякоха откритото пространство и продължиха по зигзаговидното стълбище до градините на хълма Пиничио. Както обикновено, Алис водеше като съгледвач през гора. Мая и Симон вървяха след нея. По средата на пътя бебето започна да рита, а Симон на няколко пъти спираше, за да посочи някоя сграда.

Свещеника вървеше последен, носеше меча си в черен тубус с ремък. Мая все така държеше ножа си закрепен за ръката, но мечът й бе прибран в един шкаф в апартамента.

Алис първа изкачи хълма и ги изчака на площада, от който се разкриваше гледка към Рим. Ако застанеха до стената, можеха да видят по-голямата част от града, от Монте Марио до Яникулум. Прахта и замърсяването на летния ден смекчаваха светлината. Куполите на църквите и мраморните монументи имаха жълтеникавобелия цвят на стара слонова кост от някой музей.

Разходиха се по алеята до Giardino de Largo в центъра на парка. Огромни борове и ломбардски тополи ги пазеха от слънцето чак до изкуственото езеро край центъра на градината — Алис го наричаше Морето. През лятото водата му бе зелена от водорасли и покрита с бели лилии. Семейства се возеха в алуминиеви лодки и прекарваха следобедите си в забавления и хвърляне на трошици на лебедите.

Мая седна на една пейка и изяде две бишкоти. На отсрещната страна на езерото се издигаше йонийски храм, посветен на Ескулап, бога на здравето; смяташе се, че гледането на статуята му носи късмет.

Алис бе изпълнена с твърде много енергия за подобни кротки удоволствия. Тичаше из парка, хвърляше камъчета в езерото и търсеше новоизлюпени патета, скрити сред тръстиките. Накрая се върна при пейката и каза на Симон:

— Да идем при Реката. Донесе ли лодка?

— Не само една, а цял флот.

Симон бръкна в платнената си торба и извади парче балсово дърво с мачта и хартиени платна. Насред градините някой бе построил канал от тухли и цимент с размерите колкото крайпътна канавка. Алис наричаше този елемент от украсата Реката, защото водата се спускаше на меандри от малко възвишение, минаваше под мънички мостчета и накрая се вливаше в Морето. Италианските деца обичаха да пускат дървени или хартиени корабчета по канала, но Алис бе настояла за „истинска“ лодка играчка и преди три седмици Симон се бе появил с едно корабче от дърво. Творенията му постепенно ставаха все по-сложни и добри.

Алис надникна в торбата.

— Колко си направил?

— Пет. Боен кораб от осемнадесети век. Полинезийски катамаран. Богаташка яхта. Презокеански лайнер. И влекач. Признавам, че повечето си приличат, но трябва да използваш въображението си.

— Кой получава петата лодка?

— Петата е съдът на Съдбата и la signora я насочва накъдето си пожелае. Но ти трябва да си избереш своя собствена, Алис.

— Хайде първо да ги пробваме — рече Алис. — Ще ги пуснем до първия завой на реката.

— Отлична идея. — Симон се поклони на Мая. — Ще направим бърз тест на плаваемостта и ще се върнем.

Двамата се отдалечиха и Свещеника седна до Мая.

— Имам чувството, че Алис ще получи най-бързата лодка.

— Май си прав. А Симон ще се прояви като джентълмен и ще вземе най-бавната.

Мая отпи глътка вода и се загледа към Морето. На запад слънцето клонеше към хоризонта и светлината започваше да се променя. Плиткото изкуствено езеро постепенно започна да изглежда древно и дълбоко. Лек ветрец докосна клоните над тях и сенките затанцуваха по земята.

Холис Уилсън сигурно щеше да започне да обсъжда какво ще вечерят, но Свещеника можеше да седи часове наред, без да каже нито дума. Яростта, която бе показал след смъртта на Вики, бе изчезнала, за да отстъпи място на тиха сериозност, която плашеше непознатите. „Подбрал си е подходящо име“, помисли си Мая и се запита дали приятелят й винаги ще изглежда тъжен, когато види влюбена двойка да се разхожда в парка.

— Алис каза, че имаш съобщение от Липата.

— Смятах да ти кажа. През уикенда Липата и двама от хората му отишли до Англия и направили набег в имението Уелспринг. Смятали да спасят тялото на Матю Кориган, но намерили само гроб. Според дневника сърцето на странника е престанало да бие преди около две седмици.

Мая се загледа към лебедите и се опита да не изпада в паника. Това означаваше ли, че Гейбриъл също е умрял? След инцидента в Лос Анджелис телата на двамата братя бяха отнесени на север и скрити в подземието на една църква на последователите на Джоунс в планините Сиера.

Свещеника видя страха в очите й. Докосна я по ръката и заговори успокояващо.

— Не се безпокой. Миналата седмица Томи Ву отиде до Северна Калифорния, за да се увери, че всичко е наред. Гейбриъл и Майкъл продължават да дишат. Сърцата им бият на всеки две-три минути. Това означава, че още са живи.

— Когато бях малка, баща ми често ми разказваше истории за спящия герой — рече Мая. — Винаги има някоя легендарна личност, скрита в пещера, като крал Артур в Англия или предстоятеля Йоан в Африка. Те спят, но са живи и чакат времето, когато ще се появят отново.

— Значи ще чакаме?

— Ще чакаме, но и ще насърчаваме Съпротивата.

— Ще се състезаваме! — Алис дотича до пейката и затанцува около тях. — На мен ми се падна яхтата, Мая получава катамарана, а Свещеника — военния кораб.

— А аз си избрах презокеанския лайнер — тържествено произнесе Симон. — Подобно на собственика си, той е малко тромав във водата.

Тръгнаха нагоре по пътеката. Реката започваше от мраморен фонтан, който се стичаше в задръстен с листа басейн. Пуснаха лодките във водата и загледаха как течението ги носи през тясното устие и канала. Макар лодката на Алис да изглеждаше най-бързата, и петте заседнаха на първия завой на Реката.

— Не ги бутай — каза Симон на Алис. — Нека се оправят сами.

Мая издебна момент, когато Симон не гледаше, взе една пръчка и я хвърли във водата. Арлекинският катализатор се понесе надолу към завоя и удари бойния кораб, който прилежно се блъсна в другите лодки.

Повече от това не им трябваше. Едно по едно дървените корабчета се изнизаха на завоя. Развълнуваната Алис тичаше напред-назад и ги окуражаваше с викове. Симон я следваше със сериозните си черни дрехи и усмивка на лице. Дори Свещеника беше привлечен от състезанието. Тубусът на меча му се разлюля, когато прескочи Реката.

Мая остана сама и видя всичко — слънцето, докосващо с ослепителната си светлина западния хоризонт, тримата си приятели и тъмнозеления балдахин от листа. Не се появиха никакви ангели със звънки тромпети. Но в този момент тя знаеше — с необяснима, тиха увереност, — че носи в утробата си нов пророк, нов странник.

А четирите корабчета заедно с петото продължаваха своето пътуване, спираха и се завъртаха, след което се втурнаха към Морето.