Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Четвъртият свят (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Golden City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2015)
Корекция и форматиране
3Mag (2015)

Издание:

Джон Туелв Хокс. Златният град

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“, София, 2009

Редактор: Иван Тотоманов

Коректор: Анна Балева

ISBN 978-954-655-414-7

История

  1. — Добавяне

13.

Докато чакаше телефонът да звънне, Холис няколко часа се мота из район Гинза. Ако от Табулата бяха научили за паспорта му, компютрите им сигурно бяха регистрирали пристигането му в Япония. След потвърждаването на присъствието му тук местните агенти на организацията щяха да започнат да го търсят.

Слънцето клонеше към залез и неоновите светлини на Гинза светнаха в червено и зелено. Огромен видеоекран на една от сградите показваше млади жени, които се усмихваха и рекламираха разни нови стоки. Холис бродеше из каньоните между небостъргачите и се озова на улица, на която продаваха подаръци. Всеки магазин предлагаше определен вид стоки — отлежало саке или скъпи чанти, орхидеи, увити в бяла тъкан, или свещи в червени обвивки. Подаръците го караха да си мисли за Вики. Дали щеше да хареса копринен шал, или шишенце парфюм? Защо не й купуваше подаръци, когато живееха в Ню Йорк?

Когато се усети, че го зяпат прекалено много хора, тръгна на север към по-скромния район Асакуза. Лампите започваха да светят с тъмножълта светлина, когато влезе в един онсен — обществена баня, използваща водата от горещ извор. В малкото преддверие имаше чекмеджета за обувки и неочаквано за самия себе си Холис заподскача на един крак, за да си развърже връзките. Една врата се плъзна настрани и в помещението влезе дребен як японец, за да си вземе обувките. Панталоните му леко се повдигнаха, когато приклекна да отвори чекмеджето, и Холис забеляза, че човекът има татуировки. Още татуировки се виждаха на гърдите му под незакопчаната риза. Холис се запита дали мъжът не е якудза — японски гангстер. В култура, ценяща конформизма, човек трябва да има сериозни основания, за да промени външния си вид.

Остави дрехите си в шкафчето, тръгна по една жълта линия към умивалнята и седна на пластмасов стол. Японците зяпаха чернокожия чужденец, докато се сапуниса, напълни кофа гореща вода от крана и я изля върху себе си. След като повтори процеса няколко пъти, Холис влезе в по-голямо помещение с четири басейна, в които водата бе с различна температура. Първият бе толкова горещ, че опари стъпалата му. Водата миришеше на сяра и имаше цвета на воднист чай.

След известно време японците престанаха да му обръщат внимание и все пак Холис се запита дали тук е в безопасност. Нямаше компютри. Беше платил в брой. Вдиша парата и облегна гръб на стената на басейна.

 

 

Вечеря в ресторант, където сервираха суши на конвейер. След като погълна храната от шест разноцветни чинии, телефонът на книжаря изсвири няколко ноти от „Ода на радостта“.

— Знаете ли кой се обажда? — попита Котани. Гласът му създаваше впечатление, че още е уплашен.

— Да. Благодаря, че се свързахте с мен.

— Съжалявам за малодушното си поведение днес следобед. Но не бях готов да се срещна с вас.

— Разбирам.

— Идете в бар „Чил“ в десет вечерта. Намира се в Златен Гай край Кабукичо…

И телефонът млъкна. Малките чинийки със суши продължаваха да обикалят помещението.

 

 

Кабукичо се оказа районът на червените фенери със заведения с пийп шоу, стриптийз клубове и салони за масажи. От една сграда висеше пластмасов знак с гигантски устни. Женски гласове шепнеха от високоговорители, улиците бяха покрити с листовки на проститутки. Холис с изненада откри ямайци, работещи като портиери и викачи на различни заведения. Облечени в тропически дрехи с ярки пастелни цветове, те сновяха по тротоара и говореха на японски с бизнесмените, които се мотаеха из района.

