Джон Туелв Хокс
Златният град (7)

5.

Мая стигна до четвъртия етаж на изоставената офис сграда и бавно тръгна по централния коридор, като се оглеждаше за свежи следи в прахта. Когато се увери, че никой не е идвал тук от последното й посещение, пръсна по пода счупени стъкла и тръгна към помещенията, заемани навремето от застрахователна компания. Ръката й докосна дръжката на меча. Беше готова да атакува.

Като се движеше колкото се може по-безшумно, се промъкна в приемната. „Спри! Ослушай се!“

Нямаше никого. Тя избута едно бюро пред вратата и отвори отдушника към коридора, за да чуе, ако дойде някой. На острова нямаше електричество и единствената светлина в помещението идваше от горящ газ на улицата. Пламъкът танцуваше и хвърляше мръсно оранжева светлина. Сенките докосваха старомодните мебели и ръждивите кантонерки покрай стената. При едно от предишните си посещения беше преровила шкафовете и бе намерила покрити с мокри петна папки, пълни със застрахователни договори и кочани от чекове.

Влезе в един от офисите, намери някакъв директорски стол и избърса прахта. Нещо в съседната стая се раздвижи и Мая извади меча си. Обитателите на острова можеха да се разделят на две категории. Хлебарките бяха слаби, уплашени хора, които се опитваха да оцелеят, като се криеха из развалините; вълците бяха агресивни, скитаха из града на групи и търсеха плячка.

Звукът се повтори. Мая надникна през една пукнатина на вратата и видя как един плъх притича по пода. По целия остров имаше плъхове и някакви сиви животинки, подобни на порове, които щъкаха из храсталаците на изоставените паркове. „Няма опасност — помисли си Мая. — Мога да си почина тук“. Прибра меча в ножницата и избута тапицирания стол в приемната. След като провери вратата още веднъж, седна и се опита да се отпусне. Остави на пода до краката си бухалката с метален край и малката раница с бутилка вода. Храна нямаше.

Този мрачен свят имаше много имена — Първият свят, Хадес, Шеол, Ад. Описваше се в много митове и легенди, но винаги имаше едно основно правило — че посетител като нея никога не бива да яде нищо, докато е тук, дори най-великолепното ястие, предлагано на златни подноси. Странниците оставяха истинските си тела в Четвъртия свят и можеха да избегнат тази опасност, но ако обикновен човек погълнеше дори коричка хляб, можеше да остане тук завинаги. Мая се чувстваше като един от огньовете, които горяха сред руините — ярка точка пламък, която бавно поглъща себе си. Повечето огледала в града бяха изпочупени, но беше успяла да се види в парче стъкло край запустелия градски музей. Косата й бе сплъстена, очите — мъртви.

Външният й вид не я притесняваше толкова, колкото загубата на памет. Понякога й се струваше, че цели периоди от живота й се стопяват в нищото. Пазеше живите образи, които й бяха останали. Преди много време беше прекарала зимен ден в Ню Форест и бе гледала стадо диви коне, тичащи през покрито със сняг пасище. Сега отново видя яките крака, оплетените гриви и хвърчащия изпод копитата сняг, бял като парата във въздуха.

Спомняше си откъслечни моменти с баща си и майка си, Липата, Блажената майка и останалите арлекини, но Гейбриъл бе единственият глас, който все още чуваше, единственото лице, което все още виждаше. Засега любовта беше запазила тези спомени, но й ставаше все по-трудно да ги извика отново. Нима Гейбриъл чезнеше като забравена на слънце фотография, чиито цветове избледняват и фигурите стават все по-неясни? Ако го изгубеше за втори път, щеше да стане като другите на острова — мъртва отвътре, макар и все още жива.

 

 

Чу някакво драскане в коридора и отвори очи. Имаше само секунди да извади меча си, преди вратата да се отвори на около сантиметър и да удари бюрото. Мая грабна раницата, преметна ремъка през лявото си рамо и се заслуша. Натрапникът почука на вратата.

— Тук ли сте? — попита тих глас. — Аз съм Пикъринг. Господин Пикъринг. Приятел съм на Гейбриъл.

— На този остров няма приятели.

