Джон Туелв Хокс
Златният град (3)

1.

Привечер откъм Северно море се надигна буря, която премина през германската провинция и удави Берлин. Дъждовните капки барабаняха по стъклените панели на оранжерията в Бабелсберг Парк. Върбите около езерото се полюшваха като подводни растения, а ятото патици се гушеше на малкия си остров. Трафикът около Потсдамер Плац бе претоварен, кремавите таксита надуваха клаксони на пресечките, камиони ръмжаха като някакви грамадни тътрещи се зверове.

Предните стъкла на автомобилите бяха залети с вода и лицата на шофьорите се различаваха трудно. Тротоарите бяха пусти и създаваха впечатлението, че повечето берлинчани са изчезнали някъде. Наблюдателните камери обаче оставаха, подобно на безмълвни стражи на града. И проследиха една млада жена с вестник над главата, която притича от входа на офис сградата към очакващата я кола. Не пропуснаха и доставчика на някакъв ресторант, който въртеше педалите на велосипеда си. Животът се представяше в серия зърнисти черно-бели изображения — отчаяно лице с полепнала по челото коса, движещи се с пълна скорост крака, развяващ се на вятъра евтин дъждобран.

Скенер на автомобилни номера, монтиран на една сграда на Фридрихщрасе, фотографира черен мерцедес, спрял на червен светофар. Докато Майкъл Кориган и госпожа Брюстър седяха на задната седалка и чакаха да светне зелено, номерът беше записан и автоматично проверен в централната база данни. Госпожа Брюстър беше извадила от чантата си червило и изучаваше лицето си в мъничко огледало. Това поведение бе доста нетипично за настоящия началник на управителния борд на Братството — освен ако нямаше парти или някакво друго специално събитие, госпожа Брюстър не обръщаше почти никакво внимание на външния си вид. Беше от спортния и практичен тип жени и единствената й проява на суетност бе изкуственият цвят на кестенявата й коса.

— Господи, изглеждам ужасно — каза тя. — Доста ще се озоря да изтърпя тази вечеря с Хейзентъл и приятелите му.

— Ако искаш, аз ще говоря.

— Би било чудесно, Майкъл. Но няма нужда. Има промяна в плановете.

С престорена решимост госпожа Брюстър затвори огледалцето и го пусна в чантата си, след което си сложи слънчеви очила. Тъмните стъкла покриха лицето и скулите й като маска.

— Тери Дреслър току-що ми изпрати имейл от изследователския център в Ню Йорк. Приключили са с разработването на новата версия на квантовия компютър и Дреслър тества системата. Искам да си там утре следобед, когато компютърът ще влезе в работно състояние.

— Може би ще успеят да отложат нещата за няколко дни, за да мога да участвам на срещата на управителния борд.

— Проектът „Прехвърляне“ е много по-важен от всички срещи. Оригиналната версия на този компютър ни свърза с високоразвита цивилизация, която започна да ни осигурява технически данни. Доктор Дреслър иска да си там, ако отново осъществят контакт.

Мерцедесът зави за пореден път. Майкъл се взря за няколко секунди в госпожа Брюстър, но тъмните очила и слабата светлина не му позволяваха да разчете мислите й. Истината ли му казваше, или това бе просто стратегия да го държи настрана от членовете на Братството? По устните и шията й се долавяше известно напрежение, но в това нямаше нищо необичайно.

— Мисля, че ще е по-лесно да проведем видеоконференция с доктор Дреслър — каза Майкъл.

— Искам подробна оценка на проекта, а тя ще е възможна само ако си в лабораторията. Багажът ти е събран и те очаква в хотела. Чартърният самолет се зарежда на летище Шонефелд.

— През последните три дни се срещаме с хора…

— Да. Зная. Всичко е доста безумно. Но квантовият компютър винаги е бил основният ни приоритет. След унищожаването на първия прекратихме генетичната програма, за да осигурим повече средства за Дреслър. Кенард Наш беше убеден, че другата цивилизация е готова да ни изпрати технологични чудеса. Преди да пилеем още пари трябва да видим дали тази нова машина наистина работи.

Името на Наш сложи край на разговора. Майкъл и госпожа Брюстър бяха свидетели как Нейтан Бун бе убил главата на Братството по време на обеда на Дарк Айланд. Майкъл имаше чувството, че Наш е все още жив, седи на предната седалка и се мръщи като баща, недоволен от постъпките на децата си.

Колата спря пред хотел „Адлон“ и госпожа Брюстър каза нещо на немски на шофьора. След секунди багажът на Майкъл бе изнесен и натоварен в багажника.

