Джон Туелв Хокс
Златният град (38)

36.

Към девет вечерта Уинстън откара Мая и Алис през реката до Саут Банк и ги остави на Бонингтън Скуеър. Мая бе приела, че срещата е при Къщата с лозите, нелегалната бърлога, използвана навремето от свободните бегачи, но обиколиха два пъти площада, преди да намерят Еджъртън Лейн.

Коминът на Къщата с лозите все още стоеше, но от самата сграда бе останала купчина тухли и овъглени греди и дюшеме. Мая поспря до предупредителната бариера и си спомни нощта, когато беше измъкнала Джагър и приятелите му през задния изход. На стотина метра оттук, недалеч от края на площада, бе убила двама наемници на Табулата с пистолет със самоделен заглушител. Правило на арлекините бе никога да не съжалява, но понякога имаше чувството, че миналото я преследва като някакъв гладен призрак.

— Къде е Еджъртън Лейн? — попита Алис. — Хайде да се обадим на Липата да ни упъти.

— Липата каза да не използваме телефоните два часа преди срещата.

— Не се безпокой. Ще намеря адреса.

Алис обиколи тичешком площада, като проверяваше уличните табели, след което се стрелна в един магазин за риба и пържени картофи. Излезе с триумфална усмивка.

— Три пресечки на юг и после надясно.

Напуснаха площада и тръгнаха по една калдъръмена улица. Мая хвърли поглед към прозорците на редицата къщи и видя възрастен мъж да гледа телевизия, докато побелялата му жена наливаше чай.

— Защо Гейбриъл иска да дойдеш на срещата? — попита Мая.

— Мислех, че ти е казал.

— Вие разговаряхте близо час, Алис. Откакто се върна, аз съм говорила с него само няколко минути.

Еджъртън Лейн 36 се оказа вегетариански ресторант, наречен „Другият начин“. Таблото за обяви при входа беше виртуален компендиум на различните социални и политически течения от последните няколко години. Спрете войната и спасете китовете. Сурова храна и много йога. Родилни центрове и Ню Ейдж общежития.

Беше виждала подобни бележки откакто бе на годините на Алис. Но този път имаше и една важна добавка. В долния десен ъгъл на дъската някой бе сложил стикер с наблюдателна камера, разбивана с лост. „Писна ли ти? — питаше стикерът. — Опълчи се срещу Голямата машина“.

Мая очакваше да намери в ресторанта свободни бегачи, но занемареното помещение бе пълно с непознати. Говореха на различни езици, отпиваха от питиетата си и чакаха началото на срещата. Всички маси бяха заети, но Симон Лумброзо им беше запазил два стола.

— Buona sera. Радвам се да ви видя и двете. Вече започвах да се безпокоя, че не сте получили съобщението.

— Изгубихме се — отвърна Алис.

— Не предполагах, че подобно нещо може да се случи на арлекин.

— Уинстън ни остави на площада — обясни Мая. — Но не успяхме да намерим улицата.

— Аха, ясно. Значи всъщност не сте се изгубили. — Симон смигна на Алис. — А сте развивали непостоянство, както съветва Врабеца.

Докато Симон бъбреше с Алис, Мая огледа тълпата, събрала се да чуе странника. Хората в помещението можеха да се разделят на две категории. Джагър и приятелите му бяха с различни живеещи извън Мрежата племена, които бяха техни естествени съюзници. Въпреки различните си политически философии членовете на тази група бяха облечени кажи-речи еднакво — джинси, маратонки и стари якета. Бяха странна смесица от изостаналост и напредналост — някои отказваха да използват кредитни карти и отглеждаха храната си на градини по покривите, но мобилните им телефони и компютрите бяха последно постижение на технологиите.

В ресторанта имаше и втора група — лица, които не познаваше. За разлика от свободните бегачи, тези нови членове на Съпротивата бяха граждани, които явно си плащаха наемите, отглеждаха деца и имаха постоянна работа. Като че ли се чувстваха неудобно в разнебитените столове до размъкнатите двайсетинагодишни младоци.

Собственикът на ресторанта бе дребен мъж с бяла брада и приличаше на керамично градинско джудже. В качеството си на готвач и сервитьор едновременно сновеше между масите и сервираше билков чай и плодови нектари. Мая се запита дали на срещата не са се намъкнали и неканени гости, но джуджето проверяваше имената. Когато приближи масата им, заговори тихо:

— Това е месечната среща на Компостното общество на Южен Лондон. Вие членове ли сте?

— Ние сме от учредителите — важно отвърна Симон. — Аз съм господин Лумброзо, а двете дами са мои приятелки.