— Но това е самата истина — каза Пикъринг. — Кълна се, така е. Помогнах на Гейбриъл, когато дойде тук първия път и вълците ни заловиха. Отворете вратата. Моля ви. Търсех ви.

Мая смътно си спомни мъжа в дрипите. Беше завързан с верига за една тръба в изоставеното училище, което вълците използваха като щабквартира. Докато бе скитала из града, бе срещнала неколцина от хората хлебарки, които се криеха в стени или под подове. Винаги изглеждаха уплашени и говореха бързо, сякаш постоянният поток думи им доказваше, че са все още живи. Хлебарките бяха интелектуалците на Ад — всички имаха велики замисли и пространни обяснения.

Прибра меча в кожената ножница, отиде до вратата и дръпна бюрото няколко сантиметра към себе си. Пикъринг явно чу скърцането на дървените крака по плочките, защото моментално завъртя дръжката. Този път вратата се отвори достатъчно, за да може да пъхне глава в стаята.

— Господин Пикъринг, на вашите услуги. Имах шивашка работилница преди началото на бедите. Най-финото дамско облекло. — Пое дълбоко дъх. — С кого имам честта да се срещна?

— Мая.

— Мая… — Той сякаш вкуси думата. — Прекрасно име!

Пикъринг явно имаше способността на поровете да се промъква през всеки процеп, през който може да мине главата му, защото преди Мая да успее да реагира, се бе вмъкнал в стаята. Беше кльощав треперещ мъж с дълга коса и брада. Парчето зелена коприна около шията му приличаше на примка на палач, но Мая осъзна, че е нещо още по-невероятно — вратовръзка.

— И как ме намери?

— Зная всички скривалища на този остров. Веднъж дойдох тук и видях отпечатък на стълбите.

— Разказа ли на някого?

— Изкушавах се. Всеки би се изкусил. — Пикъринг показа жълтите си зъби. — Комисарят на патрулите обяви награда от сто дажби храна на онзи, който ви убие.

— Ако наистина ме иска мъртва, трябва да удвои наградата.

— Повечето вълци се страхуват от вас. Някои казват, че сте призрак или демон. Не можете да бъдете убита, защото вече сте мъртва.

Мая отново седна на стола.

— Може пък да е вярно.

— Вие сте жива. Напълно сигурен съм в това. Гейбриъл не беше призрак, а вие дойдохте да го спасите. Но сега сте в капан тук, като всички останали.

— И затова ли ме издири? За да ми кажеш, че съм в капан?

— Дойдох, за да ви спася. И да спася себе си, естествено. Но първо трябва да отидем до библиотеката. Претърсих цялата сграда и накрая намерих картографския отдел. Вратата към помещението е все още заключена. Не мисля, че са го ограбили.

— Хората тук не се интересуват от карти. Искат храна. И оръжия.

— Да. Съвсем правилно. Само това искат. Но аз смятам, че в библиотеката има карта на острова. Винаги са се носели слухове за тунел под реката. Така че някоя карта би могла да ни покаже как да намерим входа му.

Пръстите на Мая нервно потропваха по дръжката на меча. Проходът й обратно към Четвъртия свят беше насред реката. На два пъти бе плувала с надеждата да го намери, но течението беше твърде силно и едва й оставаха сили да се върне на брега. Нямаше представа какво има в тъмната земя от другата страна на водната преграда, но не можеше да остане на острова. С времето тялото й отслабваше. И в крайна сметка щеше да стане плячка на вълците.

— Тогава защо не си взел тази карта и не си избягал? — попита тя.

— Трябва ми помощта ви. — Пикъринг сведе поглед към дрипавите си панталони и различните обувки. — Не е лесно да се влезе в помещението.

Една част от историята му бе истина — в града наистина имаше библиотека. Мая бе минавала няколко пъти покрай руините, но така и не бе влязла вътре. Докато бродеше из острова, все намираше малки парчета реалност в отломъците. Щом бяха оцелели списъци за покупки и ученически бележници, може би наистина имаше карта, която да показва изход оттук.

Внезапният прилив на надежда бе тъй силен и неочакван, че не бе в състояние да помръдне или да каже нещо. Беше като да намериш жив въглен в студено огнище, искрица топлина, която би могла да се разрасне и да изпълни стаята.

