Елиф Шафак
Чест (4)

Аскандер… Аскандер

Село на река Ефрат, 1967 година

Пембе беше жена с нелогични мисли и безпочвени страхове. Тази страна от характера й не беше нещо, придобито с годините. Не, Пембе бе станала суеверна изведнъж, едва ли не за една нощ — нощта, в която се роди Искендер.

Пембе беше на седемнайсет години, когато стана майка — млада красива и разкъсвана от страхове. Тя стоеше в стая, окъпана в сумрачна светлина, и гледаше вторачено люлката, сякаш още не можеше да повярва, че пеленачето с тънки розови пръсти, прозрачна кожа и неравно мораво петно върху сплескания нос е оживяло напук на всичко, че оттук нататък ще бъде нейно дете — нейно и ничие друго. Пембе имаше син — синът, когото майка и цял живот се беше опитвала да роди и за когото беше мечтала и се беше молила.

След Розова Орис и Доста Красота Назе беше износила до края още едно дете. Този път то на всяка цена трябваше да бъде момче, нямаше друга възможност. Аллах й го дължеше. Длъжник ми е — повтаряше тя, макар да знаеше, че богохулства. Казваше, че двамата със Създателя са се разбрали. След толкова момичета Той щял да изпъди заветната й мечта. Назе беше убедена в това дотолкова, че месеци наред плете одеялца, чорапи и пуловерчета, по-наситеносини от нощ, в която се извива буря, всичките предназначени за съвършеното й момченце. Не искаше да слуша никого, дори жената, която щеше да й бабува — тя я прегледа, след като й изтече водата, и й каза с глас, тих като вятъра, че бебето е застанало накриво и е по-добре да отидат в града. Имало още време. Ако тръгнели веднага, щели да стигнат болницата, преди да е започнало раждането.

— Глупости — отсече Назе, вперила пламнал поглед в очите на жената.

Всичко било наред. Всичко било в ръцете на Всевишния. Тя била на четирийсет и девет години и това щяло да бъде нейното дете чудо. Щяла да ражда тук, в собствения си дом, в леглото си, както била родила всичките си деца, само че този път щяло да бъде момче.

Раждането беше мъчително. Бебето беше прекалено голямо и бе тръгнало на обратно. Часовете отминаваха. Никой не броеше колко, защото е на лошо. Пък и властелин на времето е само Аллах, Божественият Часовникар. Онова, което за обикновените простосмъртни е непоносимо дълго, за Него е само миг. Затова стенният часовник беше покрит с кадифе, точно както всички огледала в къщата — всяко от тях вход към неведомото.

— Вече няма сили да се напъва — каза една от жените в стаята.

— Тогава ще й помогнем — отвърна решително акушерката, но очите й издаваха страха, който прикриваше.

Бръкна дълбоко в Назе и опипа хлъзгавото слузесто бебе, което се загърчи под пръстите й. Усети едва доловим пулс — като пукот на свещ, която догаря. Жената се опита внимателно, но твърдо да обърне детето в утробата. Веднъж. Втори път. Третия път бе по-коравосърдечна, усещаше, че няма време. Бебето се завъртя по посока на часовниковата стрелка, но не достатъчно. Главата му се притисна в пъпната връв и опасно спря притока на кислород.

Назе беше изгубила толкова много кръв, че ту идваше на себе си, ту отново изпадаше в унес, лицето й бе с цвят на зима. Трябваше да се вземе решение. Акушерката знаеше, че ще изгубят или майката, или детето. Нямаше начин да спаси и двамата. Съвестта й беше притихнала като безлунна нощ и точно толкова тъмна. Изведнъж тя взе решение. Ще спаси жената.

В този миг Назе, която лежеше със стиснати очи, танцуваше със смъртта и губеше все повече кръв, понадигна глава и кресна:

— Не, пачавро такава!

