Елиф Шафак
Чест (50)

Есма

Лондон, 12 септември 1992 година

Събота сутринта. Приготвям закуска в току-що ремонтираната кухня. Струваше ни цяло състояние, повече, отколкото можем да си позволим. Но съпругът ми настоя да вземем най-новото от всичко. Това е подаръкът му за мен за десетата ни годишнина. Шкафчета с цвят на еспресо, кленов паркет, стилен хладилник, сокоизтисквачка за цели плодове, вече не е нужно да режа всичко на ситно, много удобно. Модерно, ведро и шик. Така пишеше в рекламата.

Бъркам с шпатула яйцата и гледам как прегорелите парченца по дъното излизат отгоре като късове от миналото, изплували в настоящето. Не е лесно да правиш бъркани яйца, когато мислите ти препускат постоянно. Трябва да уцелиш времето, за да получиш добър резултат, а аз, предполагам, все не го уцелвам. Може би имам проблем с времето по принцип. Не мога да се сбогувам с вчерашния ден, нито да се съсредоточа върху утрешния. Днес не е останало почти нищо от момичето с грандиозните идеи и искрящите думи. Когато си мисля за онова свое ентусиазирано аз, а това се случва често, неволно се чувствам предадена, не от друг, а от самата себе си.

Дъщерите ми седят на масата и чуруликат за водещите на „Синия Питър“^[1], любимата им програма. Както обикновено, са на противоположни мнения. Слушам ги, но мозъкът ми е хвърчило. Носи се, накъдето го духне вятърът.

— Мамо, кажи, ако обичаш, на другата си дъщеря да млъква! — крещи Лейла.

— Хмм, да — отвръщам и свалям тигана от огъня.

Яйцата още не са готови, но не искам да прегарят за пореден път.

— Мамо!!! — Възкликва Джамила.

— Извинявай, скъпа, какво каза? — питам, но вече е късно.

Когато се обръщам, виждам едната да сияе тържествуващо, а другата разстроена.

На помощ се притичва мъжът ми.

— Оставете на мира майка си. Днес има да мисли за други неща.

— Защо? — пита Лейла.

— Вече го обсъдихме, миличка — отвръща приятелски Надир. — На гости ще ни дойде вуйчо ти. Майка ти не го е виждала от много време.

— О! — казва Лейла, въпреки че върху лицето й няма и следа от изненада.

Забелязвам, че Джамила наблюдава съсредоточено баща си с предизвикателна искра в очите, тъмни и леко дръпнати, толкова различни от очите на жената, чието име носи. Най-неочаквано тя пита:

— Вие двамата да не ни лъжете?

Ръката, с която сипвам от яйцата, застива във въздуха. Слушам последвалата тишина, не съм в състояние да я наруша.

Както винаги, Надир е спокоен, владее се.

— Не е хубаво да употребяваш тази дума, когато говориш с родителите си, скъпа. И с всички останали.

— Извиняяяявай — изтананиква Джамила.

— Добре, а сега ми кажи какво имаше предвид.

Усетила, че е привлякла вниманието, тя стиска дяволито устни.

— Ами… според мен вуйчо Искендер не работи на никаква Аляска. Според мен… — Джамила оглежда масата, сякаш очаква нещо пред нея да й подскаже. — Той е руски шпионин.

— В сънищата ти! — намесва се Лейла.

— Наистина. Пуска бомби по айсбергите.

— Не пуска никакви бомби!

— Да, пуска, пуска.

Слагам във всяка от чиниите по няколко кръгчета домат и лист босилек и докато ги нося на масата, се питам дали щеше да е по-лесно, ако по-големият ми брат наистина беше шпионин, който работи за руснаците и прави изпитания с бомби на Южния полюс.

По-късно, след като момичетата са отишли да се готвят за рождения ден, Надир ме прегръща и накланя глава на една страна. Гледам го право в лицето, попивам го. Начина, по който присвива едва-едва очи, линиите на смеха по бузите му, ситните бръчици по челото му. Косата му, гъста и къдрава, която напук на земното притегляне расте нагоре и отказва да покрие ушите му. Тук-там по слепоочията косата му вече е прошарена — намек за неговата възраст. Надир е шестнайсет години по-голям от мен. Точно колкото е разликата между Елиас и мама. Както постоянно си напомням, това, разбира се, е съвпадение.

