Джон Туелв Хокс
Златният град (46)

44.

Четирите бариери от въздух, земя, огън и вода се издигаха между различните светове. За някои странници преградите бяха единствената им среща с различна реалност. Можеха да сънуват кошмар, че се давят във водовъртеж или бродят сами в пуста равнина. Изживяването можеше да е толкова ужасяващо, че никога не биха се върнали на това място. Такива странници прекарваха остатъка от живота си в страх от съня, притиснати към познатия свят около тях.

Когато отвори очи, Гейбриъл падаше през синьо небе. Брат му беше далеч преди него, тъмно петънце от гняв и желание, мъничък като светулка, прелитаща покрай катедрала. Майкъл раздвижи тялото си, стигна прохода и изчезна.

И Гейбриъл го последва, понесе се по небето към сянката.

Мрак. Когато отново отвори очи, се намираше в пустинна равнина. На земната бариера нямаше планини и каньони, а само груба червена пръст, напукана от вечната суша. Майкъл бе на километър и половина от него, коленичил на земята като изгубил равновесие атлет. Когато видя приближаващия Гейбриъл, скочи и се затича.

Двамата братя усещаха къде е скрит проходът, но Майкъл изглеждаше предпазлив и несигурен. На два пъти спря, сякаш се канеше да се изправи срещу съперника си, но после размисляше и хукваше отново. Гейбриъл ускори темпото и скъси разстоянието помежду им, но Майкъл стигна до прохода и изчезна.

Гейбриъл мина бързо през тъмнозелените води на водната бариера и внезапно се озова в пусто градче, заобиколено от мъртва гора. Това бе огнената бариера и всичко около него гореше. Ако останеше достатъчно дълго, можеше да наблюдава безкрайния цикъл на унищожение и възраждане.

От горящите дървета се издигаше плътна димна стена. Оранжеви искри и пепел се носеха из въздуха. Дву– и триетажните сгради бяха свързани с тротоар от чамови дъски и откованите скърцаха и се клатеха, докато тичаше към градската църква. Димът излизаше през ключалки и процепи за писма. Гейбриъл надзърна през един прозорец и видя горящ бръснарски стол, сякаш някакво огнено създание е седнало, за да бъде избръснато.

Стигна църквата, отвори тежката дървена врата и пристъпи вътре. Гредите горяха, по пода светеха въглени. Точно зад олтара огънят струеше нагоре по стените като проблясваща вода.

Гейбриъл тръгна по централната пътека и спря, когато видя прохода върху витража. Брат му вече беше ли прекосил? Ако бе така, можеше да се намира във всеки от шестте свята. Можеше да го търси стотици години и така и да не го намери.

Вратата изскърца на железните си панти и Майкъл влезе в църквата. Спря, когато видя Гейбриъл, и се усмихна. Дори на това място играеше ролята си на уверения по-голям брат.

— Защо стоиш тук? Влез в прохода.

— Ще остана тук с теб, Майкъл.

Майкъл пъхна ръце в джобовете си и тръгна между скамейките като турист, посещаващ не особено забележително място.

— Виждал съм целия цикъл на тази бариера. Всичко изгаря, после се появява отново.

— Зная.

— На това място няма храна. Нито вода. Трябва да прекосим и да продължим нататък.

— Това няма да стане, Майкъл. Ти си като вирус, който заразява всеки, който се доближи до теб.

— Аз съм странник, също като теб. Само че виждам нещата такива, каквито са.

— И това означава убиване на деца?

— Ако е нужно…

Олтарът се подпали и сухото дърво запращя. Гейбриъл погледна зад себе си и видя как огънят докосна мъртвите рози в една медна ваза. Цветята потръпнаха и се превърнаха в мънички пламъчета.

Когато се обърна, Майкъл се бе качил на една пейка и се мъчеше да се покатери на рамката на витража. Гейбриъл спринтира, сграбчи брат си и двамата паднаха на пода. Майкъл се мъчеше да се освободи с ритници и юмруци, но Гейбриъл го държеше здраво. Претърколиха се, като блъскаха пейките, и Майкъл заби лакът в гърдите на брат си. Скочи и се втурна към прозореца. Този път събра още пейки и направи импровизирана платформа.

— Можеш да си останеш тук! — изкрещя той. — Завинаги!

Една покривна греда се откъсна от стената. Въртеше се и пръскаше искри. Улучи Майкъл по рамото и го събори на пода. Той остана да лежи зашеметен няколко секунди. Падна втора греда, после трета. Майкъл опря длани в пода и се опита да се изправи, но тежестта на гредите го държеше прикован към пода.

Гейбриъл видя омразата и яростта в очите на брат си. Знаеше, че не е в състояние да спаси Майкъл, нито пък да го остави да умре тук. Седна на пода с кръстосани крака и зачака. Прие момента, прие го толкова пълно, че имаше чувството, че е намерил отговорите на всичките си въпроси. Дишай. Вдишай пак. И пред него се появи сияещо поле — безкрайно, разширяващо се, приемащо.

Двете единствени улици на градчето се срещаха на централния площад с пейките и каменен обелиск, върху който имаше кръг, триъгълник и пентаграма. Ако някой стоеше тук, щеше да стане свидетел на последните моменти на пожара, когато пламъците пръскаха прозорци и си прогаряха път през врати. Накрая сградите започнаха да се сриват, неспособни да издържат тежестта на горните етажи. Църквата с дървените колони и бели куполи рухна последна — сякаш експлодира отвътре, създавайки енергийна точка, ослепителна и мощна като ново слънце.