Джон Туелв Хокс
Златният град (8)

6.

Майкъл се събуди в декориран с цветя апартамент и взе душ. На тоалетната масичка в спалнята имаше голям букет рози, а в кристална ваза до умивалника в банята — разцъфнала клонка глог. Към тези дарове имаше малки картички — лични съобщения от госпожа Брюстър и други членове на Братството. „Късмет — се казваше в една от тях. — Носиш нашите надежди в пътуването си“.

Майкъл нямаше никакви илюзии относно искреността на тези послания. Беше все още жив, защото Братството смяташе, че може да им помогне да увеличат мощта си. Когато на свързания към квантовия компютър монитор се изписаха думите ела при нас, той разбра, че управителният борд ще изиска да се прехвърли. Това беше ролята му — да излезе в мрака и да се върне с технологични чудеса.

Навлече тениска и клин и отиде в дневната. Преди час някой от охраната на изследователския център беше донесъл поредните пищно аранжирани цветя на масичката за кафе — японско село с жълти като слама орхидеи, увиващи се около керамична пагода.

Той отиде до прозореца и се загледа към лабораторията по невронна кибернетика — подобна на кутия бяла сграда без прозорци, сякаш бе паднало от небето захарно кубче. Вече беше странник и нямаше нужда от специални опиати или жици в мозъка, за да се прехвърли. Но отиването в сградата бе публичен акт, демонстрация на уникалната му способност. Ясно беше, че вече не е пленник, но влизането му в Братството само бе увеличило броя на враговете му. Ако се върнеше с някаква нова технология, позициите му щяха да станат много по-силни.

Шестте свята представляваха паралелни алтернативни реалности. Вече се беше прехвърлил до Втория свят на гладните духове. Първият беше версия на Ада и Майкъл нямаше намерение да посещава това опасно място. В Третия имаше животни, но той не бе мястото, където да се намери високоразвита цивилизация, използваща квантов компютър. Майкъл бе решил, че съществата, които бяха изпратили съобщението, са или от Шестия свят на боговете, или от Петия на полубоговете. Беше чел дневниците на странници от миналото, но никой от тях не можеше да опише тези светове подробно. Полубоговете се смятаха за умни, но бяха подозрителни към всички останали. Боговете живееха на трудно за откриване място — в златен град.

Макар Братството да смяташе, че го контролира, Майкъл имаше свой дневен ред. Да, трябваше да получи достъп до напреднала технология, но също така търсеше обяснение на собствените си действия. Беше загуба на време да се посвещава на философия или да се моли в църкви, ако някакво по-висше същество може да му даде отговора направо.

Имаха ли боговете магически сили? Можеха ли да летят из облаците и да мятат гръмотевици с ръце? Може би човешкият свят бе просто огромен мравуняк и боговете спираха тук колкото да разпердушинят кулите му и да наводнят проходите. А после, на всеки няколкостотин години, да пускат по някаква троха познание в пръстта, колкото да вдъхновят човечеството да продължава да работи.

Някой почука и Майкъл отвори. В коридора стояха Нейтан Бун и доктор Дреслър. Бун беше безстрастен както винаги, но ученият изглеждаше нервен.

— Как сте, господин Кориган? Спахте ли добре?

— Да, благодаря.

— Екипът е готов — каза Бун. — Да вървим.

Спуснаха се с асансьора и излязоха. Вятърът духаше от североизток и върховете на боровете оттатък стената се люлееха, сякаш бяха нападнати от армия дървосекачи, въоръжени с моторни резачки. Когато стигнаха бялата сграда, Бун махна с ръка. Отвори се стоманена врата и тримата влязоха в голямо помещение с остъклена галерия на шест метра над бетонния под.

Докато Дреслър и Бун се качваха към нея, Майкъл си събу обувките и легна на масата в центъра. Тайванският лекар Лау дойде и започна да прикрепя сензори към ръцете и черепа му. Майкъл долавяше лимоновия дъх на парфюма на Лау и чуваше бръмченето на климатичната инсталация. Сенките по стената се раздвижиха, когато докторът се премести от другата страна на масата.

— Всичко е готово — тихо каза Лау. — Микрофонът е включен. В галерията ни чуват.

— Добре. Готов съм.

Минаха няколко минути, без да се случи нищо. Очите на Майкъл бяха затворени, но той знаеше, че всички го наблюдават. Може би нещо не беше наред. Ако се провалеше, Нейтан Бун щеше да каже на госпожа Брюстър и тя щеше да започне подмолна кампания срещу него. Спомни си какво се бе случило с доктор Ричардсън преди няколко месеца. Неврологът беше избягал от изследователския център, но хората на Бун го намериха на нощния ферибот за Нюфаундланд и го метнаха в океана.

Отвори очи и видя доктор Лау до масата.

— Удобно ли ви е, господин Кориган?

— Свършихте си работата. Сега си идете.

От кожата му се появи сенчеста ръка и след миг изчезна. Майкъл забрави за зрителите в галерията и се съсредоточи върху собственото си тяло. Усещаше енергията в себе си — Светлината, съдържаща се във всяко живо същество. Енергията бавно увеличаваше силата си и Майкъл имаше чувството, че започва да свети.

Раздвижи дясната си ръка и нещо си проби път навън от кожата му. И ето я — ръка, съставена от малки точки светлина, подобно на миниатюрно съзвездие. Секунди по-късно дойде още Светлина и Майкъл се освободи от клетката, която го държеше, от тромавата тежест на плът и кост. Понесе се нагоре и изчезна, когато Светлината бе придърпана в тъмната крива на безкрая.

 

 

Четирите бариери от въздух, земя, вода и огън се издигаха между него и другите светове. Преодоля ги бързо, като се движеше към всяко черно пространство, което му позволяваше да продължи напред. Огнената беше последната и той спря за секунда пред нея, загледан в горящия олтар, преди да влезе в прохода във витража. Нещо могъщо водеше светлината му в определена посока и той имаше чувството, че всички атоми на мозъка му са разцепени и отново събрани в едно цяло.

Когато моментът отмина, беше буден и се носеше във вода. Изпадна в паника, замаха с ръце и зарита. Краката му докоснаха дъно и Майкъл се изправи, мигаше и трепереше като току-що спасил се от морето корабокрушенец.

Нямаше непосредствена заплаха за живота му — наоколо не се виждаха никакви хора или животни. Можеше да движи ръцете и краката си. Можеше да мисли, да чува и да вижда. Въздухът бе топъл, облаците в небето бяха купести и сиви. Стоеше насред нещо, приличащо на обширно оризище, разделено на участъци от тесни насипи. На всеки няколко метра от земята стърчеше тънка пръчка.

Огледа се и осъзна, че каквото и да расте тук, няма нищо общо с ориза. Широки листа с дебели стебла лежаха на водната повърхност, а между тях се носеха цветя, подобни на чаши от оранжев восък за свещи. От цветята се разнасяше влажната миризма на разложение.

Преди да изучи района, трябваше да отбележи прохода към собствения си свят. Без да откъсва очи от мястото, събра три пръчки и ги заби в калта като груб триножник. Докато газеше във водата за още една пръчка, кракът му докосна някакъв объл предмет с размерите на тиква.

Бръкна във водата да разбере какво е и нещо докосна ръката му. Беше животно — движеше се бързо и знаеше за натрапника в своя свят. Създанието се плъзна между краката му, остри като игли зъби пронизаха кожата му. Докато дърпаше крака си, Майкъл видя блестящо черно същество непосредствено под повърхността. Имаше тяло на змия и глава на змиорка.

Майкъл побягна с викове през оризището. Ухапаният му крак гореше и той се запита дали съществото не е отровно На няколко метра от насипа нагази в дълбока кал и трябваше да напрегне всичките си сили, за да стигне до ивицата суша.

Дръпна крачола си и огледа раната — назъбено V от малки точици кръв. След като паренето изчезна, той стана и огледа новия свят. Триножникът, бележещ прохода, бе на около двеста метра от него, а тъмнозелената вода на оризищата стигаше до хоризонта. Точно над него имаше три слънца, групирани в триъгълник и полускрити от сивите облаци. Когато се прехвърляше, той се движеше към Светлината — към така наречените „висши“ светове. Но насред калните оризища не се виждаше никакъв златен град.