Един ямаец с блестяща гола глава излезе от бар на име „Клуб Страст“ и му подвикна:

— Хей, братко раста, откъде си?

— От Щатите.

— Така ли? Какво те води в Япония?

— Ще уча карате в една доджо.

— По-добре се моли на Бог, раста. — Гологлавият се разсмя гръмко. — Каратистите ще ти наритат черния гъз.

— Ще се оправя.

— Внимавай, братко раста. Япония е трудно място за чернокож. Просто си свърши работата и се прибирай вкъщи.

След като се загуби няколко пъти, Холис намери Златен Гай — мрежа тесни улички с паянтови двуетажни постройки. В района имаше повече от двадесет бара. Електрически кабели висяха над улицата и сякаш се захранваха от един и същи контакт. Нито един от баровете нямаше прозорци, само няколко си бяха направили труда да сложат табели. Холис вървя по улиците десет минути, преди да забележи думата „Чил“, изписана с мънички букви на една зелена врата.

Влезе и се озова пред толкова стръмно стълбище, че бе като дървена стълба за ремонти. Като си помагаше с ръце, се покатери до първия етаж, мина през завеси от червено кадифе и се озова в бар, голям горе-долу колкото спалнята му в Лос Анджелис. От скрити тонколони се лееше американски джаз, барманът стоеше пред лавици, върху които бяха наредени различни марки водка.

Акихидо Котани седеше на малка масичка до стената. Взираше се в бутилка водка, която бе замразена в леден блок и пъхната в месингов цилиндър. Цилиндърът се поддържаше от стоманена рамка и можеше да се наклони, когато искаш да си налееш.

Барманът изгледа свирепо чернокожия чужденец, но Холис не му обърна внимание и седна на масата на Котани.

— Добър вечер.

— А, успяхте да намерите бара. Желаете ли да пийнете, господин Уилсън? В този бар сакето се сервира топло, а водката винаги е студена.

— Саке не звучи лошо.

Котани поръча саке на бармана и наклони цилиндъра, за да си налее водка.

— Врабеца идваше тук навремето, когато барът се казваше „Нирвана“. Всяка нощ от девет до три горяха тамян и един дзен майстор медитираше ей там. — Котани посочи единия ъгъл, където имаше аквариум с тропически риби. — Врабеца казваше, че монахът създавал спокойна атмосфера.

— Приятели ли бяхте?

— Запознах се с него преди да приеме арлекинското си име. Още в училище беше храбрият, а аз — страхливецът.

Котани млъкна, когато барманът поднесе на Холис бутилка стоплено саке и керамична чаша. Стереоуредбата засвири парче на Майлс Дейвис.

— Вижте, трябва да…

— Зная какво искате. Врабеца казваше, че един арлекин се нуждае от „кон, свитък, кесия и меч“. Не е много мъдро да се носи меч в Япония, освен ако не отивате на демонстрация по кендо. Но мисля, че мога да ви осигуря пистолет.

— От якудза ли?

Котани поклати глава.

— Якудза уби Врабеца. Имат договорка с Табулата и други влиятелни хора в тази страна. Те няма да помогнат на арлекин.

— Ами ямайците, които работят за нощните клубове?

— Те са гайджин с паспортни проблеми. Попитайте ги за оръжие и ще ви продадат на полицията. Това, от което се нуждаете, е някой, който е гъвкав пред закона. Прибраха се японци, родени в Перу и Бразилия. Изглеждат и говорят като всички останали, но виждат света по различен начин. Хазяинът ми Сензо е един от тези хора. Той познава човек с пистолет. Можете да го купите още тази вечер за двеста хиляди йени. Имате ли пари?

Холис кимна.

— Тук ли ще дойдат?

— Ще се срещнем с тях в един любовен хотел в Шибуя. Обстановката е дискретна. Никой няма да ни види. — Котани протегна ръка. — Ако обичате, трябва ми телефонът.

