Джон Туелв Хокс
Златният град (33)

31.

Озова се в мазе със стари бюра и столове, натрупани покрай стената. Като си осветяваше пътя с фенера, прекоси помещението и огледа главното електрическо табло. На капака му бе залепен сертификат от инспекция, на който бе написан и адресът на сградата — „Лаймбърнър Лейн 41“. Умората й изчезна и тя се усмихна. Нора Грегс бе права — изгубените реки могат да те отведат навсякъде в Лондон.

Отвори раницата, извади екипировката и хвърли чантата и непромокаемите панталони в килера. Свободните бегачи й бяха намерили розов комбинезон с фирмено лого, принадлежности за чистене и пластмасова кофа. Докато обличаше комбинезона, тя се замисли дали да не нападне незабавно четиримата пазачи, но отхвърли идеята и прибра меча и пушката в найлонова торба.

Докато излизаше от мазето и се изкачваше по късото стълбище, умът й превключи на арлекински начин на мислене. На площадката имаше две врати; на едната пишеше ПОДДРЪЖКА, а другата бе заключена с катинар. Тя сряза катинара, пъхна го в предния джоб на джинсите си и излезе на аварийното стълбище. „Покори върха — бе написал Врабеца в своята книга за медитацията. — По-лесно е да си пробиеш път надолу по планината, отколкото да я изкачиш“.

Мая стигна петия етаж, отвори вратата и влезе във фоайето пред асансьорите. Едър пазач седеше зад бюрото и прелистваше някакво мъжко списание. Внезапната й поява го стресна.

— Добър вечер — каза Мая със силния акцент на Източен Лондон. — Откъде да почна чистенето?

Пазачът скри списанието под един вестник.

— Коя си ти, по дяволите?

— Редовното момиче е болно. Аз съм Лайла. — Посочи розовия комбинезон. — От „Веселите прислужници“.

— Това е забранен етаж. Не можеш да чистиш тук.

Беше важно да го доближи, за да е в обхвата на ножа й. Мая тръгна с усмивка напред.

— Съжалявам! Говорих с охраната на входа и пазачът ми каза да се кача по стълбите. — Спря до самото бюро. Ако съм направила грешка, моля, не казвайте на шефа ми. Получих работата преди три дни. Не искам да ме изхвърлят…

Пазачът огледа гърдите й и се ухили.

— Спокойно. Хубаво момиче като теб може да прави всякакви грешки.

„Още една стъпка по-близо — помисли си тя. — Използвай камата, не ножа за хвърляне. Най-добрата мишена е основата на врата, между лопатките“.

— Ще се обадя долу — каза пазачът. — Просто искам да разбера какво става.

Мая заобиколи бюрото и застана зад него.

— Благодаря. Виждам, че сте истински джентълмен.

Докато пазачът вдигаше телефона, Мая се сети за катинара, който беше срязала на стълбището. Бръкна в джинсите, извади го и удари пазача отстрани по главата. Той полетя напред — замаян, но все още в съзнание — и тя го удари втори път, сега по челото. Мъжът рухна на пода. Мая коленичи и докосна сънната му артерия. Жив беше.

Извади от торбата скоч, запуши устата на пазача и омота ръцете и краката му. После взе нещата си и забърза по коридора. Имаше три заключени врати, които използваха монтирани на стената сензори вместо ключове. Шперцът и секачите бяха безполезни.

Върна се при бюрото и клекна до пазача. Не се изненада, когато видя белега на дясната му ръка: за да получи работата, младият мъж се бе съгласил да носи чип „Защитна връзка“ под кожата си. Тя го хвана за краката и го повлече по коридора. Когато стигнаха първата врата, вдигна ръката му и я доближи до сензора. Нищо. Може би не беше оторизиран да влиза в тази стая. Раната на главата му оставяше кървава диря по килима, докато го влачеше към втората врата. Отново вдигна ръката му. Този път вратата се отвори.

Влезе в жилищен апартамент, който вероятно се ползваше от членове на Братството, които посещаваха Лондон. Дневната бе обзаведена с модерни мебели, по стените висяха снимки в рамки, предимно на пейзажи.

От дневната се влизаше в кухня и малка трапезария. Коридорът вляво водеше към спалня. Мая извади ножа си, отвори предпазливо вратата и надникна. Нощно шкафче. Гардероб. Легло. И Алис Чен с черните й плитки, лежащи като въжета на възглавницата.

— Тук съм — прошепна Мая. — Дойдох…

Алис отвори очи и седна в леглото.

— Не влизай, Мая! Ще се включи аларма!

Мая се огледа и видя, че във всички ъгли на стаята са монтирани камери. Четирите устройства щракаха и бръмчаха, следвайки всяко движение на детето.

— Свали си нощницата и си облечи дрехите — каза Мая. — Ще преброя до три и ще изтичаш от стаята. Ще сме преполовили стълбите, преди да реагират на алармата.