Обичам Надир, макар да не започна като любов. В началото и двамата знаехме, че аз не съм му така предана, както той на мен тогава и, надявам се, сега. Дълбоко в себе си забърках някаква каша от чувства към него: уважение, обич, възхищение, и най-вече признателност, че ме издърпа от тинята, в която бях допуснала да нагазя. Чуваш как хората твърдят понякога, че благодарение на партньорите си са станали „по-добри“. Чуваш го и не вярваш докрай, докато не се случи на теб самия.

След последния ден на ноември 1978 година семейството ни започна да се топи като снежен човек под изпепеляващо слънце. Изведнъж от предишния ни живот не остана нищо, освен сива купчина размекнат сняг. Онова, което преди беше изглеждало твърдо и непоклатимо, бързо бе започнало да се изплъзва, бе станало ненадеждно. Известно време с Юнус живяхме у чичо Тарик и вуйна Мерал и макар те да не се държаха лошо и да проявяваха щедрост, аз мразех всяка секунда от този период. Така и не им простих, че седмиците преди убийството са злословели срещу мама, и макар да им живеех в къщата, да им ядях от храната, да се обличах с дрехите, които ми купуваха, те бяха на челно място в списъка с най-омразните ми хора. Татко ни пращаше от Абу Даби картички, подаръци и пари, но с годините разреди и накрая прекъснахме всякаква връзка. Чичо и вуйна държаха възможно най-дълго в тайна, че се е самоубил. Прикриваха, петняха и изопачаваха истината. Аз ли не го знам — сега правя същото с децата си. Семейна традиция е да забулваме истината, да я погребваме надълбоко в блатото на всекидневието, така че след време не можеш да достигнеш до нея дори във въображението си.

Спомените ми от онези години са като свлачище, като подвижни пясъци от обида и отчаяние. Докато затъвах в тях, гневът беше единственото въже, което ме изтегляше на повърхността и благодарение на което се чувствах жива — така мина доста време. Първите дни на госпожа Тачър, огромни промени. Англия също се отдалечаваше от онова, което беше, точно като бегемот, който се раздвижва след непробуден зимен сън. Оценките ми от изпитите бяха високи, винаги. Министерството на образованието се заинтересува от случая ни и не след дълго ни прехвърлиха двамата с Юнус в пансион в Съсекс. То — разстоянието — помогна малко. Въпреки това се бях вкопчила в гнева, без да осъзнавам, че той не ме отвежда никъде. Давех се в собствената си ненавист. След пансиона постъпих в колежа „Куин Мери“ където записах английска филология. Тогава се запознах с Надир.

Той е човек на науката, учен, убеден в общоприетите сигурни неща и в обективните истини. Роден в Газа, израсъл в палестински бежански лагер, на деветнайсет години напуснал родината си и дошъл в Англия благодарение на един роднина, който щедро го издържал, докато следвал. Малко след като Beatles пуснали Yellow Submarine, Никсън встъпил в длъжност като президент и Арафат оглавил ООП, Надир — мълчалив и свит, но изпълнен с вяра, — пристигнал в Манчестър. После се посветил на поприще, възможно най-далеч от политиката: молекулярната биология. Докато светът се въртял все по-бързо във вихрушката от сблъсъци, Надир се затворил в лабораторията — чиста, подвластни на контрол и методична, — за да изучава морфологията на клетките.

Близките и роднините му и досега са в Газа. Виждала съм ги няколко пъти. Многобройно семейство. Сърдечно, гордо, любопитно, шумно. Наблюдавала съм съпруга си сред неговите роднини и цинично съм се опитвала да открия промяна в характера му, рязко движение, което ще разкрие истинското ядро под лустрото на благоприличието. Но навсякъде и с всички Надир си е все същата нежна душа. Никога не действа импулсивно, по приумица. Обича да осмисля, да разсъждава — негова любима дума. Никога не бърза. Девизът в живота му е: Тихата вода е най-дълбока. Нищо чудно, че двамата с Юнус се разбират толкова.

— Добре ли си? — пита ме той.

Аз кимвам. Да съм сама. Сега искам само това. Да си взема якето и да изляза, да оставя всичко както е, недокоснато, остатъците от закуската в чиниите, трохите по покривката, петната по чашите, парчетата от моето минало.

