Джон Туелв Хокс
Златният град (16)

14.

Когато пресичаше бариерите за първи път, изживяването бе ужасяващо. Сега, след няколко пътувания, се беше научил как да насочва движението на своята Светлина. Макар физическото му тяло да нямаше нищо общо с това познание, процесът му напомняше летене без парашут или бодисърф, при което всяка промяна на центъра на тежестта или леко движение на ръцете може да те засили в различна посока. Когато се прехвърляше, съзнанието му усещаше правилната посока и можеше да насочва Светлината му към Първия свят. Самото пристигане винаги бе неочаквано. След преминаването на бариерите изведнъж се оказваш там. Все едно да си легнеш в едно легло и да се събудиш в друго.

 

 

Отвори очи, скочи на крака и видя, че се намира в дълго тясно помещение със счупен прозорец. На улицата газов пламък беше разцъфнал като яркооранжево цвете от някаква пукнатина в паважа.

Беше в някакъв магазин, в който някога са се продавали хладилници, перални и печки. Не бяха модерни уреди от неръждаема стомана като онези, които можеха да се видят по витрините в Ню Йорк и Лондон; пералните машини имаха валяци за изцеждане, закрепени над нещо като казан, а хладилниците бяха бели метални кутии с изстудяващи намотки отгоре. Старомодната технология правеше всеки уред да прилича на малък дундест идол — някога почитан, а сега изоставен в руините.

Обърна се и видя на стената зад една преобърната печка движещо се петно тъмнина. Макар че можеше да се види единствено от странник, сянката бе проход, който можеше да бъде използван и от Мая, обратен път към конкретна точка на достъп — скрития параклис в манастир „Св. Екатерина“.

Гейбриъл премести част от изоставените уреди, за да отбележи мястото, и отиде до счупения прозорец. Магазинът се намираше на булевард с други ограбени магазини. На тротоара пред него имаше полуизгорял диван и купчина бетонни отпадъци. Дърветата, които някога бяха хвърляли сянка тук, сега бяха почернели стебла и голи клони, протягащи се към светлината на огъня.

Гейбриъл отново се запита дали баща му е изследвал този тъмен град. София Бригс, пътевиждащата му, му бе казала, че само неколцина странници са се прехвърляли до различни светове. Мнозина смятали, че способността да напускат телата си е халюцинация. Други били толкова ужасени от четирите бариери, че отказвали да продължат.

По време на предишното му посещение на Първия свят комисарят на патрулите бе споменал за „посетители“, дошли извън острова. Може би един от тях е бил Матю Кориган. Когато си помисли за баща си, Гейбриъл си спомни моменти, когато Матю караше пикапа си или работеше в градината. Във фермата им нямаше нищо плашещо или опасно, но понякога на лицето на баща му се четеше огромна мъка. Може би си е мислил за гнева и омразата, които владееха обитателите на този тъмен свят.

Излезе от входа и тръгна по улицата. Движеше се предпазливо и през цялото време беше нащрек като преследвано от ловци животно.

За последен път бе видял Мая в изоставеното училище, което патрулите използваха за своя щабквартира. Макар да бе опасно да се връща там, реши, че това ще е централната точка на невидимия кръг. Щеше да започне да търси от покрайнините на града и да приближава по спирала към улиците около училището.

Ад беше постоянна реалност, уловена в безкраен цикъл на унищожение, съзидание и ново унищожение. Може би всички в града бяха мъртви с изключение на неколцина вълци и хлебарки. Когато загинеше и последният оцелял, градът някак се връщаше до онази първа утрин, когато небето е било синьо, а надеждата — възможна. Болката в Ад бе особено силна заради всичко онова, което е било изгубено.

Нямаше представа дали Мая е жива, но не изглеждаше, че цикълът на унищожение е завършил. Светлина се процеждаше през дебелия слой облаци, покриващ небето. Миришеше на изгоряла гума, улиците бяха покрити с пепел. Накъдето и да погледнеше, виждаше надраскани по стени и тротоари думи и числа. X пресича небето. Грийн 55. Това е мястото. Не забравяй. Някои от надписите очертаваха определени територии или владения, съществували в миналото — също като знаците на бандите в неговия свят. Но повечето графити бяха оставени от хора, които вярваха, че ще се преродят в нов цикъл. Преди да умрат, бяха оставили следи и кодирани напътствия към скривалища и скътани оръжия.

Спря на един ъгъл и надникна в пресечката. Тук беше опасно. Рано или късно вълците щяха да го видят. Обмисли различни стратегии и накрая реши да оставя съобщения на Мая из целия град. Прерови една изгоряла бакалия и се върна на улицата с две парчета въглен. Докато рисуваше върху тухлената стена арлекинска лютня и изписваше думите: КЪДЕ СИ?, се чувстваше като тийнейджър в запустяла станция на метрото.

