Елиф Шафак
Чест (8)

Излети на слънце

Истанбул, 1954 година

За разлика от всичките си приятели, Адем беше прекарал цялото си детство, разкъсван между двама бащи: Баба^[1] Трезвия и Баба Пияния. Двамата обитаваха едно и също тяло, но се различаваха както деня от нощта. Контрастът между двамата бе толкова ярък, че Адем подозираше, че онова, което баща му пие всяка вечер, всъщност е някаква вълшебна отвара. Тя не правеше от жабите принцове и от змейовете вещици, но превръщаше човека, когото Адем обичаше, в непознат.

Баба (Трезвия) беше бъбрив човек със смъкнати рамене, който обичаше да прекарва времето с тримата си синове (Тарик, Халил и Адем) и където и да ходеше, имаше навика да води някого от тях — произволна лотария на любовта и грижите. Късметлията придружаваше баща си, когато той отиваше да се види с приятели и да се разхожда по булевард „Истиклял“, а понякога и в работата му, автосервиз, недалеч от площад „Таксим“, където беше главен монтьор. Там за поправка или подмяна на части идваха големи автомобили със сложни имена. „Шевролет Бел Еър“, „Буик Роудмастър“, „Кадилак Флийтуд“ или новият „Мерцедес Бенц“. Не всеки в града можеше да си позволи такива модели — притежателите им бяха предимно политици, бизнесмени, собственици на казина или футболисти. По стените на сервиза имаше снимки в рамки, на които монтьорите грееха до влиятелните си клиенти.

Случваше се Адем да придружи Баба до местната чайна, където убиваха време, отпиваха сахлеп^[2], липов или черен чай и гледаха как мъже на всякаква възраст играят табла или дама. Всички бистреха политиката. Политиката, футбола и новините от трета страница. Предстояха общи избори и в чайната ехтяха разпалени спорове. Министър-председателят — първият демократично избран в историята на страната — твърдеше, че Демократическата му партия щяла да победи повсеместно. Никой и не подозираше, че той наистина ще бъде преизбран за още един мандат, в края на който ще бъде обесен от военната хунта.

В такива лениви следобеди Адем подражаваше на Баба (Трезвия): премляскваше, докато смучеше бучката захар, и държеше чашата чай с навирено кутре. Наоколо беше толкова опушено, че щом се приберяха, косата му вонеше на пепелник. Майка му Айше се понавъсваше и го пращаше в банята. На Адем му ставаше неприятно. Когато косата му миришеше на тютюн, се чувстваше голям. Веднъж го сподели с баща си, а той се засмя и отвърна:

— Има две неща на тоя свят, които превръщат момчето в мъж. Едното е любовта на жена. Второто е омразата на друг мъж.

Баба (Трезвия) обясни, че който познава само първото, се превръща в глезльо, който е вкусил само от второто, закоравява и става твърд като скала, а който е изживял и двете, е като меч от калена стомана. Както знаят опитните майстори, най-добрият начин да калиш метала е да го нажежиш в огън, а после да го потопиш във вода.

— Така е и с мъжа. Трябва да го стоплиш с любов и да го охладиш с омраза — заключи Баба и замълча, та синът му да осмисли урока.

Адем се притесняваше, че не изпитва такива дълбоки чувства, но не се издаваше. Същата година получи първия астматичен пристъп, заболяване, което щеше да изчезне в пубертета, но така и нямаше да напусна тялото му напълно и щеше да го преследва до края на живота му.

От време на време Баба (Трезвия) носеше вкъщи каквото е останало от съседната кланица: парчета месо, кости и карантия. В такива случаи взимаше за малко пикапа на управителя на автосервиза и откарваше семейството на излет Адем и двамата му братя се разполагаха на леглото отзад и започваха да се хвалят колко наденица и джолан могат да изядат на един път. Баба отпред, с жена си до себе си, пускаше шеги, а ако бе в особено добро настроение, смъкваше прозореца и запяваше. Песните винаги бяха сърцераздирателни, но той ги изпълняваше толкова весело, че никой не разбираше. С пикапа, натоварен с тенджери, тигани и постелки, и с леки весели сърца, те се отправяха към хълмовете над Босфора. Притесняваха се, че наблизо има гробища. Но какво да се прави! От незапомнени времена мъртъвците на Истанбул намираха вечен покой в най-зелените райони с най-хубава гледка към града.

След като пристигнеха, момчетата тръгваха да търсят подходящо място на сянка. Преди да се разположат обаче, майка им се молеше за душите на умрелите и искаше от тях разрешение да прекарат известно време в земите им. За щастие, покойниците винаги се съгласяваха. Айше изчакваше няколко секунди, после кимваше и разстилаше постелките, та да седнат всички. Сетне запалваше примуса и се запретваше да готви. През това време момчетата обикаляха весело наоколо, събаряха мравуняци, гонеха щурци и играеха на сомнамбули. Щом из въздуха започнеше да се стеле миризмата на цвърчащо телешко Баба плясваше с ръце да покаже, че вече е време, и отваряше първата бутилка ракия.

Понякога започваше бавно и постепенно набираше скорост. Друг път бързаше и пресушаваше три чаши за същото време, за което обикновено изпиваше една. И в двата случая обаче в края на обяда вече беше доста пиян.

Още щом приключеше с първата бутилка, започваше да показва издайнически знаци. Въсеше се по-често, ругаеше тихо и час по час се караше на момчетата за такива дреболии, че после никой и не помнеше за какво е ставало въпрос. Дразнеше го всичко: храната била прекалено солена, хлябът — кораб, ледът — недостатъчно студен. За да поуспокои нервите си, отваряше втора бутилка.

