Джон Туелв Хокс
Златният град (30)

28.

Очакваше онзи последен момент, когато щеше да бъде принуден да напълни дробовете си с вода. Колко още му оставаше да живее? Сърцето му удари веднъж, втори път — и тогава мощната вълна го подмина и продължи надолу по каньона. Все така вкопчил се в храста, Гейбриъл отвори очи и трескаво си пое дъх.

Реката отново бе само безобидна тънка ивица вода, течаща в корито от гладки камъни.

Гейбриъл слезе долу, легна и загледа тюркоазеното небе. Първата му мисъл бе да излезе от каньона и да намери прохода за дома преди падането на нощта. Щеше да се върне в собствения си свят и познатата реалност.

И после какво? В крайна сметка щеше да им се наложи да напуснат тайния апартамент и да говорят със Съпротивата. Макар да се противопоставяше на философията на Братството за властта и контрола, той не знаеше как да изрази визията си по начин, който да е смислен за другите. Може би някаква висша сила можеше да му помогне. Трябваше да остане тук и да научи тайните на това място.

Стана и продължи нагоре по каньона. На всеки завой спираше и се ослушваше за следваща вълна. Накрая стигна място, където част от скалната стена се бе срутила в потока. Изкачи се по камънаците и скочи на един тесен перваз. Нагоре обаче первазът постепенно се разширяваше и след няколко минути Гейбриъл излезе от каньона.

Отново се обърна към планините и видя очертани на фона на небето кули. Това бе град — златен град, издигнат насред пустошта.

Чувстваше тялото си мудно и тромаво. Стръмната пътека се виеше между канарите. Сякаш самите планини бяха експлодирали и отломките се бяха пръснали по земята. Гейбриъл изминаваше стотина крачки, спираше да си поеме дъх и продължаваше да се катери. В един момент се наложи да се промъкне странешком през тясна пролука между два камъка. Когато излезе от другата страна, до крайната му цел оставаха само няколко километра.

Градът се състоеше от три масивни структури, разположени върху издигащи се тераси. Всяка сграда бе с правоъгълна основа, бяла като бучка захар, с тридесет и три етажа с прозорци. А над сградите се издигаха златни кули. Някои бяха прости цилиндрични форми, но се виждаха също така куполи, минарета и една пищна пагода. Гейбриъл се запита дали не се намира пред форт, учебно заведение или масивен жилищен комплекс. От разстояние белите сгради, поддържащи кулите, му напомняха на огромни торти със сложни украси отгоре.

Нямаше нито въоръжени стражи, нито лаещи кучета. Той забързано изкачи късото стълбище към първата тераса, представляваща открито пространство от отъпкан чакъл, спря и се загледа нагоре. Очакваше в някой от прозорците да се появи лице. Сградата бе почти болезнено ярка и всички сенки имаха резки очертания. В златния град нямаше нищо приветливо — беше по-скоро паметник, отколкото място за живеене.

Отначало не можа да открие откъде се влиза, но после забеляза вход край десния ъгъл на сградата. Вратата беше от зеленикав метал, наподобяващ окислена мед. В центъра имаше сложно изработен метален лотос. Гейбриъл го натисна и вратата се отвори. Той изчака няколко секунди и влезе. Очакваше да намери нещо вълшебно — може би увила се около олтар змия или ангел в бели одежди.

— Тук съм — каза високо.

Никой не му отговори.

Намираше се в празно помещение с бели стени и решетки на прозорците. Заради решетките подът бе нашарен на малки правоъгълници мъглива светлина.

В стената отляво имаше втора врата. Гейбриъл я отвори и се озова в помещение, идентично с първото.

Къде бяха боговете? Докато гледаше през прозореца към двора, чу вратата зад него да се затваря.

Мина през редица празни стаи, докато не стигна до отсрещната страна на сградата. Тишината започваше да го тормози. Никога не му се бе случвало да се озовава на място, което да му се струва така пусто.

Едно стълбище го отведе нагоре до абсолютно същата стая и до поредната врата.

— Ехо! — извика той. — Има ли някой?

Никой не отговори. Гейбриъл се ядоса и тръгна напред, като затръшваше вратите зад себе си. Изкачваше се етаж след етаж, но по стаите нямаше номера, които да му казват докъде е стигнал. В един момент влезе в едно помещение и откри бял куб, върху който имаше модел на палма, направена от парченца оцветен метал.

На следващите няколко етажа имаше още изкуствени растения. Видя маргаритки и дъбове, но имаше и растения, каквито не бе виждал никога. Боговете ли бяха създали тези предмети? Трябваше ли да се моли, или тази сграда просто бе някакъв огромен музей? Няколко етажа по-нагоре растенията се смениха с модели на животни. Риби. Птици. Гущери. После дойде ред на бозайници. Имаше помещение, посветено на лисици, а друго бе пълно с котки. Накрая спирално стълбище го изведе от сградата и той застана сред златните кули.

Може би боговете го наблюдаваха и го изпитваха по някакъв начин. Гейбриъл прекоси терасата и влезе във втората сграда. Стаите бяха абсолютно същите, но тук имаше модели на инструменти и машини. Той разгледа една стая с чукове и друга с фенери. Имаше помещение с различни видове парни двигатели, а съседното бе пълно с лампови радиоприемници.

Започваше да се уморява, но нямаше бърз начин да излезе. Изкачваше се все по-нагоре и по-нагоре, докато не стигна втората тераса.