След като разговаря с всички, джуджето заключи вратата и забърза към кухнята. Минута по-късно в ресторанта се появи Липата. „Образец на арлекин“, помисли си Мая. Едрият французин беше спокоен, но бдителен. Макар да не показваше оръжие, в него имаше нещо, някаква липса на ограничения, която бе застрашаваща.

— C’est bon — каза той на френски и Гейбриъл се показа зад него.

Странникът изглеждаше уморен и уязвим, сякаш пустото му тяло бе прекарало твърде много време само в тайната стая. Мая искаше да стане, да изтегли меча си и да го отведе от тези хора. Може би те имаха нужда от него, но не разбираха опасността.

Странникът обиколи ресторанта и лично поздрави всеки дошъл. Взираше се във всяко лице със сила, която му позволяваше да види моментните промени в изражението на човека. Мая се съмняваше, че някой друг в помещението знае за тази способност, но всички бяха наясно, че Гейбриъл ги вижда ясно и приема техните страхове и колебания.

Симон се наведе над масата и й прошепна:

— Забеляза ли промяната? Когато странникът е тук, това се превръща в движение.

Мая кимна. Разбира се, че я беше забелязала. Дори Ерик Вински, компютърният експерт, който наричаше себе си Козодой, се опита да се поизправи в инвалидната си количка, когато Гейбриъл тръгна към него.

Накрая странникът стигна до тяхната маса, докосна Алис по рамото и кимна на Симон.

— Всичко наред ли е?

— Изгубихме се — каза Алис.

— Това не винаги е лошо, Алис. Да се изгубиш означава, че се опитваш да намериш различен път.

Обърна им гръб, и това беше всичко. Нямаше думи за нея. Нямаше дори усмивка. „Нося твое дете“ — искаше да каже Мая. Само мисълта за това я изнервяше. Стисна устни, за да не позволи на думите сами да излязат от устата й.

Гейбриъл застана в средата на ресторанта, леко повдигна ръце и разговорите престанаха.

— Това е първата среща на световната Съпротива. Искам да благодаря на всички ви, че дойдохте. Според Джагър японските ни приятели са се забавили на летището във Франкфурт, но имаме делегати от Съединените щати, Канада, Австралия и Полша.

— Вие сте ядрото, основата на нашата група — продължи той. — Искам всички да се запознаете, след като обясня следващата стъпка от нашето развитие. Хората в това помещение имат различно минало и говорят различни езици. Някои от вас имат неконвенционални политически възгледи, докато други се възприемат като либерали или консерватори. Този проблем обединява всички ни. Той надскача стандартните политически етикети. Истинското разделяне в нашето общество е между онези, които осъзнават, и онези, които избират да останат слепи… Всеки човек тук е имал момент, когато е поглеждал към света и е осъзнавал, че с помощта на новите технологии се създава постоянна система за наблюдение. Тази система е способна да следи вашето движение и действията ви. След няколко години ще е способна да контролира поведението ви и да сложи край на свободата на мисълта, която е жизненоважна за всяка демокрация. Ние наричаме тази система Голямата машина и се опитваме да унищожим нейната мощ.

— Технологията за наблюдение е най-видимият знак за фундаменталната промяна в човешкото общество. Приближаваме време, когато всеки от нас ще се превърне в поредния предмет с баркод в свят на предмети. Разсеяни от страха и стреса на съвременния живот, ние само ще се преструваме, че правим свободен избор. Казвам „преструваме“, защото посоката на живота ни ще се манипулира от момента на раждането. — Огледа присъстващите. — Всички вие, които сте тук, сте направили първата стъпка. Видели сте какво става и сте осъзнали, че свободата ни ще бъде изгубена завинаги. Очевидният въпрос е как да не позволим това да се случи?

— Табулата и нейните съюзници имат силата да смажат всякаква конвенционална протестираща група. Те са като Голиат, застанал с огромния си меч и щит на бойното поле. Единственият начин да ги победим е да действаме като съвременен Давид. Трябва да изненадаме противника си с бързи и решителни действия. Трябва да крием организационната си дейност до последния възможен момент, така че движението да не бъде компрометирано и смазано… Повечето от вас са чували за Козодой — човека, който създаде кода за криптиране. Той също така написа и пусна програма на име „Червей на откровението“, която ще ми позволи да говоря на хора по целия свят. Ерик, би ли ни разказал повече…

Козодой отдръпна инвалидната си количка на няколко стъпки от масата. Макар тялото му да бе все така сакато, изглеждаше щастлив, че най-сетне е излязъл от стаята си в общежитието.