Викът беше толкова писклив и силен, че сякаш не идваше от човешко същество. Жената в леглото се бе превърнала в див звяр, прегладнял и свиреп, готов да нападне всеки, изпречил се на пътя му. Тя тичаше през гъста гора, където слънцето хвърляше по листата трепкащи златисти и лимоненожълти отражения — свободна, както никога дотогава. Който я чу, реши, че си е загубила ума. Само лудите пищяха така.

— Разрежи ме, кучко! Извади го! — заповяда Назе, после се засмя, сякаш вече бе прекосила праг, отвъд който всичко беше шега. — Момче е, толкова ли не виждаш? Синът ми идва! Злобна завистлива пачавра! Взимай ножиците! Незабавно! Срежи ми корема и извади сина ми!

Из стаята на рояци кръжаха мушици — като лешояди над плячка. Всичко беше плувнало в кръв. По килимите, чаршафите, стените бяха размазани прекалено много гняв и негодувание. Въздухът в стаята беше станал спарен, безжизнен. Мухите… де да можеше мухите да изчезнат.

Назе не оцеля. Нито пък бебето задълго — бебето, за чийто пол тя бе грешала през цялото време. Деветата й рожба, детето, което я погуби, а после тихо издъхна в люлката, пак беше момиче.

Затова онзи ден през ноември 1962 година, докато лежеше будна посред нощ на леглото, Пембе недоумяваше как изобщо е възможно Бог да е толкова своенравен. Ето, тя беше само на седемнайсет, а вече кърмеше син. Подозираше, че някъде от небето, под воднистата светлина, майка й я наблюдава завистливо. Осем раждания, пет помятания, едно мъртвородено и нито едно не беше син… А ето че вече даваш на вятърничавата ми дъщеря здраво момченце. Защо, Аллах? Защо?

 

 

Гласът на Назе кънтеше в ушите на Пембе, докато не се превърна в топка ярост, която се търкулна надолу по гърдите й и се сгуши в стомаха й. Колкото и да се опитваше да се отърси от тревогите си, накрая Пембе не постигаше друго, освен да си създава нови. Те кръжаха в главата й, въртяха се като пумпал и тя не знаеше къде да се скрие от укорите във втренчения поглед на покойната си майка. След като започна да му обръща внимание, вече го забелязваше навсякъде. Той беше в зърното и кашуто, които стриваше на каша в каменното хаванче и ядеше, за да е по-хубаво млякото й. В дъждовните капки, които се стичаха на вадички по черчеветата, в бадемовото масло, с което мажеше след всяко къпане косата си, и в гъстата супа със застройка от кисело мляко, която къкреше на печката и се вдигаше на мехурчета.

Смили се, Аллах, направи така, че майка ми да затвори очи в гроба и синът ми да расте силен и здрав — молеше се Пембе, като се клатеше напред-назад, сякаш приспиваше себе си, а не детето.

 

 

Нощта, в която се роди Искендер, Пембе сънува кошмар — както много пъти по време на бременността. Този обаче й се стори толкова истински, че част от нея никога нямаше да можеше да се отърси от него, никога нямаше да се върне от течния свят на сънищата.

Присъни й се, че лежи по гръб, с широко отворени очи и издут корем върху килим на пъстри шарки. Небето над нея беше прорязано от няколко облака. Беше горещо, много горещо. После Пембе забеляза, че килимът е разстлан над вода, на буйна река, която се въртеше под тежестта й. „Как така не потъвам?“ — помисли си тя. Вместо отговор небето се отвори и отгоре се спуснаха две ръце. Дали бяха ръцете на Бога? Или на покойната й майка? Пембе не знаеше. Те разрязаха корема й и го отвориха. Болка нямаше, само ужасът от мисълта какво се случва. След това ръцете извадиха детето. Беше пухкаво момченце с очи с цвета на тъмни камъчета. Още преди Пембе да го е докоснала, камо ли прегърнала, ръцете го пуснаха във водата. Детето се понесе нанякъде върху изхвърлено във водата дърво, точно както пророк Мойсей в коша.