— Просто ме чака тежък ден.

— Не се притеснявай за нас — казва той. — Ще прибера чудовищата от рождения ден. Не е зле да поостанеш по-дълго насаме с него.

Слушам акцента на мъжа си. Гърлените звуци. Арабския привкус.

— Но аз се страхувам точно от това — да остана по-дълго насаме с Искендер.

Надир долепва длани до бузите ми и ме млясва по устата.

— Всичко ще бъде наред, скъпа.

За стотна от секундата ми се приисква да не е толкова внимателен, толкова грижовен. Надир е човек, който, изправен пред грубост, физическа или словесна, ще избегне сблъсъка на всяка цена. Ако някой му причини зло, както веднъж един колега в университета, ще приеме нещата и дори ще вини себе си. Изведнъж осъзнавам, че, неволно или не, съм се омъжила за пълната противоположност на по-големия си брат.

— Не знам — казвам. — Може би е по-добре да не ходя. Сигурно ще отиде чичо. Или някой от старите му приятели.

Надир вдига вежда. Вижда, че то, огорчението ми, се завръща. Подбира внимателно думите:

— Въпреки това е редно да отидеш и да го видиш. Ако изобщо не се е променил, ако си е същият, не се налага да го търпиш в живота си. Но не е зле да отидеш и да се увериш. — След това той изрича онези четири думи, които цял ден ще кънтят в ушите ми: — Той ти е брат.

— Какво ще кажа на момичетата, докато е тук? Здравейте, милинки, това е по-големият ви вуйчо, когото не сте виждали никога. Защо? Ами защото беше в затвора. Защо? Хмм, защото, как да ви кажа, защото уби вашата…

— Не е нужно да им обясняваш нищо. Засега.

Просълзявам се и когато започвам да говоря отново, гласът ми звучи напрегнато.

— Вие с Юнус все искате всичко да е просто и лесно. А светът е толкова сложен. Всичко е сложно.

Надир издава устни, докато имитира тона ми:

— Остави го света, вземи каквото можеш, докато и ние не сме станали на прах.

Неволно се засмивам.

— Пак ли Хайям?

— Да, Омар Хайям.

Ах, този човек на нежните думи и стиховете, от които ти се сгрява сърцето. Този човек, който е честен, стабилен и праведен, понякога до лековерие, от което мога да полудея. Този човек, според когото честта е свързана не толкова със спалнята, колкото със сърцето на човека. Опитвам да си представя какво вижда в мен, как така все още ме обича. Не намирам отговор, затова прошепвам:

— Отивам да се приготвя.

— Добре, скъпа.

Навремето си мислех, че съм създадена за важни неща, за достойни битки, за идеали, огромни като живота. Мислех, че ще стана писателка и ще защитавам човешките права. Ще пътувам до различни краища на света, за да браня потиснатите и онеправданите. Дж. Б. Оно, прочутата авторка на романи, в които никога никой не се лъже от любовта. Навремето исках стана център на света, после обаче се примирих, че съм един от многото герои в историята, дори не от главните. След като издържах матурата, писах известно време, макар че сега ми е трудно да си спомня. В университета се представях добре, разказите ми бяха белязани с въображение и имаше хора, които вярваха в мен, но нещо се промени необратимо. Бях загубила вяра в себе си. Подобно на цвете, което в цветарницата прелива от живот, а занесено вкъщи, тайнствено вехне, желанието ми да пиша романи посърна веднага щом бях извадена от познатата среда.

След това не съм писала. Освен писма, много писма. Редовно пишех до затвора в Шрусбъри и на Юнус всеки път, когато бяхме разделени. Пишех си и с Елиас (с когото се свързах) и с Роксана (която се свърза с мен), и всеки от тях ми помогна по свой начин да открия липсващите плочки от пъзела. През следващите дванайсет години пишех по два пъти в седмицата и на майка си.

После, миналото лято, след като майка ми почина, седнах да пиша историята на нейния живот. Работех денонощно, сякаш уплашена, че ако спра за миг, ще изгубя желанието или желанието ще изгуби мен и всичко ще се срути като картонена кула. Нещата, които описвах, бяха толкова съкровени, че от някои ме болеше, други заключваха по нещо вътре в мен. Въпреки това малко след като завърших ръкописа, ме обзе отчуждение. Тя, тази история, не беше моя.