— Добре, Пикъринг. Да идем в библиотеката.

— Ще бъда щастлив да ви заведа дотам. И ако намерим подходящата карта…

— Ще напуснем острова заедно.

— Надявах се, че ще го кажете. — Дребният мъж се ухили. — Никой друг на този остров не би спазил обещание, освен вас.

Мая избута бюрото до стената и излезе след Пикъринг от офиса. Слязоха по спиралното стълбище на сградата и излязоха на улица, пълна с почернели отломки и изгорели коли. Главата на Пикъринг се стрелкаше наляво-надясно. Приличаше на дребна животинка, току-що излязла от бърлогата си.

— И сега какво?

— Не изоставайте и вървете след мен.

В единия край на острова имаше гъсталак от мъртви дървета и бодливи храсти. Мая бе дала имена на различните места — сградата на застрахователната компания, училищния двор и квартала с театъра. Опита се да си представи как е изглеждал градът преди началото на боевете. Имало ли е някога листа по дърветата? Минавал ли е трамвай по централния булевард, звънял ли е месинговият звънец на кондуктора?

Пикъринг имаше различно виждане за Ад. Не обръщаше внимание на малкото оцелели указатели, но сякаш знаеше местоположението на всички дупки в тръбите, от които бълваше пламък и дим. Градът се състоеше от отделни тъмни и светли райони. През повечето време вървяха в сенките, като избягваха както пламъците, така и черните тунели, където можеше да се спотайва някой. „Оттук… Оттук…“ — съскаше Пикъринг и Мая трябваше да тича, за да не изостава.

Влязоха в ограбен супермаркет с изпотрошени витрини и купчина манекени. Куклите се усмихваха, сякаш бяха доволни от унищожението. Когато стигна входа на магазина, Пикъринг погледна към библиотеката от другата страна на улицата. Беше построена в същия неокласически стил като останалите обществени сгради в града. Приличаше на гръцки храм, пострадал при бомбардировка. Някои от мраморните колони бяха станали на чакъл, а други се крепяха една на друга като мъртви дървета в гъста гора. Някога в основата на външната стълба се бе издигала на пост статуя, но единственото, което бе останало от нея, бяха обутите в сандали крака и краищата на каменна тога.

— Трябва да пресечем улицата — обясни Пикъринг. — Могат да ни видят.

— Продължавай. Аз ще се погрижа, ако изникнат проблеми.

Пикъринг пое три пъти дъх като човек, който се кани да се гмурне под вода, след което се втурна през улицата. Мая го последва, като вървеше бавно и спокойно, за да покаже, че не се бои от никого.

Намери Пикъринг скрит зад една от колоните и влязоха в централната зала на библиотеката. По пода бяха пръснати парчета гипс и бетон, един месингов полилей беше изтръгнат от тавана. Навсякъде по пода и стълбището имаше разпилени книги. Мая взе една и я прелисти; беше написана на език, който не познаваше, и имаше деликатни рисунки на растения, приличащи на папрати и палми.

— Отиваме на третия етаж — каза Пикъринг и Мая го последва по стълбите. Опитваше се да заобикаля изпокъсаните и изцапани книги, но понякога настъпваше или подритваше съдрани страници. Стълбището тънеше в мрак и тъмнината сякаш добавяше още тежест върху раменете й. Когато стигнаха първата площадка, цялото й тяло бе някак по-тежко и мудно.

На третия етаж книгите бяха натрупани покрай стената. Пикъринг я поведе по един коридор, направи неочакван завой през една врата и спря.

— Стигнахме. Това е читалнята…

Обширното помещение обхващаше по-голямата част на най-горния етаж. Беше с висок дванайсет метра таван, мраморен под на бели и зелени квадрати и пълно с дървени маси и столове. Лавиците за книги бяха на две нива — едното на нивото на пода, а другото започваше от средата на стената. Част от газовите тръби не бяха унищожени и някои лампи по масите все още светеха.