Следващата улица се бе превърнала в сметище за изпотрошени столове, имаше и два големи часовника без циферблати и купчина разбити порцеланови съдове. Някой бе разглобил детска въртележка и бе подпрял дървените кончета на стената, сякаш се гонеха към пресечката. Гейбриъл докосна едно от тях и прокара длан по гладката повърхност на черното седло и развятата грива. Реши да остави още едно съобщение, но когато вдигна въглена, забеляза избледнели думи, изписани с червена боя. Всяка буква беше протекла по краищата, сякаш кървеше. „Ти странник ли си? Нима си се върнал?“ Под думите имаше червена стрелка, сочеща напред.

Мая ли беше оставила съобщението? Може би, но пък тя би добавила лютнята или преплитащи се ромбове — знаците на арлекините. Гейбриъл постоя до кончето, после тръгна натам, накъдето сочеше стрелката. След две пресечки попадна на второ съобщение, което го отведе до още знаци. Думите винаги бяха изписани с червена боя, но размерът на буквите варираше. Понякога съобщението бе високо на стената, подобно на билборд. Но най-често имаше само червена стрелка върху кабината на смачкан микробус или увиснала на пантите си врата.

Докато приближаваше центъра, в саждите по паважа започнаха да се срещат следи. В една пресечка откри мъртвец, лежащ по гръб. Тялото бе тук от доста време и бе изсъхнало като мумия. Със сбръчканите си устни и пожълтели зъби мъртвият сякаш се хилеше на разрухата около себе си.

Червените стрелки вече бяха по-малки, сякаш оставилият ги бе усетил растящата опасност и бе решил да се скрие. На следващия ъгъл Гейбриъл не намери указания, затова се върна и откри стрелка, сочеща към сградата от другата страна на улицата. Приличаше на изтърбушена от бомба църква с кули по ъглите. Входът представляваше полукръгъл свод; подобни сводове оформяха всеки прозорец. Върху мраморната плоча над вратата бяха изсечени думите „Музей за изкуства и древности“.

Гейбриъл влезе предпазливо в преддверието. Някога музеят бе имал будка за билети, гардероб и въртележка на входа, но сега всичко това бе разрушено. Явно някой бе изпитвал особена омраза към въртележката, щом си бе направил труда да нагорещи месинговите пръчки на огън, след което ги бе извил като насочени към тавана щипци.

Като пленник бе чувал за градския музей и библиотеката, но така и не му бе позволено да види развалините. Зави надясно и влезе в изложбена зала с изпотрошени витрини. На една от тях все още имаше месингова плочка с надпис „Церемониални чаши от Втората епоха“.

Нямаше газени огньове, които да осветяват вътрешността на музея, но прозорците от едната страна на помещението гледаха към вътрешен двор с фонтан в центъра. Гейбриъл прекрачи прозореца и отиде до фонтана. Морски чудовища със зейнали пасти някога бяха изливали вода в басейна, но сега зеленият мрамор бе покрит със сажди и люспи пепел.

— Кой си ти? — попита нечий глас. — Никога не съм те виждал.

Гейбриъл се огледа и не видя никого. Изпочупените прозорци към двора приличаха на рамки на картини, изобразяващи участъци от нощта. „Какво да правя? Да бягам?“ За да се добере до улицата, трябваше да се върне в музея и да стигне до въртележката.

— Не си губи времето да ме търсиш. — Говорещият явно се гордееше с невидимостта си. — Познавам всяко кътче от тази сграда. Това е мое убежище. А не твое. Какво търсиш тук?

— Исках да видя музея.

— Тук няма нищо освен развалини. Махай се.

Гейбриъл не помръдна.

— Махай се! — повтори гласът.

— Някой е оставил съобщения по стените. Последвах ги дотук.

— Това няма нищо общо с теб.

— Аз съм странник.

— Стига си лъгал. — Гласът бе рязък и изпълнен с презрение. — Зная как изглежда странникът. Преди много време дойде на острова и после изчезна.

— Аз съм Гейбриъл Кориган.

Последва дълго мълчание, след което гласът предпазливо попита:

— Наистина ли се казваш така?

 

 

Навремето Гейбриъл бе виждал снимки на военен снайперист с нещо, наречено гили костюм — рунтаво покритие от тъмносиня тъкан, което променяше силуета на човек и му позволяваше да се слее с околността. Тъмният мъж, който се появи на входа, си беше направил подобен костюм, за да се крие в коридорите на изоставения музей. Ивиците сив и черен плат бяха съшити както дойде в широка горна дреха и панталони. Обувките му бяха увити в парцали. Прозрачен черен воал висеше от периферията на шапката му и покриваше лицето му. Тъмният човек безшумно се плъзна през двора и спря на три метра от Гейбриъл.

— Матю Кориган ми каза, че имал двама сина. Гейбриъл и Майкъл.

— А вие кой сте?

Призракът се поколеба, после вдигна воала пред лицето си. Беше уморен възрастен мъж с оредяваща коса и много бледа кожа. Дори кафявите му очи почти бяха изгубили цвета си.

— Аз съм директорът. Когато се събудих онази първа сутрин, в апартамента ми бяха оставени ключовете за музея и документация за една нова инсталация. В папка на мое име имаше сметка за нова витрина. — Мъжът затвори очи, сякаш рецитираше свещен текст. — Господин Т. Р. Келсо е името ми. Поне така пишеше в документа…

— Как успяхте да оцелеете?

