Джон Туелв Хокс
Златният град (22)

20.

— Дай ми пушката — каза Гейбриъл и когато Мая се поколеба, се обърна и застана пред нея, за да може тя да усети силата на погледа му. — Всичко е наред… — Протегна бавно ръка, сякаш обезвреждаше бомба, и взе оръжието от ръцете й.

— Ще ни убият — прошепна тя.

— За кого говориш?

— Виждаш ли човека на пейката и другите двама до фонтана? Наемници на Табулата.

— Грешиш, Мая. Няма от какво да се безпокоиш. Гейбриъл продължи напред и Мая го последва. Той нямаше представа дали някой е забелязал сцената. Може би приличаха на любовници, които се бяха сдърпали за нещо. Стигнаха заедно до бордюра, но Уинстън го нямаше. Мая бясно въртеше глава във всички посоки, сякаш бяха заобиколени от врагове. Накрая белият микробус се появи на ъгъла и Гейбриъл замаха трескаво. „Побързай. Разкарай ни оттук“.

— Ще ни последват.

Микробусът спря и Гейбриъл рязко отвори вратата.

— Влизай, Мая. Обещавам ти, в безопасност сме. Това са най-обикновени хора.

Качиха се в микробуса. Мая изглеждаше замаяна и нещастна, сякаш току-що се е събудила от кошмар. Стигнаха Камдън Маркет и Уинстън паркира на улицата. Собственикът на магазина за барабани усещаше, че нещо не е наред, но след двата месеца вземане-даване с Липата и Блажената майка бе станал предпазлив. Изчака няколко минути и заговори тихо, като гледаше двамата си пътници в огледалото.

— Искате ли да се отбиете в магазина за по чаша хубав чай?

— Просто ни остави тук, Уинстън. С Мая трябва да поговорим.

Уинстън слезе от микробуса и двамата останаха сами, заслушани в шума на трафика. Когато Гейбриъл се опита да хване ръката й, тя го отблъсна.

— Ще кажеш ли на Липата какво се случи?

— Защо?

— Не съм много добър бодигард, ако напълно откачам насред Ръсел Скуеър.

— Не е лесно да се върнеш от Първия свят и да се държиш така, сякаш не е станало нищо. Може би най-добре ще е просто да стоиш в тайната стая и да ме пазиш. Това няма да е трудно. Реших отново да се прехвърля.

— Сега ти си лудият — каза тя. — Ако заминеш, всичко ще се разпадне.

— Трябва да ида, Мая. Трябва да намеря баща си. Той е единственият, който може да ми помогне да реша какво да правя.

— Може и да няма отговор.

— Дори не съм сигурен дали мога да го намеря. Но това не променя нещата. Почти всеки важен избор в живота ни е всъщност само израз на надежда.

— Трябва да знаеш, че… — На лицето й пробяга странно изражение и Мая млъкна.

— Какво?

— Нищо — отвърна тя със студения си арлекински глас.

Гейбриъл хвана ръката й и я стисна здраво, после слезе от микробуса. Вече знаеше разположението на всяка наблюдателна камера в района и тръгна по заплетен маршрут, за да ги избегне. Минута по-късно влизаше в катакомбите. А не след дълго вече лежеше на леглото в тайната стая.

След като премина четирите бариери от въздух, вода, земя и огън, някаква част от Аз-а му придоби усет за движение и посока. Знаеше пътя обратно до Първия свят и нарочно се отдалечи от студа му. Подобно на миньор под земята, Гейбриъл последва тесния проход към топлината и слънчевата светлина.

Отвори очи и откри, че лежи на плаж с камъчета и груб пясък. Вълните се разбиваха в постоянен ритъм, носеше се дъх на гниещи водорасли.

„Има ли някой тук? Наблюдават ли ме?“ Стана, изтръска пясъка от джинсите си и огледа новия свят. Намираше се на няколко метра от плитка река, която се вливаше в морето. Пясъкът и камъните бяха тъмночервени като ръждиво желязо, растителността сякаш също беше погълнала част от този цвят. Водораслите и големите папрати край реката бяха червеникавозелени, по храсталаците покрай линията на прибоя имаше ярки алени плодове, които потръпваха с всеки порив на вятъра. Приличаше на неговия свят — с някои неуловими разлики. Може би целият живот бе започнал в определен момент, след което някакво дребно събитие като отронването на лист или смъртта на пеперуда бе насочило сътворението в различна посока.