Пембе разказа за кошмара само на един човек, а, докато говореше, очите й блестяха и пламтяха, сякаш беше вдигнала температура. Джамила я изслуша и дали защото повярва в кошмара, или просто защото искаше да освободи близначката си от този ужас — духа на Назе, — реши да предложи обяснение.

— Може да си урочасана. Сигурно от някой малък джин.

— Джин — повтори като ехо Пембе.

— Да, скъпа. Джиновете обичат да подремват по креслата и канапетата, толкова ли не знаеш? Видят ли, че се задава човек, големите джинове си плюят на петите, но невръстните не са толкова бързи. А бременните жени са тежки, тромави. Сигурно си седнала върху някой току-що роден джин и си го смачкала.

— О, боже!

Джамила сбърчи нос, сякаш надушила лоша миризма.

— Предполагам, че майката му се е върнала да отмъсти и ти е направила магия.

— Но какво ще правя сега?

— Няма страшно, винаги има начин да умилостивиш джиновете, колкото и да са ядосани — увери я Джамила тъй, сякаш знаеше всичко по въпроса.

И така, докато Пембе кърмеше новороденото, Джамила я караше да мята сух хляб на глутница бездомни кучета, а после да бяга, без да се обръща, да хвърля през лявото си рамо щипка сол, а през дясното — щипка захар, да минава по току-що изорани ниви и под паяжини, да пръска със светена розова вода всяка пукнатинка в къщата и четирийсет дни да носи на врата си амулет. Надяваше се така да излекува Пембе от страха пред покойната им майка. Вместо това отвори вратата на суеверията, врата, която Пембе открай време знаеше, че съществува, но през която никога досега не се бе решавала да премине.

През това време Искендер растеше и растеше. С кожа с цвета на топъл пясък, с тъмна чуплива коса, която проблясваше като звезден прах, с очи, преливащи от закачливост, той не спираше да се усмихва и да печели сърца. Колкото по-красив ставаше, толкова по-силен беше ужасът на Пембе пред неща, над които тя нямаше власт: земетресения, свлачища, наводнения, горски пожари, заразни болести, гнева на призрака на Назе или отмъщението на майката на джина. Светът открай време бе опасно място, но най-неочаквано опасността бе станала прекалено истинска, прекалено близка.

Тревогата на Пембе бе толкова силна, че тя отказваше да даде име на сина си. Така го предпазваше от ангела на смъртта Азраил. Смяташе, че щом невръстното дете не е свързано с име, Азраил няма да го намери, дори и да иска. Така момченцето прекара първата си година под слънцето без име — като плик без адрес. Както и втората, третата и четвъртата година. За да го повикат, казваха: „Синко!“, „Малкият!“ или просто „Ей, момче!“.

Защо Адем не се противеше на тази нелепица? Защо не взимаше нещата в свои ръце и не даваше име на наследника си както би направил всеки мъж? Имаше нещо, което го спираше, нещо, по-силно от сприхавия му нрав и мъжката гордост, една тайна между него и Пембе, от която тя добиваше сила, а той я губеше, и гледаше да стои по-далеч от дома си, в подземния свят на Истанбул, където можеше да играе комар и да бъде цар, било то и за една вечер.

Чак когато момчето навърши пет години, Адем пое юздите в свои ръце и оповести, че това не може да продължава вечно. Скоро синът му щеше да тръгне на училище и ако дотогава нямаше име, съучениците щяха да се постараят да му дадат най-смешното. Пембе се съгласи от немай-къде, но при едно условие. Да отведе детето в родното си село и да получи благословията на своята сестра близначка и на другите роднини. Щом отидеше, смяташе да се допита и до тримата старейшини, които вече бяха стари като Арарат, но пак раздаваха мъдри съвети за щяло и нещяло.