— Скрих се в музея при първата вълна сблъсъци и останах тук по време на различните режими. Досега си имахме един император, двама крале и всякакви генерали.

— Помните ли когато командваше комисарят на патрулите?

— Естествено. Вече е мъртъв.

— Преди колко време беше това?

— Тук нямаме часовници и календари.

— Зная. Но как ви се струва, отдавна ли е било?

— Не чак толкова — отвърна Келсо. — Сегашният лидер се нарича Съдията, въпреки че на острова никога не е имало никакви закони.

— Търся външен човек, жена, която е много добър боец.

— Всички знаят за нея — каза Келсо. — Понякога излизам от музея, крия се в стените и подслушвам патрулите. Тази жена плаши вълците. Разправят за нея какви ли не истории.

— Още ли е жива?

Келсо огледа двора, сякаш очакваше нападение.

— Опасно е да оставаме тук. Ела.

Влязоха в музея и тръгнаха през ограбените и опустошени зали. Подът бе покрит с парчета стъкло и порцелан, които хрущяха под краката на Гейбриъл. Тъмният мъж обаче се движеше съвсем безшумно. Знаеше къде да стъпва и какво да избягва. Накрая се озоваха в зала със стенопис, изобразяващ мъже и жени в сини комбинезони, дърпащи ръчки на разни грамадни машини. Някой бе нападнал картината с брадва или нож и бе унищожил лицата.

Стигнаха до дървена врата с разбита ключалка. Келсо я отвори предпазливо. Зад нея имаше стълбище и изсушен труп, висящ на въже.

— Какво е станало?

— Имаш предвид мъртвеца ли? Намерих тялото на улицата и го обесих тук. По-добро е от ключалка или таен вход. Хората отварят вратата, виждат го и се махат.

Келсо се промъкна покрай трупа и Гейбриъл го последва. Изкачиха се по спирално стълбище, което свършваше на върха на кула с каменен парапет. Мястото беше идеално за наблюдаване на острова — разнебитените сгради, запустелите паркове и черната река. От различни части на града се издигаха газени пламъци и димът се носеше покрай назъбените остатъци на полуразрушени постройки.

— В началото това наистина беше музей. Историческите експонати бяха на партера, а произведенията на изкуството бяха изложени в галерията на първия етаж. Архитектът на сградата е обръщал голямо внимание на подробностите. Естествено, експонатите и антиките са изчезнали, но проучих табелките на витрините. Всички са много подробни и споменават Дванадесетата епоха или Третия режим. Някога островът е имал писана история за миналото.

— И кога е бил Третият режим?

— Не зная. Може би има някаква специална книга или правителствен доклад, но така и не успях да го намеря. Живеещите тук хора могат да разберат какво е история, но не можем да запомняме миналото. В този свят историята не съществува.

— А какви неща са били изложени горе?

— Болезнени.

— Убийства и мъчения ли?

Господин Келсо се усмихна за първи път.

— Много по-лошо. Картини на майки и деца, храна и цветя, поразително красиви пейзажи. Естествено, намиращите се в този капан хора мразеха изображенията. Един от първите ни диктатори казал, че галерията обърква хората и причинява смут. Затова хората му разбили всички скулптури с чукове и изгорили картините на огромен огън. В този свят глупците се гордеят с това. Намират сила и увереност в собственото си невежество.

— Но това е и ваш свят.

Келсо разпери ръце.

— Нямам това чувство. Единственото желание, което споделям с останалите, е това да избягам. Баща ти изчезна в проход, а аз не можех да го последвам.

— Дойдох тук да намеря Мая.

— Имаш предвид демона ли? Така я наричат вълците. Виждал съм я на два пъти, отдалеч. Носи меч и върви по средата на улицата.

— Как мога да я намеря?

— Защо ти е? Тя ще те убие. Може би някога е била добра в сърцето си, но добротата не може да съществува тук.

— Не вярвам на това.

Господин Келсо се разсмя.

— Тя убива всички. Без изключение. Чух да казват, че била изгубила очите си. Вместо тях имала сини камъчета.

— Можете ли да ме заведете при нея?

— И каква ще е ползата ми? Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Не мога да обещая — тихо отвърна Гейбриъл. — Аз съм от друг свят, но вашият живот е започнал тук.

— Но не съм като останалите. Кълна се.

— Всеки има властта да взема определени решения в живота си. Ако мислите, че сте по-добър от останалите, докажете го. Може би действията ви ще ви освободят, когато всички бъдат унищожени и цикълът започне отново.

— Мислиш ли, че това е възможно? Наистина ли?

— Трябва да намеря Мая, господин Келсо. Ако искате да бъдете добър човек, можете да започнете, като ми помогнете.

Устните на Келсо потръпнаха, сякаш му беше мъчително да стои без покривало пред лицето си.

— Чух какво говореха вълците. Хванали демона в капан в някогашната библиотека. Сигурно вече са я убили.

— Заведете ме там.

— Щом искаш. — Келсо спусна воала пред лицето си и тръгна надолу по стълбите. — Напомняш ми за баща ти, Гейбриъл.

— Какво имате предвид?

— И той не ме излъга.