— Много ти благодаря, че го правиш, Майкъл. Не мога да разчитам на никого другиго.

— Не се безпокой. Ще се справя. Почини си.

Госпожа Брюстър му отправи една от по-милите си усмивки. После се измъкна от задната седалка и забърза към хотела.

Докато колата потегляше, Майкъл използва джобния си компютър, за да се свърже с охранителната система на Уелспринг Хаус — провинциалното имение в Южна Англия, контролирано от фондация „Евъргрийн“. С помощта на курсора прехвърли картините от предната врата и сервизния вход. И накрая го откри — черно-бялото изображение на тялото на баща му, проснато на медицинска маса. Матю Кориган изглеждаше като мъртъв, но прикрепените към него сензори долавяха спорадична сърдечна дейност.

Странникът извърна очи от малкия екран и се загледа през прозореца. „Още е тук и не е тук — помисли си. — Като празна черупка“.

 

 

Чартърният самолет кацна в Мейн за презареждане и митнически преглед, след което продължи към окръжно летище Уестчестър, което се намираше в предградията северно от Ню Йорк. На пистата чакаше кола, а до нея, подобно на почетна стража, стоеше охранител. Последва: „Да, господин Кориган. Надявам се полетът ви да е минал приятно, господин Кориган“ и колата потегли по двулентовия път.

Минаваха покрай каменни стени, зад които навремето бе имало ябълкови градини и краварници. Днес обаче земята бе твърде скъпа за селско стопанство и районът бе осеян с корпоративни централи и преустроени чифлици, собственост на инвестиционни банкери.

Изследователският център на фондация „Евъргрийн“ се намираше в края на дълга чакълена алея. Цветните лехи и пиниите бяха приятно разнообразие след високата стена, която го отделяше от останалия свят. Четири големи сгради от стомана и стъкло се издигаха в средата на комплекса: библиотеката на фондацията, генетичната лаборатория, административният център и компютърната лаборатория. В центъра на този четириъгълник бе лабораторията по невронна кибернетика, където преди време Майкъл бе включен към сензорите на квантовия компютър.

Майкъл включи компютъра си и прегледа графика за деня. Имаше само едно нещо, което му доставяше истинско удоволствие. Всяка сутрин получаваше разделено на по петнадесет минути разписание за това какво трябва да прави; задачите и натовареният график потвърждаваха, че е важен член на могъща организация. Когато поглеждаше назад към някогашния си живот в Лос Анджелис, винаги откриваше часове и понякога дни, в които не се случваше нищо. Толкова много свободно време нямаше начин да не го кара да се чувства слаб и жалък.

Но ето че вече бе странник и графикът му помагаше да остане съсредоточен върху реалността. Ако се замислеше — ако наистина се замислеше, — останалите светове караха света на хората да изглежда фалшив и дори нереален. Но това бе път направо към лудостта. Графикът показваше, че във всичките му действия има някакъв ред и смисъл. В списъка фигурираха дори съвсем обичайни неща като обяд и сън. Спорадичните му срещи с проститутки бяха поставени в категорията забавления.

— И сега какво? — обърна се Майкъл към шофьора. — В графика не се споменава къде трябва да се срещна с доктор Дреслър.

— Съжалявам, господин Кориган — отговори шофьорът. — Никой не ми е давал никакви инструкции.

Майкъл слезе от колата и тръгна по застланата с плочи пътека към административния център. Чипът „Защитна връзка“ все още бе имплантиран в дясната му китка. Когато приближи сградата, тя долови появата му, провери самоличността му и потвърди, че вече е идвал тук. Стъклената врата се плъзна настрани и той влезе.

Нямаше нужда от охрана или рецепционист: скенерите го следяха. Но когато стигна до асансьорите, не се случи нищо. Той помаха към вратите. Чувстваше се като нежелан гост. Лобито бе пусто и тихо и той се зачуди какво да прави.

Чу рязко изщракване и се обърна в мига, в който Нейтан Бун се появи от страничната врата.

Шефът на охраната на фондация „Евъргрийн“ носеше черен костюм, без вратовръзка. Беше закопчал горното копче на бялата си риза и тази малка подробност му придаваше доста суров вид.

— Добро утро, господин Кориган. Добре дошли отново в изследователския център.

— Защо не мога да вляза в асансьора?

— Преди няколко дни имахме проблем с персонала и ограничих достъпа до офисите. Днес следобед ще оторизирам чипа ви, но точно сега имате среща с доктор Дреслър.

Излязоха заедно от лобито и тръгнаха през комплекса.