Отвън третата и последна сграда приличаше на предишните две, но когато отвори входната врата, Гейбриъл се озова пред пет стълбища, водещи в различни посоки. Тръгна по средното и веднага се изгуби в плетеницата пресичащи се коридори. В сградата нямаше модели от естествения или механичния свят, а само безброй огледала. Той виждаше обърканото си изражение в изпъкнали огледала, джобни огледала и потъмнели огледала в стари рамки.

Слънцето бе точно над планините, когато най-сетне излезе от лабиринта и се озова на третата тераса. Докато бродеше между кулите, откри парчета счупени огледала и между две кули място, където някой бе използвал огледалата, за да построи нещо като слънчева пещ. Щяха ли боговете да правят нещо подобно? Та нали просто биха могли да махнат с ръка, за да се появят всевъзможни предмети.

Мина предпазливо между кулите към откритата част на терасата. На петдесет метра по-нататък един мъж седеше по турски на една пейка. Приличаше на някакъв каменен идол. Изглеждаше по-дребен, отколкото Гейбриъл го помнеше, а косата му бе много по-дълга и почти достигаше раменете му.

— Татко?

Матю Кориган стана и се усмихна.

— Здравей, Гейбриъл. Очаквах те.

— Можеше да се окаже доста дълго чакане. Преди няколко часа едва не умрях.

— Надеждата расте от вярата. Винаги съм вярвал, че ти и Майкъл ще намерите своя път дотук.

Сигурността и спокойствието на баща му бяха вбесяващи.

— Затова ли изчезна? — попита Гейбриъл. — За да живееш на това пусто място?

— Когато онези хора изгориха къщата ни, се скрих сред дърветата на хълма. И когато вие тримата излязохте от мазето, взех решението да се махна. Знаех, че ще сте в по-голяма безопасност, ако не съм с вас.

— Мама така и не се оправи след пожара. Той унищожи живота й.

— Когато се ожених за майка ти, не знаех, че съм странник. Всичко това стана по-късно. Табулата разбра и ме включи в черния си списък.

— И къде отиде след пожара? Нима си се крил на този свят, докато ние се мотаехме като бездомници?

— Учех другите. Опитвах се да им покажа различен път.

— Да, зная всичко за това. Помниш ли групата Нова хармония в Аризона? Табулата ги изби до последния човек. Унищожиха цялата общност — мъжете, жените и децата, които си „вдъхновявал“ да променят живота си.

Матю леко се присви, сякаш поемаше болката и тъгата в тялото си.

— Какво ужасно престъпление! Ще се моля за всички тях.

— Молитвите не могат да променят случилото се. Онези хора са мъртви заради твоите идеи. И искаш ли да научиш още нещо? Майкъл стана странник, но премина на противниковата страна. Сега той управлява фондация „Евъргрийн“.

Матю отиде до края на терасата и се загледа към планините.

— Брат ти винаги е бил… гневен. Искаше да е като другите, но това не беше възможно.

— Майкъл е на път да превърне света в огромен затвор. А аз съм единственият, който може да го спре. Това беше ли част от плана ти? Знаеше ли, че ще застанем един срещу друг?

— Не мога да предричам бъдещето, Гейбриъл.

— Хората рискуват живота си, защото съм странник и си мислят, че имам отговор. Е, аз нямам отговор. Събуждам се нощем и се питам дали просто няма да създам поредната Нова хармония, която ще бъде унищожена от Табулата.

— Омразата и гневът са като двама души, които стоят на улицата и крещят за отмъщение. Понякога е трудно да се чуят по-тихите гласове.

— Зная всичко за омразата и гнева. Бил съм в тъмния град. Всъщност дори срещнах лудия директор на музея, който все още очаква завръщането ти. Но това е твоят стил, нали? Никога не се застояваш задълго, дори при собственото си семейство. Само едно кратко посещение, след което се скриваш в някой далечен свят.

— Световете не са далечни, Гейбриъл. Те са паралелни на нашия живот. Ученик седи в класната стая. Старица реже хляб. Те си мислят, че са на светлинни години от различната реалност, но тези нови светове са непосредствено тук, стига хората да могат да пресекат бариерите.

— Повечето хора не желаят да се прехвърлят. Повече са загрижени за проблемите, пред които се изправят в момента. Голямата машина става все по-могъща и всеобхватна. Малцина осъзнават, че ще изгубят свободата си, и се присъединяват към Съпротивата. Ако направя грешка или кажа нещо неправилно, те ще пострадат.

— Възможно е. Не можем да контролираме бъдещето.

— Ами боговете? Това е златният град. Не би ли трябвало да се появят и да ни кажат какво да правим?

— Когато дойдох за първи път тук, започнах да ги търся. Пребродих планините и каньоните. Чуках по стените на тези кули, търсех тайни коридори и помещения. Тук няма нищо скрито, Гейбриъл. Светлината, създала вселената, съществува вечно, но боговете са изчезнали.

— Какво е станало?

— Не са оставили никакво обяснение. Стигнах до своя собствена теория. Тяхното изчезване е възможност.

— Значи тук няма никой?

— Ако боговете са напуснали сцената, оставаме само ние с теб. — Матю пристъпи към сина си. — И тъй, кой си ти, Гейбриъл? И в какъв свят искаш да живееш? Няма да ти казвам в какво да вярваш. Единственото, което мога да направя, е да те водя напред и да се погрижа да не се отклониш от собствения си идеал.