Пикъринг напрегнато бе свил рамене, устните му бяха стиснати. Мая се запита дали липсата й на страх не го изнервя. Последва го между редиците маси до средата на помещението, където подът внезапно изчезваше. Явно тук бе станала експлозия (последвана от пожар) и голяма част от библиотеката се бе срутила.

Беше останала само част от сградата — подобна на стълб от тухли, камък и бетон, заобиколена от пет метра празно пространство. На върха на стълба имаше част от читалнята с една-единствена маса върху участък шахматен под и врата с решетки, приличаща на вход на затворническа килия.

— Ето там. Виждате ли? — Пикъринг посочи вратата. — Това е входът към картографския отдел.

— И как ще стигнем дотам? Можем ли да се изкачим отвътре?

— Не. Опитах. Помислих си, че ще знаете какво да правите.

Мая се зачуди как да преодолее петте метра пропаст между стълба и читалнята. Въжето бе безполезно, освен ако не успееше да се покатери на покрива. Можеха да направят стълба от парчетата дърво и стари гвоздеи, но това щеше да отнеме твърде много време и щяха да привлекат вниманието на патрулите. Мая се огледа, обърна гръб на Пикъринг и се качи по стълбите до горното ниво лавици. Хвана металния парапет и започна да го бута напред-назад. Десетина книги полетяха и нападаха долу на пода.

Пикъринг забързано се качи по стълбата и застана до нея.

— Какво правите?

— Хвани парапета — каза тя. — Да се опитаме да го откъртим.

Бутаха и дърпаха, докато част от парапета не се откъсна. Мая я измести и я нагласи така, че краят достигна стълба като някакъв тесен мост.

— Знаех си, че ще измислите нещо — каза Пикъринг.

Мая нагласи ремъка на ножницата и стъпи на импровизирания мост. Той се разклати, но не падна. Тя направи една крачка, после втора, като се опитваше да не гледа надолу. Парапетът леко се огъна, когато стигна средата, но тя направи още няколко стъпки и стигна до отсрещната страна.

Използва бухалката като щанга, изкърти вратата от пантите и влезе в стаята с картите.

Озова се в малко хранилище без прозорци. Стените бяха покрити с лавици, пълни с черни картонени кутии. Всяка кутия беше завързана с копринен шнур и отбелязана с избледнели числа.

Мая взе една кутия от най-близката лавица и я сложи на масата. Развърза шнура, отвори капака и видя избледняла литография на създание с човешка форма с криле и излизаща от тялото му светлина. Ангел. Под тази литография имаше друга, пак на ангел, облечен в роба с друг цвят.

Вбесена, Мая отвори още две кутии. И в тях имаше цветни изображения на ангели с мечове или златни ковчежета. Илюстрации, откъснати от книги. Отпечатъци на акварели и дърворезби. Темата обаче беше една и съща. Ангели на земята и в небето. Ангели, които се рееха във въздуха, летяха или седяха на златни тронове. Черни ангели, бели ангели, дори един с шест ръце и зелена кожа. И нито следа от каквито и да било карти.

Чу трясък отвън и излезе с една от кутиите в ръце.

Импровизираният й мост беше съборен и лежеше върху развалините три етажа по-долу.

Пикъринг стоеше срещу нея и се усмихваше триумфиращо.

— В капан си — изкиска се той. — Отивам да намеря някой патрул.

— Ще те убият.

— Не, няма. Познават ме. Мога да намеря всеки, който се е изгубил или е изчезнал. Дори демон като теб.

— Ами картите, Пикъринг? Току-що намерих една, която показва прохода под реката.

— Покажи ми я. Дай да я видя.

— Разбира се. Няма проблем. — Мая размаха кутията. — Само ми помогни да сляза от платформата.

Пикъринг обмисли предложението и поклати глава.

— Не може да има карта, защото от острова няма изход.

— Помогни ми и ще те защитавам от вълците.

— Ако остана с теб, ще ни убият и двамата. Ти все още храниш надежда, Мая. Това е слабото ти място. Именно затова успях да те доведа тук.

Докато Пикъринг се отдалечаваше забързано, Мая бръкна в кутията и хвърли наръч ярко оцветени ангели във въздуха. Те се запремятаха надолу в сумрака. „Надежда. Това е слабото ти място“.

А ето че вече я нямаше.