Взе го, набра някакъв номер и каза няколко думи на японски.

— Всичко е наред — заяви, след като прекъсна връзката. — Ще са там след час.

Холис отпи от топлото саке, а Котани си наля още водка от замразената бутилка.

— Е, защо сте в Токио? В Япония вече няма странници. Всички бяха избити след смъртта на Врабеца. Япония не очаква Голямата машина — тя вече е тук.

— Търся човек, който може да разговаря с мъртвите. Когато е бил в Япония, Тръна се е срещнал с някаква шаманка.

— Да. С една итако. Онази, с която се срещна Тръна, живее на север.

— Как мога да я намеря?

Котани си наля още водка. Лицето му бе зачервено и той говореше бавно, като се мъчеше да произнася правилно всяка дума.

— Двамата с Врабеца ходихме при тази итако. Тя ни каза, че Врабеца ще умре заради страхливост, а аз — заради храброст.

— И позна ли?

— Не за мен. Но Врабеца бе убит от страхливец — от якудза, който го застреля в гърба.

— Искам да се срещна с нея.

Книжарят извади кочан разписки и химикалка. Написа някакви японски йероглифи на гърба на една разписка и я бутна по масата.

— Казва се Мицуки. Вземете влака до Хачиное и покажете това на хората там. Ще ви трябва преводач. В неделя следобед ще ходим до Йойоги-Коен. Тогава в парка се събират различните племена — зоку. Един от някогашните ми ученици от гимназията, Хоши Хирано, ще танцува рокендрол. Ще ви помогне да пътувате на север, ако планът ви го заинтригува. — Котани се усмихна и вдигна чаша. — Хоши е бунтовник, на когото му трябва кауза.

— Вие няма ли да дойдете с нас?

— За нищо на света. — Котани стана тромаво и едва не прекатури стола. — Итако говори с духове. В живота ми има твърде много духове.

Излязоха от бара, спряха такси и казаха на шофьора да ги закара до Шибуя. Котани затвори очи и се облегна назад. Бутилката водка му беше помогнала да превъзмогне страха си.

— И какво представляваше Врабеца? — поинтересува се Холис. — Можете ли да го опишете?

— През последните години от живота си знаеше, че якудза ще го убият. Това го правеше много спокоен и мил — освен когато се биеше. Аз бях гимназиален учител. Врабеца често се отбиваше в апартамента ми и ми помагаше с проверката на контролните. После отивахме в бар „Нирвана“ и гледахме как дзен майсторът се опитва да се освободи от тялото си.

— Кога започнахте да продавате книги?

— Когато убиха Врабеца, отидох в болницата да прибера тялото му. Някой ме е снимал и фотографията се появи във вестниците. Под нея беше изписано „Приятелят на побъркания“. Някой беше изрязал снимката и я бе закачил в учителската стая. Бях опозорен. Учениците ми се смееха. Така започнах да продавам книги. Вече не ме уважаваха, затова така и не се ожених. — Котани се тупна с юмрук в гърдите. — Трябваше да умра с Врабеца онази нощ, но бях страхливец.

Таксито спря пред станцията на метрото и книжарят поведе Холис към квартала, пълен със стотици любовни хотели. Някои от тях имаха голи бели фасади, но повечето бяха ярко осветени и боядисани в крещящи цветове. Минаха покрай миниатюрно френско шато, швейцарска хижа и имитация на гръцки храм с голи гипсови фигури в нишите по стените. Пристигащите коли изчезваха по рампите към подземни гаражи.

По средата на склона Котани спря пред хотел, построен като готически замък. Имаше си ров, подвижен мост и хоросанова фасада, върху която бяха изрисувани каменни блокове. Розови флагове се полюшваха на върха на стръмния покрив.

— Тук е срещата ни със Сензо и приятеля му — обясни Котани. — Не искаше да отивате в блока му.