Трептящата сянка, бележеща прохода към Четвъртия свят, бе съвсем наблизо. До нея, на границата между пясъка и брега, някой бе издигнал грамада от камъни и червен пясъчник. Тясна пътека водеше от грамадата към околните мочурища. В далечината земята се издигаше и се виждаха зелени хълмове.

Остър писък го стресна. Ято птици с големи заострени криле и дълги шии кръжаха над неспокойната вода там, където течението на реката се сблъскваше с морето.

И тогава го застигна откровението. Макар птиците да бяха на стотици метри, той можеше да влезе в съзнанието им. Това не беше някаква алегория, в която се появяват лъвове и говорят на хората за теология. Птиците виждаха света от своята гледна точка. Усещаха ъгъла на крилете си, тъмните форми, движещи се под вълните, слънцето и вятъра, издигането във въздуха, докато постоянният глад ги караше да търсят храна.

Гейбриъл обърна гръб на морето и остави съзнанието си да влезе в една растяща до реката върба. За разлика от птиците, дървото предаваше просто, резонансно послание, сякаш някой свиреше една-единствена нота на орган в катедрала. Той долови мудността и силата на растението, упоритостта на растежа му, стремежа му към вода и светлина.

Тези нови възприятия бяха като момент извън времето. Можеше да продължи само няколко секунди или цели години. Присъствието на грамадата го изтръгна от унеса. Този естествен свят, без пътища и градове, бе най-вероятно Третият свят на животните, но явно някакъв странник се бе появил тук и беше издигнал този паметник. Ако погледнеше към планините, можеше да различи в далечината друга грамада, която маркираше път през крайбрежното блато.

Тръгна по пътеката. Обувките му затъваха в калта. Не след дълго реката се отвори в лагуна. Две големи птици, приличащи на червеникавокафяви лебеди, се носеха по неподвижната вода. Вдигнаха глави и Гейбриъл усети любопитството им, докато си пробиваше път през тръстиката.

Накрая излезе от крайбрежния район и продължи по скалиста земя. Нямаше пътека и той непрекъснато се оглеждаше през рамо, за да не изпусне грамадата. Поставяше камъчета върху по-високите места, за да отбелязва пътя си.

Нещо го наблюдаваше. Усещаше го. Когато се обърна, видя малко приличащо на катерица животно да наднича през цепнатина в скалите. Когато Гейбриъл се разсмя с глас, животинката изцвърча протестиращо и изчезна в дупката си.

Изкачи се още повече и попадна на редица канари, приличащи на разбити останки от древна стена. Чакълът хрущеше под краката му, когато намери проход между два камъка и се закатери към ръба на дълго плато, покрито с трева. Районът бе осеян с могили; сякаш някакъв великан бе потънал в безкраен сън в подножието на хълмовете и тялото му бе погълнато от земята и покрито със зелена завивка.

Тревата шумолеше под краката му. В далечината се появиха някакви тъмни форми и изчезнаха зад една от могилите. След няколко минути на билото се появи стадо коне.

Видяха го и спряха. Започнаха да сноват на пръв поглед безцелно, докато Гейбриъл не осъзна, че кобилите и жребчетата им са се преместили в центъра на стадото. Животните имаха рошави гриви и опашки и бяха по-дребни от породистите коне от неговия свят. Яките им копита бяха непропорционално големи за телата им, а на челата им имаше израстък.

Гейбриъл имаше чувството сякаш Светлината му влиза в тяхната. Долови мисли, които бяха много по-сложни от глада на морските птици. Тези животни имаха усещане за самите себе си и за другите. Надушваха го, виждаха го и имаха спомен за друго създание, което е ходело на два крака.

Скоростта и мощта на телата им ги изпълваше с известно задоволство, със своеобразна езическа радост. Но нещо не беше наред. Появата му беше разсеяла за момент стадото и конете бяха пропуснали една по-голяма заплаха. Жребците шумно запръхтяха и заровиха земята с копита. „Опасност. Огледай се“.

Три животни с размерите на лъвове се появиха от тревата и започнаха да дебнат стадото. Гейбриъл видя, че имат големи глави и масивни челюсти. Козината им беше златистокафява и имаха ясно видими червени ивици по хълбоците.