— Какъв проблем? — попита Майкъл.

— Моля? — Бун повдигна вежди.

— Споменахте за проблем с персонала. Като представител на управителния борд трябва да зная какво става в центъра.

— Една служителка, Сюзан Хауард, сложи край на живота си. Имаше проблеми с депресия и се свързала с така наречената Съпротива в някакъв чатрум. Решихме, че е най-добре да променим кодовете за достъп.

„Той ли я е убил?“ — запита се Майкъл. Не му харесваше, че Бун може да унищожи някого без разрешението на борда, но преди да успее да зададе още въпроси, влязоха в компютърната сграда и Тери Дреслър — възрастен мъж с бяла коса и широко месесто лице — забърза да ги посрещне. Изглеждаше нервен, че ще показва компютъра на Майкъл.

— Добро утро, господин Кориган. Срещнахме се преди няколко месеца, когато генерал Наш ви развеждаше из изследователския център.

— Да. Спомням си.

— Внезапната му смърт беше истински шок за всички нас. Той беше основният поддръжник за разработката на квантовия компютър.

— Бордът реши да преименува сградата ви на компютърен център „Кенард Наш“ — каза Майкъл. — Ако генералът бе все още жив, щеше да поиска да види и резултати. Проектът доста се позабави.

— Да, господин Кориган, за жалост. — Вратата пред тях се отвори автоматично и Дреслър ги поведе по коридора. — Трябва да ви кажа нещо, преди да влезем в лабораторията. Изследователският ни екип е разделен на две групи с различни нива на достъп. Техниците и поддържащият персонал са със синьо ниво на достъп. Много по-малобройната група с червено ниво знае за съобщенията, които получихме от нашите приятели.

— Откъде знаете, че са приятели? — попита Майкъл.

— Така смяташе генерал Наш. Според него съобщенията са от високоразвита цивилизация от някой от другите светове. Всеки, който ни дава такива полезни технически данни, би трябвало да се приема като приятелски настроен.

Влязоха в контролната зала, претъпкана с монитори и конзоли, по които светеха червени и зелени светлини. Един прозорец гледаше към много по-голямо помещение, където някаква жена с покрита коса и двама млади мъже с лабораторни престилки тестваха квантовия компютър.

Самият компютър на външен вид не представляваше нищо особено — стоманена кутия с размерите на пиано. Към основата му бяха прикрепени дебели захранващи кабели, а по страните му имаше и по-тънки.

— Това ли е квантовият компютър? — попита Майкъл. — Изглежда много по-различен от онзи, който си спомням.

— Подходът е съвсем различен — обясни Дреслър. — Старата версия се основаваше на електрони в свръхохладен хелий. Този използва осцилиращо магнитно поле за контролиране на спина на отделните електрони. Те служат като кубити, или квантови битове, на машината.

— Тоест технологията е различна, но работи по същия начин?

— Да. Принципът е същият. Обикновеният компютър, без значение колко е мощен, съхранява и обработва информация на битове, които съществуват само в едно от две възможни състояния — единица или нула. Кубитът обаче може да бъде единица, нула или суперпозиция на двете стойности едновременно, което позволява безкраен брой състояния. Това означава, че нашата машина може да прави сложни изчисления много пъти по-бързо от всеки съвременен компютър.

Майкъл пристъпи към кутията, но остана по-далеч от кабелите.

— И как това ни довежда до посланията от друга цивилизация?

— Според квантовата теория електроните могат да са на много места едновременно. Именно благодарение на това атомите в една молекула не се разпадат, когато се сблъскват. Електроните действат едновременно като частица и вълна — образуват нещо като облак, който свързва атомите. В момента нашите електрони кубити съществуват тук, вътре в машината, но могат и да „излязат“ за съвсем кратък момент.

— Но не могат просто да изчезнат — каза Майкъл. — Трябва да отидат някъде.

— Имаме основания да смятаме, че попадат в някакъв паралелен свят и после, когато бъдат наблюдавани, се връщат в нашата реалност. Ясно е, че нашите далечни приятели са проектирали много по-сложен квантов компютър. Те улавят частиците, пренареждат ги в съобщения и ни ги пращат обратно. Електроните сноват между световете толкова бързо, че можем да регистрираме само резултата, но не и самото движение.

Единият от младите мъже почука по стъклото. Дреслър кимна и включи интеркома.

— Проверихме системата три пъти — каза техникът. — Всичко е готово.

— Добре. Започваме. Доктор Асад, елате в контролната зала, ако обичате.

И Дреслър изключи интеркома. След секунди младата жена с покритата коса влезе при тях.