Миналото е ракла на тавана, наблъскана с какви ли не неща, някои ценни, други напълно безполезни. Предпочитам да я държа затворена, но тя се отваря и от най-лекия повей на вятъра, сякаш по своя воля, и още преди да съм се усетила, съдържанието й се разпилява наоколо. Връщам нещата обратно. Едно по едно. Спомените, хубавите и лошите, колкото раклата да се отключи отново точно когато го очаквам най-малко.

Бременността беше по-скоро случайна, отколкото планирана. Когато разбрах, бях стъписана, ужасена и неописуемо радостна — всичко това накуп. След като научих, че са близначки, плаках цял час, за кой ли път обзета от усещането, че каквото и да реша да правя с живота си, той е само брънка от верига разкази. През онези девет месеца тялото ми се преобрази, сякаш беше от глина. Надявах се същото да стане и с душата ми. Сега дъщерите ми са на седем години. Лейла с коса като черния атлаз на нощта и Джамила, носеща името на покойната сестра на баба си, макар да не знае защо.

Горе в спалнята чувам, че телефонът звъни и мъжът ми вдига. Подозирам, че е Юнус, момчето, носещо името на пророка, който най-малко е имал желание да бъде такъв. Напоследък по-малкият ми брат и съпругът ми говорят по телефона всеки божи ден. Мъжко приятелство. Знам, че съзаклятничат за мен и за киселите ми настроения. Възприемат ме като бомба със закъснител, която постоянно цъка, готова да се взриви, а те, винаги сдържани и разумни, се опитват да измислят как да ме обезвредят. Представям си, че съм подозрителен пакет на пътя, а Юнус и Надир — специалисти по обезвреждане на бомби, са облечени в огнеупорни костюми, с каски на главите, и се приближават внимателно към мен.

— Скъпа, Юнус иска да говори с теб.

Вдигам слушалката, изчаквам мъжът ми да затвори в другата стая и казвам възможно най-лигаво:

— Здрасти, скъпи.

— Есма, любов моя. Как си днес?

Защо всички ме питат как съм?

— Доста добре — изпелтечвам. — А ти? Как е времето при теб?

Той подминава общите приказки и хваща бика за рогата.

— Добре. Кога ще отидеш да го вземеш?

Чувам някъде отзад как групата репетира. Пиано, китара, ней^[2]. Довечера брат ми има концерт в Амстердам. Шумна културна проява. Очаква се да присъства принц Клаус.

— Тръгвала след час.

— Виж какво, хм… Знам, не е лесно. Чувствам се ужасно, че те подведох. Иска ми се да можех да съм там.

— Не се притеснявай. Имаш си друга работа.

Долавям в гласа си укорна нотка. Дори и да я е забелязал, Юнус не реагира.

— Знаеш ли за какво си мислех днес сутринта, онзи ден, когато му отидох на свиждане… той беше щастлив, когато научи, че тя е жива. Беше… трогнат. Колко жалко, че не можа да я види и да й поиска прошка.

Завъртам очи.

— А, да, прошка…

— Можеше да се случи — упорства той. — Щеше да бъде прекрасно, ако той бе успял да й целуне ръка и да й поиска богословията.

— О, я стига!

Настъпва тягостно мълчание и аз започвам да подозирам, че линията е прекъснала, но точно тогава чувам Юнус, който казва:

— Според мен е страдал достатъчно.

Затварям очи, усетила, че кръвта е кипнала в жилите ми.

— Как можеш да говориш така? Няма начин да страда достатъчно. Той е егоист, убил нашата леля, и ще си умре егоист.

— Беше момче.

— Не беше момче! Това няма нищо общо с възрастта. Виж, ти беше момче. Но не направи като него. Всичко е въпрос на характер.

— Той обаче беше най-големият — казва Юнус. — Ти все се сърдеше, че се държат различно с теб, защото си момиче, на мен пък ми беше трудно да бъда най-малкото дете. Но не си ли се замисляла, че на Искендер може би му е било по-тежко?

— Да бе, да си Султан не е никак лесно.

Юнус въздъхва.

— Виж какво, сестро. Трябва да тръгвам. Ако имах възможност, щях да бъда там. Ще поговорим, след като се върна. Все ще измислим нещо. Заедно. Както винаги. Нали?

