Елиф Шафак
Чест (24)

Кехлибарената наложница

Село на река Ефрат, април 1973 година

Джамила въртеше чукалото в хаванчето и намачкваше шафрана, ален като рубин. Това бяха последните й запаси и тя не знаеше кога ще набави нови. На привършване бяха и други съставки. Риганът, естрагонът, сребристият очеболец, дяволският нокът. Щеше да се наложи да ходи няколко пъти до планината, включително и при контрабандистите. Но напоследък й се искаше все по-малко да напуска дома си, освен ако не е за спешен случай или раждане, което си беше същото.

Беше прекарала цялата сутрин в избата, беше работила и размишлявала. Тук беше нейното светилище, нейното убежище, мрачно усойно помещение с размери четири на пет метра, без прозорци и само с малък отвор в горния край на стълбите, наподобяващ врата на въгледобивен рудник. И по четирите стени, от пода до тавана, имаше дъсчени рафтове. По пода бяха наслагани стъкленици, буркани и шишета с най-различни размери и цветове. Билки, дървесна кора, дъхави масла, семена, подправки, минерали, змийска кожа, рога на животни, изсъхнали насекоми, стотици съставки, които използваше за отвара и мехлеми. Притихналото помещение се проветряваше през четири отвора под различен ъгъл, по-тесни и от къртичини. Въпреки това се носеше тежка, земна, остра миризма, която Джамила вече не долавяше. Ако обаче тук влезеше чужд човек, от миризмата щеше да му се завие свят. Малко вероятно бе това да се случи. Досега тук не беше влизал никой, освен нея. И никога нямаше да влезе.

През последните петнайсет години Джамила прекарваше всеки ден най-малко по два-три часа тук и правеше лекове, които можеха да й потрябват спешно, да са нужни веднага, щом се почука на вратата. Тя беше знахарка. