Джон Туелв Хокс
Златният град (21)

19.

Облечена в хартиена болнична нощница, Мая седеше на масата за прегледи в една клиника за приходящи в Източен Лондон. На етажерката до умивалника имаше оръфани списания, но тя нямаше желание да чете за „Тайните, които мъжете не биха споделили с вас“ или „Едноседмична диета преди море“.

Когато се върнаха в Лондон, тя все още изпитваше изгаряща болка от раната в крака, която бе получила в Първия свят. В клиниката почистиха раната, прегледаха шевовете, които й бе направил един доктор в Кайро, и й предписаха антибиотици и болкоуспокояващи. През последните дванадесет дни тя се възстановяваше в манастира Тайбърн. Сестрите бенедиктинки сервираха блудкавата си храна и шепнеха различни вариации на думата „почивай“. Е, беше почивала доста, но нищо не се бе случило. Раната продължаваше да кърви, а картините от Ад все така изникваха в сънищата й.

Беше два следобед и звуците на затрупаната с работа клиника проникваха през стените. Отваряха се и се затръшваха врати. Някой буташе скърцаща количка по коридора, а две сестри клюкарстваха нещо за някой си Рони.

Мая игнорира фоновия шум и се съсредоточи върху пищящото дете в съседната стая. Явно някой преднамерено му причиняваше болка. Дрехите на Мая и тубусът за меча висяха на кука на вратата; ножовете й бяха прибрани в раницата й. Искаше й се да се облече, да отиде в съседната стая и да убие мъчителите.

Част от съзнанието й знаеше, че мисли като побъркана. „Това е клиника. Докторите са тук, за да помагат на хората“. Но някакъв тъмен подтик я накара да слезе от масата и да направи крачка към оръжията. Когато се пресегна да докосне тубуса с меча, пищенето спря и майката на детето заговори нещо за сладолед. В коридора се чуха стъпки. Вратата се отвори и в стаята влезе доктор Амита Камани. След последното посещение на Мая в клиниката младата лекарка беше подстригала косата си и под бялата престилка носеше розова тениска с надпис „Децата са нашето бъдеще“.

— Добър ден, госпожице Странд. Как е раната? Зарасна ли вече?

— Вижте сама.

Доктор Камани си сложи латексови ръкавици, седна на стола до масата и започна да сваля бинта от крака на Мая. Една от сестрите в Тайбърн беше сменила превръзката преди около два часа, но тя вече беше подгизнала от кръв. Когато свали марлята, доктор Камани видя, че шевовете са си на мястото, но не е започнала да се образува съединителна тъкан.

— Това не е нормална реакция на излекуване. Трябваше да дойдете по-рано. — Лекарката хвърли бинта в кошчето за боклук, отвори шкафа, взе дезинфектант и стерилен памук и започна да чисти раната. — Боли ли?

— Да.

— Можете ли да опишете болката?

— Пареща.

Доктор Камани подаде на Мая термометър за еднократна употреба, след което измери пулса и кръвното й налягане.

— Приемате ли антибиотика, който ви предписах?

Мая се дразнеше, че е пациент и че тази жена се грижи за нея.

— Разбира се. Да не съм някаква идиотка.

— Просто се опитвам да ви помогна, госпожице Странд. — Доктор Камани погледна термометъра. — Температурата и пулсът ви са нормални.

— Зашийте ме отново и ми дайте още някакви хапчета.

— Шевовете ви са наред. Ще ви дам рецепта за по-силен антибиотик, но може и да не помогне. Доколкото си спомням, претърпели сте автомобилна злополука по време на ваканцията ви в Египет.

— Точно така.

Доктор Камани извади чиста марля и хирургическа лепенка. Напръска жълта течност върху раната и започна да слага нова превръзка.

— При престоя ви в Египет били ли сте в контакт с болно животно или някакъв отровен химикал?

— Не.

— Използвате ли наркотици или други забранени вещества?

На Мая й се прииска да й изкрещи обяснението, но запази мълчание. „Обикновеният гражданин никога няма да може да те разбере“. Баща й беше повтарял това стотици пъти и точно в момента беше самата истина. Какво можеше да каже на жената с бялата престилка? „Пътувах до един град, заобиколен от тъмна река. Вълците се опитаха да ме убият, но аз ги наръгах, съсякох и победих“.

— Просто ме оправете и накарайте раната да заздравее — каза Мая. — Ще ви платя два пъти повече, отколкото миналия път. В брой.

Доктор Камани свали ръкавиците и започна да пише в тефтера си.

— Добре, няма да ви задавам повече въпроси. Но ще трябва да направим някои тестове, преди да напуснете клиниката.

— Резултатите ще бъдат ли вкарани в компютър, свързан към интернет?

— Разбира се.

— Няма да позволя това.

Камани изглеждаше изненадана, но гласът й остана спокоен и разумен.

— Ако желаете, ще напиша бележка на екипа. Ще оставят резултатите в моята кутия и няма да ги вкарвам в базата данни. Ако го направя — ако наруша правилата, — ще трябва да ми обещаете, че ще се върнете.

— Обещавам.

Доктор Катани понечи да отвори вратата, но спря и отново я затвори.

— Макар да твърдите, че сте преживели катастрофа, не вярвам, че ми казвате истината. Раната ви показва, че сте била наръгана с нож, а поведението ви следва модела на човек, изложен продължително време на значителна травма. Може би сте били изнасилена или физически малтретирана. Определено ви препоръчвам някаква психотерапия, съчетана с медицинско наблюдение.

— Ние не правим така.

— И кои са тези ние?

— Моят… моето семейство.

На лицето на лекарката се изпита съжаление и загриженост. Мая знаеше, че баща й щеше да се обиди от реакцията на Камани: тя намекваше за слабост, а арлекините никога не са били слаби. Блажената майка щеше да стане и да я зашлеви.

— Боли ви, госпожице Странд…

— Какво следва? — рязко я прекъсна Мая.

Доктор Камани отвори вратата и излезе в коридора.

— Останете в стаята за прегледи. Ще дойде сестра, за да ви вземе кръв и урина.

 

 

След тестовете Мая излезе от клиниката и мина напряко през Спитафийлдс Маркет до спирката на метрото на Ливърпул Стрийт. Днес Източен Лондон бе пълен с небостъргачи и модни ресторанти, но в продължение на стотици години районът е представлявал мрачно многолюдно гето, дом на новите имигранти и аутсайдери. Именно тук баща й бе срещнал първия си странник — еврейския мистик Давид Родински, който живеел на тавана на синагогата на Принслет Стрийт. Мая беше представена на Родински, когато беше малко момиче; беше странен прегърбен дребен човек, който знаеше повече от двайсет езика. Няколко години по-късно този таздик бе изчезнал от заключена стая и повече никой не го видя. „Ние пазим странниците, но не винаги ги разбираме — беше й казал Тръна. — Единственото, което трябва да разбереш, е нашият дълг“.

Може би тази връзка бе ясна за баща й, но в собствения й живот дългът беше компрометиран от различни емоции. От нея се очакваше да бъде студена и рационална, без истински връзки с друг човек. През повечето време тя можеше да играе тази роля, но имаше моменти, когато й се искаше отново да бъде на самолета от Кайро за Лондон. По време на дългия полет Гейбриъл я бе завил в одеяло и я прегръщаше, сякаш беше болно дете. Разговаряха предпазливо за Първия свят — мъчеха се да се отдалечат от болката от случилото се там.

 

 

Намери Липата пред магазина за фалафели на Камдън Маркет — пазеше стълбището, водещо до стаята горе. На стената беше опрян калъф за тенис ракета, но Липата не приличаше на човек, който си пада по тениса. Заради широките рамене и счупения нос приличаше на бивш ръгбист, който някога е бил известен с грубата си игра и наказанията.

— Какво казаха докторите?

— Раната заздравява, но ще й трябва известно време. Къде е Гейбриъл?

— Странникът е горе, среща се с група свободни бегачи. Мъчат се да измислят безопасен начин да установят мрежа за съобщения.

— Звучи доста амбициозно.

— Личи си, че има план, но още не го е споделил с никого. Иска да проведе среща на Съпротивата след няколко седмици.

Мая взе един стол и седна до французина. Когато раздвижи рязко крака си, болката я прониза. „Не показвай слабост — заповяда си тя. — На никого не му е притрябвал ранен боец“.

— От доста време пазиш Гейбриъл. Вече съм здрава и мога да поема задължението си.

— Много би ми се искало — отвърна Липата. — Трябва да реша някои проблеми в Париж. Някаква тръба в апартамента ми тече. Не мога да кажа на някой непознат да я оправи.

— Мога да поема нещата за няколко дни.

— Както си спомняш, имаше проблем с твоята objectivité. Както ти каза Блажената майка, арлекините не могат да имат емоционални връзки с хората, които охраняват.

— Бях болна при пътуването до Лондон. Сега съм по-добре. Дори не съм разговаряла с Гейбриъл през последните шест дни.

— Да. Забелязах. Най-накрая започна да постъпваш правилно. — Липата погледна към канала и взе решение. Вдигна калъфа за ракетата и й го подаде. — Ето ти оръжие. Пушка с рязана цев и барабан за шест патрона в стоманена рамка. Пъхни ръката си в отвора.

Мая намери отвор отстрани на калъфа. Когато пъхна дясната си ръка в него, напипа спусъка.

— Предпазителят е спуснат. Напипваш ли го?

Тя вдигна предпазителя и отново го спусна.

— Ясно.

— C’est bon. Заминавам довечера за Париж и ще се върна във вторник. Ако изникне проблем, знаеш как да се свържеш с мен. — За първи път от дългото им познанство Липата си позволи да й стисне ръката. — Добре дошла отново, Мая. Радвам се да чуя, че отново си здрава.

 

 

Липата излезе, а Мая остана на стража десетина минути. След като се увери, че французинът си е отишъл, взе калъфа с пушката и се качи горе. В района нямаше непосредствена опасност, но се чувстваше напрегната и реагираше на всеки звук.

Срещата в малката стая тъкмо свършваше и свободните бегачи бяха станали и се сбогуваха със странника. Гейбриъл докосваше всекиго по рамото или се ръкуваше, като гледаше човека право в очите. Мая забеляза, че вниманието му доставя удоволствие на младите мъже и жени. Гейбриъл й се усмихна, но не каза нищо, докато Джагър и приятелите му не си тръгнаха.

— Къде е Липата?

— Заместих го. Отива в Париж за няколко дни.

— Добре. Веднъж ми каза, че му липсва френската реч по улиците.

Гейбриъл извади мобилен телефон еднодневка и се обади на Уинстън Абоса. Докато разговаряха, Мая се опита да анализира чувствата си. Все още го обичаше. Това никога нямаше да се промени. Но ако искаше да го защитава, никога не би могла да покаже чувствата си. Съсредоточи се върху раната, премести цялата си тежест върху болния крак, за да усили болката. Когато парещото усещане стана почти непоносимо, тя вдигна очи и се загледа в странника с хладина, която бе близка до враждебност.

— Добре ли си? — попита той.

— Оправям се.

— Хубаво. Трябва да поговорим за случилото се в Първия свят.

— Не искам.

— Изживяването бе трудно и за двама ни.

— Понякога сънуваме кошмари, но не бива да пропиляваме деня в мисли за тях.

— Случилото се не беше сън, Мая. Световете са силно изживяване, защото са истински.

— Време е да се справим с непосредствения проблем. Защо се обади на Уинстън?

— Ще ни вземе с микробус, за да ни откара до Блумсбъри. Нуждаем се от безопасен начин за комуникация в рамките на групата. Себастиан се е свързал с някакъв компютърен спец на име Козодой.

— И кой е той?

— Никой не знае. Нужни били няколко седмици преговори, преди да се съгласи да се срещне с нас. Себастиан предполагаше, че Козодой бил в Източна Европа, но се оказва, че живее в Лондон.

— Себастиан срещал ли се е с него?

Гейбриъл поклати глава.

— Разполагам единствено с номер на стая в общежитие за докторанти край Коръмс Фийлдс.

— Може да е капан.

— Именно затова идваш и ти.

 

 

По пътя към Блумсбъри Мая научи някои неща за Козодой. Бил активен в интернет вече над десет години и за първи път се прочул, когато проникнал в компютърната система на Белия дом. Дори Мая знаеше за най-прочутото му постижение. Преди две години, навръх първи април, се бе появил „Кити Кат“. За три минути вирусът пое контрол над милиони компютри и ги накара да просвирят музикален клип с танцуващи котета.

Уинстън ги остави в южния край на Ръсел Скуеър до Британския музей. Мая познаваше района и поведе Гейбриъл през площада и покрай централния фонтан. Хотел „Ръсел“ беше точно пред тях, кулите му с медна обшивка на покривите и тухлените му комини се издигаха над крайбрежните дървета. Минаха покрай едно открито кафе, стигнаха северния край на площада и пресякоха улицата. Пред хотела и входа за метрото се бяха събрали бъбрещи групи студенти с раници и торби. Мая докосна скритата пушка, докато продължиха по Бърнард Стрийт към Коръмс Фийлдс.

Навремето тук имало болница за подхвърлени деца и майките оставяли бебетата си в кошници пред вратата. Винаги имало монета или медальон, вързан на китката на бебето или вплетен в косата му — последен жест на надежда, че майка и дете ще се срещнат отново някой ден. Болницата била разрушена през 20-те години на двайсети век и сега на нейно място имаше голяма площадка за забавления, построена върху костите на умрелите тук деца.

Когато стигнаха Брънзуик Скуеър, Мая погледна по улицата и видя малките бели постройки на детския зоопарк и забавачката. В парка се влизаше само от едно място и районът бе ограден от ограда от черни пръчки, приличащи на редица копия. Мая надникна между пръчките и видя три малки момиченца, които правеха сапунени мехури и ги гонеха из площадката.

— Това е Коръмс Фийлдс — каза тя на Гейбриъл. — Майка ми навремето ме водеше тук.

— Искаш ли да спрем за малко? Имаме много време.

— Тук има правило. Допускат се възрастни само ако с тях има дете. Ако напуснеш площадката — или пораснеш, — не можеш да се върнеш.

Продължиха по Гилдфорд Стрийт и стигнаха Мекленбърг Скуеър. Козодой уж живееше в общежитието в северния край на площада. Влязоха през стъклената врата във фоайе, което сякаш не беше променяно от петдесет години. Чуждестранни студенти седяха около издраскана маса за кафе, покрита с вестници, а един служител сортираше пощата и поставяше писмата в номерирани клетки.

Един надпис съобщаваше, че трябва да се представят на рецепцията, но никой не ги спря. Гейбриъл се ухили на Мая, преструвайки се на студент.

— И как се справи на изпита по немска литература?

— Продължавай напред — прошепна тя и двамата продължиха по коридора покрай пералното помещение и общата кухня. Мая долови миризмата на пуканки, някой беше надул симфония на Бетовен. Стая 108 беше в края на коридора и в месинговата рамка на вратата имаше размазана картичка, на която пишеше „Ерик Вински“.

Ако това беше капан, наемниците на Табулата щяха да ги чакат вътре. Мая свали калъфа за тенис и насочи рязаната пушка напред. Направи знак на Гейбриъл да отстъпи и натисна предпазливо дръжката. Вратата не беше заключена. Тя се съсредоточи, готова за битка, бутна вратата и влезе в стаята.

Лампата на тавана не светеше, завесите бяха спуснати. Светлина идваше от банята и от трите компютърни екрана, на които имаше различни неща — дискусия в чатрум, блестящи редове програмен код и някаква мълчалива танцуваща балерина. Вместо въоръжен противник се озоваха пред човек в инвалидна количка с електромотор. Ръката му се вдигна от клавиатурата, докосна лостчето за управление в облегалката за ръката и завъртя количката към отворената врата.

Беше млад мъж с тежко мускулно заболяване. Лицето му беше отпуснато, с притворени клепачи, дългата му сплъстена коса стигаше до раменете. Цялото му тяло беше изкривено — краката му в една посока, коремът и гърдите — в друга, а главата се мъчеше да остане в едно положение.

— Познаваме ли се? — попита той. Всяка дума беше усилие.

Гейбриъл — бе точно зад Мая — затвори вратата към коридора и попита:

— Ти ли си Козодой?

— Козодои? — Младият мъж се опита да се усмихне, но вместо това се получи гримаса. — Имате предвид птиците ли? Те са от семейство бързолетоподобни, род… момент да помисля… chordeilinae.

— Приятелят ни Себастиан ни каза да дойдем тук и да говорим с човек на име Козодой.

— Аха. Значи сте от така наречената Съпротива. Е, не съм особено впечатлен.

— Трябва да изградим сигурен начин за комуникация през интернет. Без това няма да можем да създадем световно движение.

— Можеш ли да ни помогнеш? — попита Мая.

Младият мъж раздвижи количката напред-назад, сякаш не го свърташе на едно място.

— Себастиан ви е дал вярна информация. Имате привилегията да се срещнете с легендарния Козодой, демона на интернет.

— Сега враговете ни могат да разчитат кодираните ни съобщения — обясни Гейбриъл. — Разполагат с работеща версия на квантов компютър.

Козодой леко сведе глава. Заряза саркастичния тон и се замисли над чутото.

— Квантов компютър? Сериозно? Ако това е вярно, традиционният код няма да свърши работа. Обикновените компютри трябва да проверяват кодираните съобщения последователно. А квантовият компютър може да проверява всички алтернативи едновременно.

— С други думи, могат да разбият всеки код, който им се изпречи. — Мая се обърна към Гейбриъл. — Идването тук беше загуба на време.

— Би могло да е загуба на време, ако говорите грубо с Козодой. — Вински се подпря на облегалките и се опита да се поизправи. — Очаквах точно такова развитие в интернет войната и вече разполагам с решение.

— Но нали току-що каза, че новата машина може да провери всички възможности — рече Гейбриъл.

— Така е. Квантовият компютър може да разбие всички кодове — с изключение на онези, които използват квантовата теория. Когато наблюдаваме квантова частица, тя променя състоянието си. Моят код действа по същия начин. Ако някой се опита да прочете съобщението, изпращачът и получателят ще разберат моментално.

— Значи ще ни помогнеш? — попита Гейбриъл.

— Колко ще ми платите?

— Нищо.

— Ясно. — Козодой се намръщи. — Тогава няма за какво да говорим.

— Може би искаш нещо друго освен пари — каза Гейбриъл.

— И какво по-точно?

— Мисля, че би искал да увеличиш влиянието си върху целия свят и да раздразниш властимащите.

— Може би. Може и да си прав. Дразненето на другите е единственият начин, по който се убеждавам, че съм жив. Това е моралът на трола. А аз съм кралят на троловете.

— Значи ще ни помогнеш?

— Ще ми купите ли нов модем?

— Ще ти купим три скапани модема — отвърна Мая. — Само ни дай онова, което обещаваш.

— О, ще ви го дам. Това мога да обещая.

— Има и още един проблем, който може би ще успееш да решиш — добави Гейбриъл. — Искам да общувам с всеки на този свят, който има компютър. Съобщението да не може да бъде блокирано или филтрирано. А просто да се появи.

— Разбери едно. Това начинание неимоверно надхвърля по амбициозност пускането на клипче с танцуващи котенца. Властите няма да го приемат на шега. А здравата ще се ядосат. Ако проследят съобщението до мен, ще свърша в затвора. — Козодой обгърна стаята с жест. — Килията ми ще е колкото тази дупка, но наказанието ще е ужасно — ще ми вземат компютъра.

— Трябва ми помощта ти, Ерик. Важно е.

— Разбирам, че Съпротивата е против наблюдението и контрола, и съм съгласен с тази философия. Но ти искаш от мен да рискувам свободата си. И какво цели Съпротивата? Какъв е планът ви?