— Господин Кориган, това е доктор Асад. Родена е в Сирия, но е прекарала по-голямата част от живота си в Щатите. С позволението на господин Бун тя има червено ниво на достъп.

Доктор Асад се усмихна срамежливо, като избягваше погледа на Майкъл.

— За мен е чест да се запознаем, господин Кориган.

Всички насядаха и Дреслър започна да набира команди. Бун седна последен, но така и не се отпусна. Непрекъснато следеше ту хората в помещението, ту компютърния екран.

През първия час следваха установения протокол. Майкъл чуваше електрическо бръмчене, което започваше, спираше и започваше отново. Понякога бе толкова силно, че стъклото на прозореца започваше да вибрира.

Доктор Асад — кръглолика и със съвсем черни вежди — говореше със спокоен тон, докато тестваха различните нива на компютъра.

— Първите десет кубита работят. Сега активираме втората група.

Компютърът постепенно се събуждаше и осъзнаваше мощта си. Дреслър обясни, че машината е способна да се учи от грешките си и да подхожда към сложни задачи от различни ъгли. През втория час доктор Асад поиска от компютъра да използва алгоритъма на Шор — поредица инструкции, разделящи големи числа на прости множители. През третия час машината започна да изучава симетриите на нещо, наречено Е-8 — геометричен обект с 57 измерения. Към петия час мониторът потъмня за няколко секунди, след което изчисленията продължиха.

— Какво стана? — попита Майкъл.

Дреслър и Асад се спогледаха.

— Същото видяхме и миналия път — каза Дреслър. — В определен момент компютърът започва да изпраща частици към друг свят.

— Нещо като радиосигнали в космоса ли?

— Не точно — отвърна Дреслър. — На радио– и телевизионните сигнали им трябват стотици хиляди и милиони години, за да стигнат до друга галактика. Електроните на нашия компютър отиват на място, което не е така отдалечено — на някакво паралелно ниво на реалност.

През шестия час пратиха един от техниците да донесе храна. Докато дъвчеха чипс и сандвичи, мониторът проблесна няколко пъти. Доктор Асад остави кафето си, а Дреслър каза:

— Идват.

— Кои? — попита Майкъл.

— Съобщенията от нашите приятели. Точно така стана и преди.

На екрана замига тъмна стена от плюсове. После между тях се появиха празнини, подобно на решетка. След минута компютърът започна да чертае геометрични фигури. Отначало бяха двуизмерни, но след това придобиха обемност и симетрия. Сфери, цилиндри и конуси се носеха по екрана, сякаш бутани от подводни течения.

— Ето! — извика Дреслър. — Ето там! Виждате ли?

И всички впериха погледи в първото число — тройка.

Появиха се още числа. На групи. На Майкъл му се струваха произволни, но доктор Асад прошепна:

— Така стана и миналия път. Това са специални числа. Всичките са прости.

На екрана се появиха уравнения с различни символи, после уравненията изчезнаха и отново се появиха фигури. На Майкъл му приличаха на балони, но после те станаха живи — големи овални клетки, които се разделяха на две и се размножаваха.

После дойде ред на буквите. Или поне Дреслър твърдеше, че са букви. Отначало бяха геометрични драсканици и заврънкулки, приличащи на графити върху прозорец. После станаха по-познати.

— Това е иврит — прошепна доктор Асад. — Това е арабски… със сигурност. Китайски… ако не се лъжа. Не съм сигурна.

Дори Бун изглеждаше като омагьосан.

— Виждам A и T — каза той. — И нещо, което прилича на G.

Буквите започнаха да се подреждат в редове. Някакъв код ли предаваха, или бяха просто произволни групи? После между тях се появиха шпации, образуващи сегменти от по три, пет и дванадесет букви. „Думи ли са това? — запита се Майкъл. — Думи ли виждам?“ И тогава думите наистина се появиха, изписани на различни езици.

— Това е чета на френски — каза доктор Асад. — А онова там — виждам на полски. Бях един месец във Варшава, когато…

— Продължавайте да превеждате — прекъсна я Майкъл.

— Синьо. Меко. На немски. Онези думи там приличат на коптски. А ето и на английски. Безкрайност. Объркване…

Думите се съчетаваха и оформяха фрази, сякаш извадени от творбата на поет сюрреалист. Куче поема по звездния път. Случаен нож с мустаци.

Към осмия час съобщенията се предаваха на различни езици, но вниманието на Майкъл остана приковано върху девет думи, изписани на английски.

ела при нас

ела при нас

ЕЛА-ПРИ-НАС