 

 

— Мъдро си постъпила, като си дошла при нас — заяви първият старейшина на селото, който вече беше толкова немощен, че ако наблизо се затръшнеше врата, той се разтреперваше като листо.

— Добре си направила и че за разлика от някои майки напоследък не си настояла сама да дадеш име на новороденото — отбеляза вторият мъж — в устата му беше останал само един зъб, мъничък бисер, проблясващ като първото зъбче на невръстно.

След това заговори и третият мъж, но гласът му беше много тих, думите — неясни, и никой не разбра какво казва. След като поумуваха още малко, старейшините излязоха с общо решение: момчето да получи име от непознат човек, от някой, който не знае нищо за семейството, а оттам — и за призрака на Назе.

С новопридобита увереност Пембе се съгласи. На няколко километра оттам имаше поток, който през зимата почти пресъхваше, а през пролетта прииждаше трескаво. Селяните прекосяваха водата със самоделна лодка, която бе завързана за въже, опнато между двата бряга. Пътуването не беше безопасно и всяка година се случваше някои от хората да паднат в реката. Беше решено Пембе да чака там и да помоли първия човек, който прекоси водата, да даде име на сина й. През това време старейшините на селото щяха да се скрият зад храстите и, ако се наложи, да се намесят.

И така, Пембе и синът й зачакаха. Тя беше облечена в черна рокля до под глезените и се беше заметнала с черен дантелен шал. Момчето беше в единствения си костюм и приличаше на миниатюрно копие на мъж. Времето течеше и детето се отегчи. За да не му е скучно, Пембе започна да му разказва приказки. Една от тях щеше да се вреже в паметта му завинаги.

— Когато Насредин Ходжа бил малък, майка му му треперела като на писано яйце.

— За какво са й били писани яйца? — попита момчето.

— Такъв е изразът, Султане. Означава, че го е обичала много. Двамата живеели в хубава къща в покрайнините на града.

— А бащата къде е бил?

— Бащата бил отишъл на война. Слушай нататък. Един ден майката трябвало да отиде на пазара. Рекла на сина си: „Така и така, синко, ти ще останеш у дома и ще пазиш вратата. Видиш ли крадец, крещи колкото ти глас държи, за да го уплашиш. До обяд ще се върна.“ Насредин сторил каквото му било заръчано и не откъсвал и за миг очи от вратата.

— Не му ли се допишкало?

— Имал си е гърне.

— Не огладнял ли?

— Майка му му оставила храна.

— Сладкиши ли?

— И сусамова халва — допълни Пембе, защото познаваше добре сина си. — След един час се почукало на вратата. Бил вуйчото на Насредин — бил дошъл да провери как са. Попитал момчето къде е майка му и рекъл: „В такъв случай иди й кажи да се прибере рано и да наготви. Ще дойдем на вечеря със семейството ми.“

— Но нали пазел вратата?

— Точно така. Насредин се озадачил. Майка му му била заръчала да прави едно, вуйчо му — друго. Не искал да проявява неподчинение нито към единия, нито към другия. Затова свалил вратата, сложил я на гърба си и тръгнал да вика майка си.

Момчето се засмя, но бързо стана сериозно.

— Аз нямаше да направя така. Винаги ще избера майка си пред вуйчото.

Тъкмо го каза, и двамата чуха шум. Някой бе прекосил потока и вървеше към тях. За изненада на Пембе и на старейшините на селото се оказа, че е старица. Беше с невероятно избит орлов нос, хлътнали сбръчкани бузи и криви зъби. Малките й като мъниста очи не преставаха да шарят и отказваха да се спрат на нещо.

Пембе й обясни, че синът й спешно се нуждае от име и я попита дали би била така добра да помогне, без да се впуска в подробности като призрака на Назе и старейшините на селото, които чакаха зад храста. Старицата изобщо не изглеждаше учудена. Подпря се на пръчката и се замисли, сякаш претегляше нещо наум — спокойна и готова да помогне, сякаш подобна молба е най-обичайното нещо на този свят.