Не се доверявам на гласа си, затова кимам, сякаш Юнус може да ме види. След като затваряме, отивам в банята да си измия лицето и да се гримирам малко. Яд ме е на Юнус, задето умее да прощава и да забравя, яд ме е и на Искендер заради онова, което ми е отнел: нормалното детство. Вдъхващото спокойствие усещане за сигурност, любов и приемственост, което получаваш от семейството, преди да пораснеш и да се гмурнеш в големия свят с истинските му нещастия. Бях на петнайсет години, когато Искендер си изгуби разсъдъка. След това нормалният живот, какъвто го познавах, стана на парчета и в сърцето ми за постоянно се засели болката. За майка ми беше още по-страшно.

Искендер уби един човек, а погуби мнозина.

 

 

Пътувам с колата към Шрусбъри, покрай добре поддържани морави и хълмисти зелени пасища. Времето започва да тече по-бавно. Мислите ми ме отнасят назад към Юнус. Той, малкият ми брат, става знаменитост. Надир ми е казвал, че студентите му знаят музиката на Юнус и я обичат. Гордея се с него. И в тези мигове, когато съм откровена със себе си, завиждам. Питам се дали това не е поредната Божия игра, при която аз, уж надарената, накрая се отдадох на еснафски домашен живот, а Юнус, спокойният и сдържаният, следва мечтите си навред по света. Предполагам, че това съперничество между роднините няма край. Надпреварвате се за любовта на родителите дори когато тях вече ги няма.

Пристигам пред затвора в Шрусбъри и чакам отпред, изненадана, че няма никого. Няма го чичо Тарик. Няма я и вуйна Мерал. Няма ги съседите, приятелите, роднините. Къде ли са? Не са се появили и старите приятели на Искендер. Всички ли са го забравили?

Минава един час. Става все по-мразовито и от това всички звуци притихват, започвам да ожаднявам. Ако бях влязла в затвора, надзирателите вероятно щяха да ми предложат вода, а може би и чаша чай. Щях да ги попитам какво да очаквам и сигурно щях да науча някои нови неща за Искендер. Но после щеше да дойде той и щеше да се наложи да се прегърнем пред всички, да си стиснем ръцете или нещо такова. По-добре да чакам отвън.

Накрая двойната врата се отваря. В тази светлина, с дънките и кадифеното си сако, Искендер изглежда толкова по-различен от последния път, когато го видях. Грижел се е и себе си, изглежда здрав, във форма. Друга е и походката му. За разлика от едно време, не е издърпал назад раменете си и не е извил глава. Прави няколко крачки, после спира и се взира в студеното, похлупено с облаци небе, точно както си го бях представяла. След това ме забелязва, както стоя, опряла гръб в колата. Лицето ми е като маска. Той крачи бавно — дава ми време, ако реша, да се кача, да завъртя ключа и да си тръгна. Когато се приближава, пристъпвам напред с ръце в джобовете.

— Здравей, Есма — казва той.

Изведнъж ме хваща яд на Надир, на Юнус и на всички духове по света, задето са ме убедили да дойда. Но се опитвам да изтикам мрачните мисли.

— Здрасти, братко — отвръщам, като натъртвам леко на последната дума.

— Не очаквах да те видя.

— О, самата аз не очаквах да дойда.

— Е, радвам се, че си го направила — заявява той.

В колата изпитвам нужда да кажа нещо, за да запълня празното пространство между нас.

— Мислех, че чичо Тарик ще бъде тук.

— Смяташе да дойде. Казах му да не се разкарва.

Стискам по-здраво волана.

— Виж ти! Интересно.

Искендер се обляга, не отвръща нищо.

— Как са момичетата? И Надир?

Обяснявам му, че този срок момичетата участват в училищен мюзикъл. Лейла ще бъде пееща риба, но още не знае точно. Вероятно риба меч, въпреки че тя предпочита да е делфин. По-малката е получила ролята на жена на рибаря, алчна гаднярка, но доста главен персонаж. Затова сега в къщата цари нещо като надпревара. Пеещата риба срещу жената на рибаря.

Разказвам всичко това, без да споменавам името на Джлмила, макар че той разбира се, знае.

— И двете се вълнуват — заявявам в заключение.