— Не. Не мога. Машината ме гледа. — Алис дръпна завивката и Мая видя дебела пластмасова гривна около глезена й. — Наричат я Гривната на свободата. Ако изляза от стаята, ще ме заболи много.

— Разбрах. Обличай се, а аз ще измисля нещо.

Когато Алис скочи от леглото и забърза към гардероба, камерите се раздвижиха. Мая се върна в дневната и извади меча и пушката. „Как да излезем оттук? И какво ще стане, ако просто изтичаме от апартамента? Не можем да се върнем при подземната река. Нивото на водата е твърде високо за детето“.

Отиде в кухнята, взе една чаша и я напълни с вода. Свари водата в микровълновата печка, хвана горещата чаша с кърпа и я понесе по коридора.

Алис беше навлякла джинси и дебела блуза. Седеше на ръба на леглото и си връзваше обувките.

— Какво ще правим, Мая?

— Стой тук. Не мърдай. Трябва да разберем какъв вид камери те следят. Машините могат да са и много умни, и много глупави едновременно.

Метна чашата в стаята и тя се търкулна по килима. Камерите моментално я прихванаха, насочиха се към нея и тихо забръмчаха, сякаш си говореха.

— Виждаш ли как камерите следят чашата? — каза Мая. — Това са инфрачервени устройства, които са настроени към топлината на тялото. Компютърната програма, която е свързана към камерите, следи в стаята непрекъснато да има един топъл предмет, горе-долу с твоите размери.

— Тогава по-добре да ме оставиш тук. Бун каза, че охраната ще залови всеки, който влезе в сградата.

— Срещала си се с Нейтан Бун?

Алис поклати глава.

— Не. Един човек, Кларънс, ми носи храната. Веднъж ми даде мобилен телефон и каза, че Бун искал да говори с мен. Той вече не командва охраната на тази сграда. Каза, че ще се опита да ми помогне, когато се върне в Лондон.

— Лъже. — Мая видя как камерите отново се обръщат към Алис. — В шкафа има ли още дрехи?

— Кларънс ми купи от магазина.

— Сложи няколко пуловера на една закачалка, нагласи ги под душа и пусни водата. Да бъде колкото се може по-гореща.

— Добре.

— Щом дрехите подгизнат, излез от банята, като ги държиш близо до себе си.

— Разбирам. Тогава камерите ще гледат топлите дрехи, а не мен.

— Надявам се…

Алис закачи два пуловера и вълнена пола на една закачалка и забърза към банята. Мая чу как водата върви по тръбите и се излива от душа. След няколко минути Алис излезе, като държеше мокрите дрехи.

— А сега какво?

Мая приготви секачите.

— Закачи закачалката на онази лампа на стената и веднага излез през вратата. Готова ли си?

— Да. Да опитаме.

Алис закачи дрехите върху лампата и с три крачки се озова до вратата. С бързи движения Мая сряза Гривната на свободата и я метна в стаята. Камерите се бяха обърнали към мокрите дрехи.

Алис впери поглед в гривната, която лежеше на килима на няколко стъпки от нея.

— Тази гривна наистина ли щеше да ме нарани?

— Да.

— Много ли?

— Не мисли повече за нея.

Алис прегърна Мая и се притисна в нея.

— Знаех си, че ще дойдеш. Пожелах си го много пъти. — Пусна я и отстъпи назад. — Извинявай, Мая. Зная, че не обичаш да те докосват.

— Правя изключение. — Мая протегна ръце и момичето отново я прегърна. — Трябва да внимаваме, Алис. Ще е трудно да излезем от сградата.

— Всички от охраната са въоръжени. Видях ги.

— Да, зная. Затова когато те докосна по рамото ето така… — Мая леко стисна рамото й — искам да затвориш очи.

— Защо?

— Защото така правеше баща ми, когато бях малка и той не искаше да виждам лоши неща.

— Но аз съм вече голяма.

— Знам, че си голяма. Но все пак го направи. Заради мен. Ще излезем от тази стая, ще слезем по стълбите и…

Мая чу шляпване и рязко се завъртя. Натежалите от водата дрехи се бяха свлекли от пластмасовата закачалка. Камерите отново се движеха и в основите им примигваха червени светлинки.

— Компютърът знае ли какво е станало?

— Да. Да се махаме оттук.

Стиснала пушката, Мая тичешком излезе от апартамента. Алис я следваше. Прекрачиха лежащия в безсъзнание пазач и се затичаха към стълбището.

Умът на Мая бе спокоен и безстрастен, докато се опитваше да прецени опасността. В сградата оставаха трима въоръжени пазачи, а изходът беше само един.

Вземаше по две стъпала наведнъж, като хващаше парапета и се обръщаше бързо на всяка площадка. Стигна първа партера и беше готова да стреля, когато Алис я настигна.

— Ще застреляш ли някого?

— Само ако се наложи. Стой тук, докато не дойда да те взема.

Опита вратата към фоайето. Беше заключена. Пушката вече беше заредена с обикновени патрони, но Мая вкара в цевта втория пробивен, стреля във вратата и я отвори с ритник.

Пазачът на входа извади пистолета си, скри се зад бюрото и стреля два пъти напосоки към нея. Мая стреля направо през бюрото и след секунди по пода потече струйка кръв. Мая се обърна към стълбището и извика:

— Да вървим!

Докато излизаха от сградата, презареди пушката, сгъна приклада и уви оръжието в комбинезона на „Веселите прислужници“.

— Върви. Недей да тичаш — каза на Алис. — Трябва само да стигнем до реката. Свободните бегачи ни чакат там.

Излязоха на Лъдгейт Съркъс и изчакаха светофара да светне зелено, преди да пресекат. Наближаваше полунощ и на Ню Бридж Стрийт имаше само няколко коли. Мая се чувстваше така, сякаш току-що се е измъкнала от срутваща се сграда, без никой да е забелязал, че се е срутила.

— Мая! Зад нас!

Двама мъже с бели ризи и черни вратовръзки се появиха тичешком иззад ъгъла. Мая дръпна Алис по Пилгрим Стрийт, тясна улица с офис сгради. За секунда й се стори, че са попаднали в задънена улица, но едно стълбище ги отведе нагоре до Лъдгейт Хил.

Катедралата „Сейнт Пол“ беше точно пред тях. Прожекторите около нея осветяваха белия й купол и той сякаш се рееше над града. Мая махна на едно такси, но шофьорът не спря. Група пияни тийнейджъри вървеше по отсрещния тротоар. Младежите пляскаха с ръце и се смееха, едно момиче се опитваше да танцува.

— Приближават, Мая!

— Виждам ги.

Пресякоха до „Сейнт Пол“ и тръгнаха по калдъръмената алея, която минаваше покрай лявата страна на катедралата. Млад уличен музикант — прибираше бакшишите от калъфа на китарата си — им се поклони грациозно.

— Закъде сте се забързали, дами? Ще ви изпея песен!

В края на алеята Мая погледна наляво и видя знака за спирката на метрото на Пенайър Лейн. Вече тичаха с всички сили, без да ги е грижа дали някой ги вижда как се втурват към входа на станцията. Спуснаха се бързо по стълбите, минаха през въртележката и скочиха на ескалатора.

Мая извади слънчеви очила от якето си и тъмните стъкла омекотиха яркото сияние на флуоресцентните лампи. Ескалаторът се спускаше надолу с тихо стържене. Плакати на мюзикъла „Уест Енд“ показваха жена, прескачаща през главата на мъж.

Когато стигнаха транзитния участък, Мая видя втори ескалатор, който водеше към пътуващите на изток линии. Погледна нагоре. Двамата наемници на Табулата тъкмо бяха стигнали горния край на ескалатора и единият вадеше пистолет. „Нощ на звездите! — пишеше на един от плакатите. — Ще се пръснете от смях!“

Мая подаде мобилния телефон на Алис.

— Слез на перона и вземи първия влак на запад. Слез на Банк и се прекачи на Северната линия до Камдън Таун. Попитай къде е африканският магазин за барабани и избягвай камерите.

— Ами ти?

— Не можем да продължим да бягаме.

— Но тези двамата имат…

— Прави каквото ти казвам!

Алис тръгна по късия коридор, който водеше към перона. Мая я последва няколко метра и се скри зад една колона. Двамата наемници щяха да са тук след четири-пет секунди.

Пушката беше готова. Мислите й бяха ясни и точни. Преди години баща й я беше оставил сама в една такава станция, за да я научи да се бие сама. Беше искал от нея да е силна и храбра, но вместо това тя се бе почувствала предадена. Споменът не я напускаше, беше като някакъв гневен дух. Но сега, в този момент на опасност, на косъм от смъртта, той най-сетне изгуби силата си.

— Вземат метрото! — извика мъжки глас.

Мая вкара патрон в цевта, излезе иззад колоната и стреля. Гърмежът беше оглушителен и отекна от стените на тунела. Първият мъж падна. Мая леко извъртя оръжието и стреля отново, почти от упор. Гръдният кош на втория сякаш експлодира отвътре и кръвта опръска керамичните плочки.

Мая избърса пушката с розовия комбинезон и я пусна на пода. Бавно тръгна към перона. Алис стоеше там със затворени очи и стиснати юмруци.

Когато Мая разроши косата й, момичето отвори очи.

— Ти стреля.

— Да. Стрелях.

— Какво стана?

Въздухът леко се раздвижи, сякаш самата земя дишаше, и от тунела се появи влак. Мая се обърна с гръб към камерата на перона и хвана Алис за ръка.

— В безопасност сме. Но не бива да спираме.