— Коя е тази жена, мамо? — попита детето.

— Мълчи, лъвчето ми. Тази добра жена тук ще ти даде име.

— Но тя е грозна.

Преструвайки се, че не го е чула, старицата пристъпи напред и огледа момчето.

— Значи още не си намерил името си, чувам.

Момчето вдигна тънките си вежди в отказ да говори.

— Е, добре тогава, жадна съм — продължи жената и посочи едно вирче, образувало се на реката. — Иди да ми донесеш чаша вода.

— Нямам чаша.

— Тогава ми донеси в шепи — настоя старицата.

Все по-свъсено, момчето погледна първо жената, после майка си и отново непознатата.

— Няма — рече то с нова студена нотка в гласа. — Защо не идеш сама да си вземеш вода? Не съм ти слуга.

Старицата понаклони глава на една страна, сякаш думите бяха удар, който трябва да отбие.

— Не обича да служи, а? Иска само да му служат.

Пембе вече беше убедена, че са избрали неподходящ човек. За да заглади положението, тя рече с най-помирителния си тон:

— Аз ще ида да ти донеса вода.

Но вместо да пие от водата, която Пембе донесе в шепи, старицата започна да гледа на нея.

— Дъще, това момче тук дълго ще си остане дете и ще узрее чак в средата на живота си. Ще възмъжее много късно.

Пембе ахна. Имаше ясното усещане, че старицата ще сподели с нея тайна, нещо, което не би трябвало да разкрива.

— Някои деца са като Ефрат, бързи и буйни. Родителите им все не могат да ги настигнат. Страхувам се, че синът ти ще разбие сърцето ти.

Думите паднаха между тях като камък, метнат от нищото.

— Не за това те питах — възрази малко рязко Пембе. — Измисли ли му име?

— Да, измислих. Има две имена, които му подхождат — в зависимост от очакванията ти. Едното е Саалим. Навремето живял такъв султан. Бил поет и освен това добър музикант. Нека и синът ти се научи да цени красивото, дадеш ли му това име.

— А другото? — попита Пембе и зачака със затаен дъх.

Сега вече дори момчето като че ли започна да проявява интерес към разговора.

— Второто е името на Великия пълководец, който винаги вървял пред войската си, сражавал се като тигър, печелел всяка битка, сразявал всички врагове, завоювал земя след земя, съединил Изтока със Запада, изгрева със залеза и пак жадувал за още. Нека и синът ти стане непобедим и волеви и да ръководи другите, ако бъде наречен с неговото име.

— Това е по-хубаво — отвърна грейнала Пембе.

— Е, значи приключи с мен.

След тези думи старицата си грабна пръчката и тръгна по пътя с изненадващо напета крачка. Трябваше да минат няколко секунди, докато Пембе дойде на себе си и се спусне след нея.

— Но какво е то?

— Кое какво е? — старицата се обърна и се взря в Пембе, сякаш беше забравила коя е.

— Името! Не ми каза какво е името.

— О! Името е Аскандер.

— Аскандер… Аскандер — повтори радостна Пембе.

След като се прибраха в Истанбул, момчето бе вписано в местния регистър. Макар и с няколко години закъснение, с много молби и тлъст подкуп, съществуването му бе признато официално. Когато тръгна на училище, в картона му написаха името Искендер Топрак.

— Име, достойно за световен водач — каза Пембе.

Вече беше научила кой е Александър Велики.

И така, първородното й дете, над което тя трепереше като на писано яйце, се превърна в Аскандер на кюрдски, Искендер на турски, а когато семейството се изсели в Лондон, за децата и учителите — в Алекс, същото име, с което щяха да го знаят и затворниците, и надзирателите в затвора в Шрусбъри.