Слънцето горе започваше да клони към залез и чайките — винаги нащрек — се разпищяваха. Времето спираше, а във въздуха увисваше острата миризма на анасон. Баба добавяше малко вода към напитката и гледаше как прозрачната течност става млечносива, мътна като мислите му. След малко се изправяше със залитане и със сериозни очи и вирната брадичка вдигаше наздравица за гробищата.

— Големи късметлии сте вие там — заявяваше. — Нямате да плащаше наем, да купувате бензин, да храните гладни гърла. Нямате жени да ви опяват. Нямате шефове да ви държат конско. Направо не знаете какви щастливци сте.

Гробовете го слушаха, ниският вятър подмяташе напред-назад мъртвата шума.

— От прах сме направени — оповестяваше Баба — и пак в прах ще се превърнем.

На връщане настояваше момчетата да седнат отпред при тях. Колкото и да внимаваха те, колкото и да затаяваха дъх и да мереха всяка своя дума, все се случваше нещо, нещо, достатъчно ужасно, че баща им да побеснее. Дупките по пътя, липсващият пътен знак, бездомното куче, изпречило се пред пикапа, новините по радиото. Този новият, Хрушчов, явно не знае какви ги върши, мозъкът му е размътен от водката, напитка, която изобщо не може да се мери с ракията, Насър пък очаква прекалено много от арабите, които говорят на същия език, но никога не се слушат взаимно, и защо шахът на Иран не вземе да се разведе с втората си жена, щом тя очевидно не може да му роди наследник?

— Ама че бъркотия! Луд свят!

Баба (Пияния) ругаеше общината, кмета, депутатите. За няколко блажени минути раздразнението му бе насочено към света навън и семейството бе пощадено. После някой в пикапа винаги правеше или казваше нещо, което го вбесяваше. Някое от децата се наместваше, започваше да хълца, оригваше се, пръдваше, прихваше или още по-лошо, жена му Айше го молеше да кара по-бавно.

— Какво ви прихваща, да ви вземат мътните? — питаше той толкова сдържано, че гласът му не се връзваше със суровия въпрос. — Няма ли да ме оставите поне за малко на мира? А? Искате да избухна ли? Това ли целите?

Никой не отговаряше. Момчетата впиваха погледи в ожулените си колене или в муха, която беше влязла през отворен прозорец и сега не можеше да излезе.

Баба повишаваше тон.

— Скъсвам се от работа. Превивам гръб всеки божи ден. Като муле! Само и само да ви нахраня. Аз ли съм най-големият глупак в семейството?

Някой казваше: Естафуруллах^[3], напразен опит, прекъснат от онова, което следваше нататък.

— Вие сте вампири — всичките, само ми смучете кръвчицата! — Той пускаше волана, за да покаже китките си, тънки и кокалести. — Дали ми е останала кръв да ви храня? Дали сте ми оставили и капка?

— Много те моля, дръж волана — прошепваше жена му.

— Затваряй си плювалника! Ти ли ще ме учиш да карам?

На Адем неволно му домъчняваше за Баба, който определено беше жертвата, страдалецът. До всяка клетка го пронизваше вина. Пак го бяха направили. Бяха ядосали баща му, въпреки че той ги беше предупреждавал отново и отново. Много му се искаше да му се извини, да му целуне ръка, да обещае, че никога вече няма да му пие кръвта.

— Аз уча ли те да готвиш леща? Разбира се, че не. Защото не ми е работа. И на теб, жено, не ти е работа да шофираш. Какво ти разбира главата от автомобили?

Веднъж беше ударил спирачки толкова рязко, че колата се завъртя, сякаш беше върху лед. Продължиха шеметно нататък по пътя, право към цветната леха, и се разминаха на косъм с това да паднат в канавката на няколко метра от тях. Когато Адем отвори очи, се беше спуснала тишина, каквато той не беше чувал дотогава. Съвършената тишина, която настава винаги след произшествие. За пръв път Адем забеляза шумоленето на вятъра, масурите светлина във въздуха. Брат му Тарик се държеше за лакътя с лице, сгърчено от болка, и устни, извити като за стон, който така и не се чу. Баба отвори бавно вратата и слезе с разкървавена горна устна. Заобиколи колата и отвори вратата откъм страната на жена си.

— Слизай!

— О, моля те! — отвърна с пепеляво лице Айше.

— Казах, слизай!

Сграбчил я за ръката, Баба я затегли към капака на колата, който при спирането се беше отворил. Рече:

— Щом разбираш толкова от коли, поправи я!

По лицето й не трепна и мускул. Баба започна да натиска главата й към двигателя и спря чак когато челото й се удари с приглушен звук.

— Какво? Не можеш ли да я поправиш?

Тя промърмори нещо, думи, толкова задавени, че нито Адем, нито братята му разбраха какво значат. Но всички чуха как Баба оповестява:

— В такъв случай си затваряй устата и не ми обяснявай как да шофирам.

С общи усилия двете момчета и Баба изтикаха колата от цветната леха. Тарик ги гледаше, без да казва и дума, като се държеше за счупената ръка. Майка им също чакаше отстрани на пътя и плачеше. Винаги бе едно и също. Всеки път започваше с големи надежди и завършваше с плач или рани по някого.

Нощем Адем си напомняше, че другият Баба е този, който фучи и ръмжи, другият Баба удря с все сила по волана/стените/масите/вратите/шкафовете с порцелан и ако и това не помогне, ги бие с колана, а веднъж даже изрита по слабините жена си и тя отхвърча надолу по стълбите. Помагаше му да не забравя, че той не е същият човек. Не че това притъпяваше болката или страха, но на другия ден му беше по-лесно да обича отново Баба (Трезвия).