— „Откровение“ бе пуснат преди шест дни. Според изчисленията в момента се крие в осем до десет милиона компютри, като всеки ден те се увеличават с милиони. Не забравяй, че червеят може да се активира само веднъж, след което ще бъдат разработени кръпки, които да го блокират. Мисли внимателно, преди да дръпнеш точно този спусък.

Гейбриъл му кимна и Козодой се върна при приятелите си.

— В момента, в който произнеса тази реч, Съпротивата трябва да се появи и да заяви за себе си по целия свят. Някои от вас нямат нищо против да участват в публични демонстрации. Мислете за себе си като за „гласа на улицата“. Други знаят как да влияят на медиите и на представители на властта. Те са „гласът на форума“ и трябва да насочат усилията си към дейността на фондация „Евъргрийн“. И двете групи са нужни за нашия успех. Трябва да започнете организирането във възможно най-скоро време. Предайте кратко описание на плановете си на Липата. Той се занимава със стратегията и ще се погрижи различните групи да не дублират едни и същи дейности.

Някои от присъстващите закимаха и заговориха тихо с приятелите си. Мая се взираше в Липата, но французинът избягваше погледа й. Арлекините не биваше да се въвличат в подобни неща, но бе ясно, че Гейбриъл е успял да го въвлече в Съпротивата.

— Повечето от вас са чули за страха от антракс в Япония и бомбардирането на музеи във Франция. Тези атаки са дело на неизвестни групировки с неясни цели, но аз не вярвам, че става дума за терористични акции. И в двете страни политици, свързани преди това с програмата „Млади световни лидери“ на фондация „Евъргрийн“, незабавно предложиха промени в законодателството. Новите закони трябва да сложат край на анонимността в интернет и въвеждането на задължителни идентификационни карти с биометрични данни. Подобни действия има и в Съединените щати. Симон Лумброзо следеше американските медии и ще ни обясни ситуацията.

Симон стана и направи справка с бележките си.

— В Калифорния са изчезнали четиринайсет деца. Новият шеф на фондация „Евъргрийн“ и брат на Гейбриъл, Майкъл, се появи в Лос Анджелис и произнесе реч, която беше широко отразена. Майкъл използва кризата, за да установи така наречената система „Ангел пазител“. Под кожата на всички деца на възраст под дванадесет години се имплантират радиочипове за разпознаване. Тези деца са първото поколение хора, които ще бъдат сканирани и следени като стоки в универсален магазин.

Гейбриъл кимна и Симон си седна на мястото.

— Случилото се в Калифорния като че ли предизвика конфликт вътре в Табулата и това може да се окаже уникална възможност за нас. Един от лидерите им, англичанката госпожа Брюстър, загина преди няколко дни при загадъчна автомобилна катастрофа. Освен това Алис Чен ще ни разкаже за разговора си с Нейтан Бун, шефа на охраната на фондацията. Както някои от вас знаят, тя бе отвлечена от влак и държана в плен в сградата на „Евъргрийн“ тук, в Лондон. През това време е разговаряла по телефона с Бун. Алис, моля те, разкажи ни какво каза той.

Алис стана.

— Господин Бун ме попита дали съм добре, дали ми харесва храната и дали ми е удобно. Каза, че няма власт над охраната в сградата, но че ще съм в безопасност, защото иска да ми зададе някои въпроси.

— Продължавай…

— Той каза: „Навремето имах малко момиченце и винаги съм искал то да е в безопасност“.

— Какво стана после?

— Затвори.

— Благодаря, Алис. Можеш да си седнеш. След като разговарях с Алис, помолих Симон да проучи Нейтан Бун.

— Не беше много трудно — обади се Симон. — Цялата информация е публична.

— Бун е едно от най-ефективните оръжия на Табулата. Може би не го осъзнават, но в момента той се е превърнал в най-уязвимото им място. Знаем, че в момента се намира в Лос Анджелис. Може да се види на видеозаписа на речта на брат ми. Смятам да замина за Лос Анджелис с Мая като мой телохранител. Ако успеем да измислим безопасен начин да го направим, ще намеря Бун и ще говоря с него.

Лицето на Мая не показа никакви емоции. Бун бе убил баща й, а сега странникът искаше да седне и да побъбри с него. Но и нямаше нужда да изразява гнева си. Почти всички в помещението възразиха срещу предложението на Гейбриъл. Нямаха доверие на Бун и смятаха, че е опасно странникът да се отделя от приятелите си в Лондон.