Пресякоха фалшивия подвижен мост и бутнаха тежката дървена врата. Във фоайето нямаше мебели, но пък имаше редица ярко осветени машини, продаващи презервативи, бира и енергийни питиета. Снимки на дванадесет различни стаи висяха окачени в рамки на стената. Една беше направена като средновековна тъмница.

Котани избра стая с африканска тема. Натисна един червен бутон и лампата над снимката незабавно угасна. Нишата на рецепцията беше закрита наполовина със завеса, така че служителят и посетителите да не виждат лицата си. Когато Котани постави пачка на тезгяха, женска ръка прибра парите и подаде пластмасова карта ключ. След секунди от говорител се чу лек звън и вратата на асансьора се плъзна настрани.

Котани набра номер на телефона си и каза няколко думи. Влязоха в кабината и тя бавно запълзя нагоре.

— Защо не можем да управляваме асансьора? — попита Холис.

— Можем да отидем само на съответния етаж. Не искат клиентите да срещат други хора по коридорите.

На третия етаж Котани пъхна картата в ключалката на стая 9 и вратата се отвори.

Африканската стая приличаше на онази от снимката, но кожата на зебрата на пода беше протрита и миришеше на лимонов дезинфектант.

Холис отиде в банята и откри само душкабина със скална фасада и изкуствени тропически растения. Върна се в спалнята, дръпна завесите с петна на леопард и погледна навън. Нямаше аварийна стълба. Вратата беше единственият изход.

— Къде е тоалетната?

Котани го погледна объркано.

— Всяка хотелска стая има тоалетна.

— Повечето хора не се застояват дълго тук.

Холис разгледа африканската резба на стената и широкото легло с балдахин против комари. Котани седна на един стол от палмово дърво и се усмихна. Още изглеждаше малко пиян.

— Защо сте толкова подозрителен? Никой не знае, че сме тук.

— След няколко минути ще се появят хора с оръжие за продан. Може да решат да задържат оръжието и да приберат всички пари.

— Няма защо да се притеснявате. Много подозрителен човек сте, господин Уилсън. Сензо не е такъв. Когато се появихте в книжарницата ми, си помислих, че сте човек на Табулата.

— Май просто ще се наложи да ми се доверите.

— Но вече знам кой сте. Направих справка с Липата.

Холис успя да запази безизразна физиономия.

— И как по-точно стана това?

— Пратих му имейл. След като потвърди самоличността ви, се свързах с вас по мобилния.

— От интернет кафене ли изпратихте имейла?

— Имам компютър вкъщи. Не е нужно да се безпокоите. Не използвах истинското си име.

— Табулата може да е инсталирала вирус в системата ви. Активира се, когато засече определени думи.

— Прекалено сте нервен, господин Уилсън. Врабеца никога не говореше така.

— Врабеца е мъртъв. Аз смятам да остана жив.

Телефонът засвири „Ода на радостта“ и двамата се сепнаха. Котани отговори и каза няколко думи на японски.

— Виждате ли? Всичко е наред. Сензо е във фоайето с приятеля си. Качват се с асансьора.

— И е ваш хазяин?

— Да. Нали ви казах. Предложи да ми продаде оръжието преди година.

— И затова му се обадихте?

— Не беше необходимо. Сам дойде в апартамента ми и каза, че смята да боядиса кухнята.

— Значи съвсем случайно се появява точно в този момент?

— Какво искате да кажете?

— Махаме се оттук.

Холис сграбчи Котани и го изправи. В същия миг на вратата се почука. Нямаше друг изход. Холис помисли дали да не счупи прозореца, но беше твърде високо, за да скочат.

— Вижте какво… — Холис извади от торбата си две пачки йени и ги напъха в джобовете на Котани. — Ако Табулата ме търси, имаме проблем. Но може пък всичко да е наред. Може просто да искат парите. Купете оръжието и ще се махнат.

— Аз… разбрах.