— Мога да опиша само идеала ни. Давам си сметка, че идеали трудно се постигат, но те определят посоката на пътуването ни.

— Продължавай…

— Това е масово движение с проста цел. Искаме хората да признаят факта, че всеки отделен живот има стойност и смисъл.

— Дори моят живот, вързан за тази количка ли?

— Разбира се.

— И какво ти дава правото да казваш това?

Мая хвърли поглед към Гейбриъл и леко поклати глава, сякаш искаше да му каже: „Не издавай всичко“. Но Гейбриъл подчертано я игнорира.

— Аз съм странник. Знаеш ли какво…

— Разбира се, че зная. Но всички странници са мъртви.

Мая докосна калъфа за тенис ракетата, в който бе скрита пушката.

— Този тук е жив. И смятаме да си остане жив.

— Сериозно? И какви трикове можеш да правиш, господин странник? Можеш ли да сияеш в тъмното? Летиш ли? Можеш ли да ме излекуваш? — Гласът на Козодой беше едновременно саркастичен и жален. — Имам МДД — мускулна дистрофия тип Дюшен. Дори и с лекарства ще умра след пет или шест години.

— Не мога да те излекувам, Ерик. Нямам тази сила.

— Значи си напълно безполезен, нали?

Козодой сведе глава и Мая се зачуди дали няма да се разплаче. Гласът на Гейбриъл беше мек и успокояващ.

— Ние се скитаме през живота си и после умираме. Но за всички нас има един момент, една критична точка, когато трябва да направим избор между онова, което е правилно, и онова, което не е, между различните представи за самите себе си. Може би това е твоят момент, Ерик. Не зная. Изборът е твой.

Козодой мълча почти минута, после се обърна към компютъра си.

— Трябва да е червей, а не вирус. Вирусът се прикрепва към съществуваща програма. На вас ви трябва самовъзпроизвеждащ се код, който може да остане незабелязан в компютъра, докато не се активира.

— И после какво става? — попита Мая.

Козодой натисна лостчето и се завъртя в кръг като побъркан, търсещ видение. Внезапно спря и се разсмя доволно.

— Прави нещо абсолютно необичайно. Нещо, което би било от полза за един странник…

 

 

След двадесет минути излязоха от общежитието и тръгнаха обратно към Ръсел Скуеър. Вече минаваше пет следобед и улиците се пълнеха с хора, които се връщаха от работа. Пред станцията на метрото се беше събрала тълпа и на Мая й бе трудно да прецени възможната заплаха от всеки непознат, който се разминаваше с тях по тротоара. Сякаш бяха паднали в река, която се носеше покрай вестникарската будка към северната страна на хотел „Ръсел“. Мая погледна нагоре и видя херувимите, изсечени в каменната фасада на хотела. Лицата им — почернели от сажди и изронени от годините — сякаш се взираха гневно в минаващото отдолу множество.

Мая извади мобилния си телефон и звънна на Уинстън.

— Приключихме със срещата. Вземи ни от западната страна на площада.

Напрежението, което изпитваше, докато вървяха през тълпата, се засили, когато пресякоха улицата към площада. На ъгъла имаше две старомодни червени телефонни кабини. В едната стоеше мъж с кожено яке и ги гледаше през решетката червени линии, хванал слушалката. Нима Табулата беше готова за нападение? Тръна винаги я беше учил, че най-уязвимият момент е след събитието, когато хората са отпуснати и мислят за връщането у дома.

Докато вървяха през площада, Мая забеляза, че мъжът с коженото яке е излязъл от кабината. Като че ли ги следваше и беше единият връх на триъгълник, включващ някакъв клошар на една пейка и чистач, който чистеше боклука край фонтана.

Тихо гласче в главата й шепнеше: „Не се безпокой, всичко е наред“. Но Лондон се беше превърнал в мрачния град от Първия свят. Тук царяха омраза, страх и болка. Беше заобиколена от врагове, които искаха да я убият. Мая смъкна калъфа от рамото си, пъхна ръка вътре и махна предпазителя на пушката. В цевта имаше патрон. „Прицели се и дръпни спусъка — помисли си тя. — Направи го веднага“.