— Страхотни деца — усмихва се той.

Спуска се мълчание, което е потискащо. Слагам касетата на АВВА, която съм взела, но кой знае защо, ме е страх да натисна копчето и да я пусна.

— Искаш ли цигара?

Искендер клати глава.

— Отказах ги преди известно време.

— Наистина ли? — взирам се в него с крайчеца на окото. — Е, ако нямаш против, че питам, какво смяташ да правиш сега?

— Бих искал час по-скоро да видя сина си.

Не споменавам, че преди няколко дни Кейти ми се е обаждала по телефона. Установила се е в Брайтън. Омъжена е за ясновидец. Мъж, който чете на ръка и твърди, че вижда бъдещето, макар да се съмнявам, че е предрекъл как прословутото бивше гадже на жена му ще излезе от затвора. Имат три деца. Докато си бъбрехме по телефона, нямаше как да не заподозра, че Кейти още държи на брат ми, може би дори мъничко го обича. Сякаш прочел мислите ми, Искендер пита тихо:

— Как е Кейти?

— Щастливо омъжена.

И да го е заболяло, не го показва.

— Страхотно. Радвам се за нея.

Дали е искрен?

— Много мило, че дойде да ме вземеш — допълва Искендер. — Но няма да остана дълго. Ще намеря къде да живея. Ще си намеря и работа. Има добри самаряни, които помагат на такива като мен. После… — Известно време той мълчи. — После ми се иска да отида да се видя с мама.

След думите се долавя очакване, увиснало във въздуха като парата от мамините бюреци. Сменям скоростта, давам газ и казвам прегракнало:

— Тя почина.

Искендер се извръща и ме гледа неразбиращо.

— Но… но нали Юнус ми каза друго.

— Знам какво ти е казал. Истината. — Избърсвам очите си. — Тя почина преди шест месеца.

— Сама ли?

— Сама.

Не му казвам как се е случило. Ще го направя по-късно.

— Исках… исках да й ц-ц-целуна ръка — казва Искендер и аз долавям леко пелтечене, което ту се появява, ту изчезва — Надявах се да се съгласи да се видим.

— Сигурна съм, че е щяла да се съгласи — отвръщам, защото истината е такава. — Пазя писмата й. Ще прочетеш някои, ще видиш, че все питаше за теб.

Искендер свежда глава и се вторачва в китките си, сякаш още са с белезници. Обръща се към прозореца и въздиша, а от дъха му по стъклото остава пара. Смъква го, подава навън глава и си поема дълбоко въздух. После вади от джоба си лист хартия и го пуска като хвърчило без връв.

— И още нещо — казвам, след като Искендер вдига отново прозореца. — Надир Мъжът ми, той не знае.

— В смисъл?

— Само ние с Юнус. И ти, разбира се. Никой друг от семейството не разбра, че мама е жива, и не бива да научава.

Такъв обет си дадохме двамата с Юнус. След като осъзнахме, че всички мислят леля Джамила за мама, се зарекохме над Корана да не разкриваме истината на никого. Нито на татко. Нито на чичо Тарик. Нито на вуйна Мерал. Нито на Елиас. Дори на съпрузите си, след като аз се омъжа, а той се ожени. Заклехме се само ние двамата да бъдем посветени в тайната.

— Защо тогава казахте на мен?

— Поиска го Юнус, не аз. Смяташе, че е време да узнаеш. Надяваше се двамата да се срещнете, да се помирите. Предполагам, че е искал да се подготвиш.

Минаваме през потънало в унес село, без да срещнем жива душа. Вече се свечерява и светът изглежда съвършен и доволен. На един червен светофар Искендер се извръща към и ме поглежда в очите.

— Живееш с прекалено много тайни, сестро.

— И понеже стана дума — отвръщам и отварям жабката. — Извади, ако обичаш, това там.

Той взима бавно предмета, който му соча: книга. За Аляска.

— Разполагаш с час и половина да научиш всичко, което може да се знае за Аляска. Казах на дъщерите си, че през цялото това време си работил там.

С тъжна усмивка Искендер започва да преглежда книгата. Покрити със сняг планини, мечки гризли, сьомга, която подскача в студената чиста вода. Изведнъж мястото не изглежда чак толкова лошо. Изобщо не изглежда лошо. Аляска.