Холис извади керамичния нож и когато на вратата се почука отново, легна на пода и се пъхна под леглото. Памучната покривка на дюшека висеше отстрани и го скриваше.

Котани отвори вратата и в стаята влязоха двама души. Говореха на японски и Холис не разбираше какво казват. Надникна изпод покривката и видя, че единият от мъжете е с тъмносин делови костюм. Другият бе с изцапани памучни панталони и стари маратонки. Холис реши, че именно това е Сензо — хазяинът, израснал в Южна Америка. Имаше енергичен и дружелюбен глас.

Говореше предимно Сензо, а господин Деловия костюм крачеше напред-назад и оглеждаше стаята. Гласът на Котани бе тих и изпълнен с уважение. Холис се мъчеше да диша съвсем тихо и притискаше ножа до гърдите си. „Просто им дай парите — помисли си. — Плати и им кажи да се махат“.

След няколко минути мъжът с костюма започна да задава въпроси. Имаше дълбок властен глас и изреченията му бяха къси. Котани отговаряше с уплашен тон.

Мълчание. После мъжът с костюма сграбчи Котани и го блъсна в стената. Гласът му прогърмя в стаята: явно настояваше за обяснения. Котани се свлече на пода, но онзи го вдигна и го зашлеви през лицето. На Холис не му трябваше да разбира японски, за да разбере, че книжарят е отчаян и моли за милост. Ако го предадеше, щеше да се наложи да атакува.

Завъртя леко глава и видя оръфаните кафяви обувки на Котани. Стоеше много близо до Холис, от лявата страна на леглото. Чуха се стъпки, последвани от приглушен пукот, и Котани рухна на пода и от устата му потече кръв. Бяха го застреляли в тила. Мъжът с костюма се изсмя и каза нещо.

Холис погледна надясно под покривката; Сензо стоеше само на няколко стъпки от него. После погледна наляво и видя, че кръвта на Котани образува яркочервена локва под главата му. Потрепваше, когато мъжете вървяха насам-натам. Холис затаи дъх, когато кръвта потече към него.

Изпълзя надясно, измъкна се изпод леглото и бързо се изправи. Сензо стоеше до него. Холис сграбчи рамото му с лявата си ръка и го намушка отдолу нагоре, заби ножа дълбоко в корема му. Докато Сензо падаше назад с писък, Холис измъкна ножа.

До палмовия стол стоеше японец с широко лице и намазана с гел черна коса. Беше увил около пистолета хотелска кърпа, за да заглуши изстрела. Мъжът вдигна оръжието, но Холис вече се беше хвърлил към него, сграбчи китката му и я изви. Онзи изкрещя от болка и изпусна пистолета, а Холис заби ножа между лопатките му. Керамичното острие опря в гръбнака и се счупи. Холис пусна ножа, хвана мъжа в душеща хватка и заби коляно в гърба му. Докато убиецът на Котани залиташе напред, Холис с рязко движение му счупи врата.

Изправи се и погледна неподвижното тяло. Цялата стая беше в огледала, за да могат двойките да се гледат как правят любов. Холис виждаше широко отворените си очи и бързо повдигащия се гръден кош. В огледалата мъртъвците изглеждаха някак безтелесни, подобно на захвърлени на пода купчини дрехи.

Пачките и зареденият пистолет девети калибър бяха в средата на леглото. Холис напъха всичко в торбата, след което се върна при мъжа с костюма и го обърна по гръб. Раздра ризата му и видя, че гърдите и коремът му са покрити с татуировка на дракон. Якудза. Наемник на Табулата.

Холис погледна мъртвия книжар и осъзна, че итако е била права с предсказанието си. Човекът го беше защитил храбро. Напусна стаята и спринтира по коридора към стълбището. На стената имаше монтирани две камери. Само след няколко часа Табулата и токийската полиция щяха да търсят убиец, чернокож мъж, гайджин, външен човек, който нямаше къде да се скрие.