— Ей! — извика той. — Ехо!

Гласът му прозвуча слабо и жално.

Огледа се пак и видя нещо, което не бе забелязал досега — огън, горящ до някакви храсти и дървета.

Тръгна по насипа, ограждащ водния правоъгълник. Лек ветрец вдигна вълни, които се заплискаха в червеникавокафявата пръст. Единствените други звуци, които чуваше, бе собственото му дишане и жвакането на мокрите му чорапи. След известно време зави наляво по друг насип и мина през някакви опърпани храсти, които приличаха на див чай, и миниатюрни дървета с извити клони, мушкащи към небето.

Чу гласове и се запромъква през гъсталака. Стигна до някакви растения с листа като ленти стара кожа и запристъпва още по-предпазливо.

Единадесет мъже и жени седяха около огъня. Окаяна парцалива група, сякаш бяха оцелели от наводнение или торнадо. Представителите и на двата пола носеха широкополи сламени шапки и високи ботуши с навити към коленете краища. Жените бяха с черни блузи и поли и с червени или зелени панталони под тях, а по мъжкото облекло имаше ярки геометрични шарки, предимно квадрати и триъгълници. Всеки носеше нещо на врата си — червен нашийник, широк четири пръста и със сребърен клипс. Единствените им други вещи бяха дълги криви ножове на коланите.

Групата спореше за нещо и когато тонът стана по-висок, един старец се изправи с мъка. Имаше криви крака, твърда коса и шкембе, което висеше над катарамата на колана му.

— Той е крадец! — заяви старецът. — Най-долнопробен крадец, който изобщо не го е грижа за работещите ботуши до него. Но бедата е, че той е крадецът, а ние сме онези, които си плащат.

Една млада жена, която слагаше съчки в огъня, каза:

— Мокропълзачите пътуват насам. А сега сме с един по-малко от дванадесет.

Майкъл не разбираше голяма част от чутото, но ритъмът на речта и интонацията сякаш идваха от някакъв по-ранен период. Като се мъчеше да не вдига шум, той изпълзя няколко стъпки надясно и видя мъртвец, обесен.

Замисли се дали да изпълзи обратно през гъсталака до насипа, но се отказа. Ела при нас — така гласеше съобщението от монитора. Вярно, тези хора имаха ножове, но по каниите им имаше мръсни петна и кал. „Това са инструменти — помисли Майкъл. — А не оръжия“. Стана, мина през храстите и излезе на поляната. Всички се сепнаха, а старецът замига бързо като пещерно създание, измъкнато внезапно на светло.

— Как се казва това място? — попита Майкъл.

— Во… водните поля — заекна старецът. — Това е старото име. Разбира се, може би ще измислят някакво ново.

— А вие какво правите тук?

— Ние сме верни слуги, господине. Всички. Както можете да видите. — Старецът докосна нашийника си. — Тук сме, за да приберем искрата.

— А онзи кой е? — попита Майкъл и посочи обесения.

— Крадец.

Отговорът предизвика мърморене и коментари от останалите. „Да. Крадец. По-лошо и от хулник“.

— Какво е откраднал?

Старецът сякаш бе изумен от въпроса.

— Уби се и открадна живота си, господине. А той е собственост на боговете и само те могат да ти го отнемат.

Майкъл погледна самоубиеца и забеляза, че клонът е твърде нисък, за да може да прекърши врата си и да умре бързо. Очите на човека бяха отворени и върховете на ботушите му докосваха земята, сякаш беше някакъв тромав балетист.

Един мъж с широко лице стана и заговори гневно:

— Стига толкова дрънканици. Всички сме в казана, а ти подклаждаш огъня.

— Той не е слуга — каза старецът и кимна към Майкъл. — Не е и борец, защото вече щяхме да горим. Не зная какъв е и какво иска, така че какво лошо има да говорим с него?

— Той е пазител — каза младата жена. — Също като онези от визията.

— Точно така — побърза да потвърди Майкъл. — Аз съм пазител. И дойдох да видя водните поля.

— Е, видя ги — обади се някой. — Така че тичай обратно към центъра.

— Чакайте! Чакайте! Нека пресметна — каза старецът. — Дайте ми мъничко време.