Гейбриъл изслуша аргументите им, но отказа да промени решението си. По време на дискусията Мая се съсредоточи върху бинтования си крак и се опита да изглежда безразлична. Веднъж хвърли поглед към Липата и французинът бавно кимна — одобряваше поведението й. Нека гражданите и търтеите спорят какво трябва да се прави. Арлекините са спокойни и уравновесени. И ще изпълнят дълга си.

След два часа срещата най-сетне приключи. Различните групи започнаха да напускат ресторанта и брадатото джудже шеташе, мъкнейки чаши и чинии. Гейбриъл взе чаша вода и седна до Алис Чен.

— Алис, зная, че искаш да си с Мая, но тя идва с мен в Лос Анджелис. Липата се съгласи да те пази, но за него ще е по-лесно да го прави в Париж.

Алис погледна Мая, сякаш я питаше: „Нали нямаш нищо против?“ Мая й кимна и момичето стана и отиде при Липата.

— Ще ме научиш ли как да се бия като Мая?

За миг Липата изглеждаше сепнат, но после, колкото и да бе странно, се усмихна.

— Можем да уредим нещо.

 

 

Мая излезе след Гейбриъл от ресторанта и се качиха в микробуса на Уинстън. Мълчаха през цялото пътуване до Камдън Таун, докато следваха познатия маршрут през пазара до магазина за барабани.

Уинстън отключи вратата на тайния апартамент.

— Наред ли е всичко, господин Кориган?

— Няма за какво да се безпокоиш, Уинстън. Мая ме пази. Прибери се и поспи.

— Уф, да. — Лицето на Уинстън светна. — Малко сън ще ми се отрази чудесно.

Мая отиде при сгъваемото легло на Липата и свали коженото си яке. Сложи тубуса с меча на леглото, след което свали двата ножа и автоматичния пистолет, който носеше в кобура на глезена си. Както обикновено, без оръжия се чувстваше уязвима. На стената бе закачено малко огледало в абаносова рамка и ако се движеше напред-назад, можеше да види части от лицето си. Не беше мила косата си от три дни. Нямаше грим. И изглеждаше уморена. „Няма никакво значение“, каза си. Можеше да носи и маркова рокля, но странникът пак щеше да прочете истината в очите й.

— Гладна ли си? — попита я Гейбриъл, вече правеше чай. — Имаме бисквити и суха наденица, бурканче мармалад, две ябълки и консерва сардини.

— Храната си е храна, Гейбриъл. Ям всичко.

Помисли си за баща си, докато Гейбриъл ровеше в шкафа. Всеки път, когато се връщаше от дълго пътуване, Тръна купуваше храна от пазара, отиваше в кухнята и готвеше разкошно ястие за майка й. Понякога за ръката му продължаваше да бъде закрепен метателен нож, но разговаряше тихо и меко, докато режеше чушки и приготвяше паста.

— Готово. — Гейбриъл постави чайника и две чинии с храна в средата на масата. После седна срещу нея и й наля чай.

— Наистина ли искаш да намериш Нейтан Бун? — попита тя. — Той уби Вики и баща ми. А сега искаш да говориш с него, сякаш е съюзник.

— Това е възможност. Нищо повече.

— Ако го открием, може да си проведеш разговора. Но след като с приказките се свърши, ще е мъртъв. Прекалено голям идеалист си, Гейбриъл. Нямаш представа кой е Бун.

— Зная какво е правил в миналото. Но всички ние имаме силата да променим живота си.

— Това ли научи в Шестия свят?

Гейбриъл сипа сметана в чая си и се загледа в мехурчето, което се носеше по повърхността.

— Стигнах до златния град но всички богове бяха изчезнали. Там имаше само един човек — баща ми.

— Какво стана? Какво каза той?

— Помолих го да се върне, но той не можеше да го направи. Твърде дълго е отсъствал и не се чувства свързан с тази реалност. Аз не съм като баща си. Все още съм свързан с този свят. Заради теб, Мая.

— Това добро ли е, или лошо? — попита Мая и се насили да се усмихне.

— Добро, разбира се. Любовта е Светлината във всички нас. Тя може да оцелее дори когато физическите ни тела се изгубят завинаги.

„Какво ми казва той? — запита се Мая. — Нима скоро ще умре?“

Гейбриъл стана и застана до нея.

— Можем да съжаляваме за миналото, но не можем да променим случилото се. Можем да очакваме бъдещето, но не можем да го контролираме. Единственото, с което разполагаме, е този момент — тук, в тази стая.

Нямаше нужда от повече думи. Тя стана и се прегърнаха. Странникът прегръщаше нейните съмнения и колебания; прегръщаше я цялата в този момент. „Ние сме тук — помисли си Мая. — Тук“.