Докато хищниците се промъкваха напред, Гейбриъл ги усети как преценяват стадото. Кой кон е стар или дребен? Има ли признак за болест или нараняване? За миг изчезнаха в едно дере, но треперещата трева бележеше движението им. Когато се появиха отново, животните бяха оформили груб триъгълник; най-едрият хищник бе отпред, а спътниците му — от двете му страни.

Страхът премина през стадото като вълна трескава енергия и конете побягнаха. Жребче препусна в една посока, спря и осъзна, че е само, после се опита да се върне при останалите. В този миг на объркване то се превърна в цел и водачът на хищниците се втурна напред с дълги мощни подскоци.

Когато създанието скочи, червените ивици се разпериха от тялото му и се превърнаха в къси криле, които го понесоха във въздуха право върху жертвата. Гейбриъл усети едновременно болката на жребчето и ликуването на нападателя. Рухнаха на земята, жребчето цвилеше и се мъчеше да се освободи. Но хищникът заби нокти в плътта му, сключи челюсти върху устата и носа му и стисна здраво. Лишено от въздух, жребчето направи последен опит да се отскубне, след което се отпусна и умря.

Конете спряха на едно възвишение на около осемстотин метра и се загледаха назад към жребчето. Ако стадото беше едно живо същество, то беше жертвало една част от тялото си, за да спаси останалите.

Един от хищниците забеляза Гейбриъл и издаде дълбок пуфтящ звук. Спокойната обективност на Гейбриъл изчезна и той побягна към следващата грамада. В този свят, в този момент, той не беше майсторът на сечива, който властва над всички живи същества. Беше отрезвяващо да осъзнае колко уязвими са хората — слаб дребен примат с малки зъби и безполезни нокти.

Когато стигна грамадата, погледна надолу и видя, че хищниците пируват. Кървавочервено петно се бе появило насред зеленината. И сега се замисли за крилете на създанието — криле от плът, като на прилеп. Ако се добавеше орлова глава, това създание щеше да прилича на легендарния грифон. Ами конете? Костеливият израстък на челата им ги правеше да приличат на еднорози.

Поколения странници бяха посещавали този Рай и се бяха връщали в човешкия свят. Разказите им се бяха превърнали в митове и легенди; еднорогът бе средновековен символ на чистота, а изображенията на грифони бяха украсявали мечове и дворци. Но силата на тези символи бе скрита в произхода на тези легенди. Митовете бяха връзка към тези паралелни светове.

Пътеката отново се появи в края на платото — следваше един поток, който се виеше от хълмовете. Огромни дървета с груба сива кора забиваха корените си в почвата и бяха създали свое зелено царство. Клоните им бяха толкова тежки, че се огъваха почти до земята, образувайки балдахин, който скриваше земята от лъчите на слънцето. По тях растяха плодове, които приличаха на сушени фурми и служеха за храна на сладкопойни птици и дребни животни, подобни на катерици.

Във въздуха се носеше сладък аромат на цветя. Гейбриъл седна край потока и се загледа в дърветата. Влизането в бавното им усещане за света беше като да пристъпиш в огромна катедрала с тъмни пространства и светлина, филтрирана през панелите на витражите. Дърветата бяха безразлични към времето, но усещаха катериците, които бягаха по клоните им, драскаха кората и цвърчаха ликуващо, когато намираха нещо за ядене.

Гейбриъл коленичи да пие и да си наплиска лицето. Когато отвори очи, забеляза още нещо. В пръстта беше забодена пръчка с дължина около шейсет сантиметра. Някой — или нещо — беше отбелязал това място.

Тръгна по спирала около пръчката и намери втора на петдесетина метра от първата. Някой бе отбелязвал откъде е минал.

Вече беше предпазлив и се движеше тихо, като се мъчеше да остане скрит в гъсталака. Следвайки пръчките, тръгна нагоре по склона към редицата червени скали, които се извисяваха над дърветата. Бяха напукани и ерозирали от времето и имаше купчина отломки, сякаш някой беше разбил голям пясъчен часовник и целият пясък се бе изсипал на земята.

Някаква пътека пресичаше сипея и продължаваше на зигзаг нагоре към отвора на пещера. Нещо се криеше в тъмното. Гейбриъл усещаше съзнанието на съществото, жестокостта и интелигентността му. „Бягай“, каза си той. Но тогава съществото в пещерата усети присъствието му и излезе навън.

Гейбриъл погледна нагоре по склона… към брат си.