Всички го загледаха как крачи напред-назад из малката поляна. Когато спираше и се обръщаше, подритваше буца пръст. Ритуалът продължи около минута, след което старецът се завъртя кръгом и отиде до Майкъл. Малкото останали зъби в устата му бяха криви и жълти, но въпреки това на лицето му се появи широка усмивка.

— За ваше сведение, господине — аз съм Верга сир-Тошан. А вашият етикет какъв е?

— Майкъл.

Името явно прозвуча странно на Верга, но той сви рамене и продължи:

— Значи казвате, че сте пазител и сте дошли да видите водните поля. Но всички ние сме чували за хулници, които бягат от градовете и ги преследват бойци. Вие сте като перкат на сухо, пляскате, а около вас се събират нощните птици. Но ние можем да ви спасим, ако ни помогнете да поправим грешката си.

— За каква помощ говорите?

— Трима трябва да бъдат — напевно произнесе Верга, сякаш цитираше стих от някакво свето писание. — Ако сме с един по-малко от трима, ще дойдат бойците на църквата. Присъедини се към нас. Бъди верен слуга. Помогни ни да берем искрата.

Останалите замърмориха одобрително. Майкъл осъзна, че ако се присъедини към тях, броят на работниците отново ще е кратен на три. Нямаше представа кои са бойците, но бе най-добре да не се набива на очи, докато не научи повече за този свят.

— Трима трябва да бъдат — каза той и всички се усмихнаха. Верга коленичи пред мъртвия и започна да смъква ботушите му. Две жени се отделиха от групата край огъня и свалиха шапката, дрехите, колана и ножа на самоубиеца. Всичко това бе поставено в краката на Майкъл, а най-младата жена се усмихна свенливо.

Ботушите и дрехите на мъртвеца миришеха на мухъл, но му ставаха. Докато Майкъл се обличаше, Верга преряза въжето на голия крадец и свали червения му нашийник. Докато останалите изтикваха тялото в една плитка канавка, Верга нагласи нашийника около врата на Майкъл и закопча клипса.

Нашийникът беше гладък и доста тежък; Майкъл го усещаше като дебела лента пластмаса. Запита се дали не е някакво електронно проследяващо устройство, а не просто отличителен знак на слуга.

Всички мълчаливо покриха мъртвеца с клони и храсти. Когато приключиха, Майкъл ги последва през гъсталака към водните поля. Три от машините, които наричаха „мокропълзачи“, се намираха на по-малко от километър и напредваха към насипа. Най-голямата приличаше на творение на луд механик, съчетаващо трактор и старомоден локомотив. Имаше две големи колела отзад и едно по-малко отпред, дълго цилиндрично тяло и отгоре черна кабина. От червения комин бълваше черен дим и се стелеше над водата. Двете по-малки машини приличаха на боклукчийски камиони с три колела и вървяха от двете страни на голямата подобно на смирени прислужници на някакъв ревящ дракон.

Майкъл опипа дръжката на ножа. Беше очаквал високотехнологичен свят като от някакъв научнофантастичен филм за бъдещето. Къде бяха говорещите роботи и огромните небостъргачи, блестящи като кристални шипове? Къде бяха космическите кораби, спускащи се от небето към някакъв огромен космодрум?

Осъзна, че мокропълзачът може да унищожи триножника, който бе направил. Ако изгубеше прохода, щеше да остане на този примитивен свят завинаги. Като се мъчеше да не показва тревогата си, се обърна към Верга и попита:

— Къде жънем днес?

— Просто следвай върховете на ботушите си. — Старецът посочи района право пред тях.

Майкъл посочи към прохода.

— А натам ще ходим ли?

— Три слънца залязват. Три слънца изгряват — каза Верга, сякаш това отговаряше на въпроса.

— Пазителите не говорим по този начин — каза му Майкъл. — Жънем тук до залез и после…

— Три слънца залязват — повтори Верга.

Другите берачи вече бяха закачили горните краища на ботушите към коланите си. Така краката им бяха защитени от всякакви плуващи същества. Когато стигнаха на петнайсетина метра от тях, мокропълзачите започнаха бавно да завиват във водата. Един мъж управляваше машината, а няколко момчета хвърляха гориво в пещите и нагласяха клапани.

Верга тупна Майкъл по рамото, сякаш е новопостъпил член на футболен отбор.

— Отсега нататък си Толмо. Това е етикетът на крадеца.

— Ами ако някой попита за него?

— Не ги е грижа за лицата ни. Това е ясно като ботушите на краката ми. Само боговете следят живота ни.

Берачите стиснаха ножовете си, сякаш се канеха да се покатерят на някой от пълзачите и да избият всички. Машините скърцаха, тракаха и бълваха тънки струи пара. Внезапно Верга бръкна във водата и извади някакво зелено растение колкото тиква, все още закрепено за покритите с листа корени.

— Това е искра. Не знам как му викат пазителите. Сега вадиш ножа и срязваш около главния корен. После окастряш страничните и мяташ плода на конвейера. — Вдигна по-малко растение. — Това още расте. А това… — Верга хвана ръката на Майкъл и я напъха във водата, за да напипа някакъв голям гладък предмет. — Това е растението майка. Оставяме го, за да роди следващата реколта.

— Ясно.

— Карай бавно и спокойно. И гледай да не си отрежеш краката с ножа.

— Във водата има някакви животни. Ухапаха ме.

Другите се разсмяха, а Верга дръпна надолу козирката на шапката на Майкъл.

— Ако някой перкат почне да те дъвче, само кажи. Ще свърши в тенджерата.

Главният пълзач беше спрял и Майкъл успя да разгледа прикрепеното към задната част на машината оборудване. Метална рамка поддържаше дълъг конвейер, който бе само на няколко сантиметра над водата. Хоризонталната лента отвеждаше набраните искри до вертикална телена тръба, в която се въртеше винтово устройство. Щом стигаше върха на тръбата, плодът се прехвърляше в кошовете на двете помощни машини.

— Дано боговете ни наградят — каза Верга.

Берачите извадиха ножовете си.

Стоманени пръти, излизащи от конвейера, разделяха полето на дванадесет работни участъка. Ако Майкъл не беше заместил мъртвеца, веднага щеше да стане ясно, че някой липсва.

Силният шум на машините и блестящата водна повърхност бяха почти непоносими. За миг на Майкъл му се прииска да се обърне и да тръгне обратно към сушата.

Чу се пронизителен писък на парна свирка и мокропълзачът се затътри напред. Подплашен перкат изскочи от водата. Старицата го хвана за опашката и го метна на конвейера, където един мъж му отряза главата, а друг хвърли тялото му в задната част на рамката. Пълзачът се тресеше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на парчета. Майкъл впери поглед в главата на змиорка с остри зъби, която се носеше покрай него.

— Толмо! — извика Верга. — Защо не работиш? Къде ти е ножът?

Майкъл извади ножа си и настигна останалите.

Мъжете и жените работеха бързо. Преценяваха размерите на невидимата искра с крака и стъпала, после бъркаха във водата, хващаха стеблото, издърпваха растението, отрязваха го и го хвърляха върху конвейера.

Майкъл напипваше скритите под повърхността искри, но му беше трудно да ги вдига и да ги реже. Стеблата бяха дебели и оплетени. Всичко беше каша от листа, кал и собственото му объркване. Наведи се. Хвани. Режи. Не, това не. Много е малко. Пусни го. Накрая успя да попадне на растение с подходящите размери и когато го освободи, пълзачът вече се беше отдалечил на десет метра. Наложи му се да тича през калната вода, като вдигаше пръски и ругаеше, докато хвърли плода върху конвейера.

— Добре — каза Верга. — Това е дар за боговете.

— Колко време трябва да правим това?

— До обедната почивка.

— А после?

— Пълзачът спира и обръща, когато стигне границата на полето. Ще имаш време да си поемеш дъх…

Пълзачът наду свирката си и Майкъл отново трябваше да тича, за да го настигне. В собствения му свят двамата с Гейбриъл бяха работили в говедарник и едно горещо лято бяха мазали покривите с катран. Но това тук изобщо не приличаше на работа. По-скоро беше кална битка с живия свят — грабваш искра, отсичаш стеблото и хвърляш плода, сякаш е главата на убит противник.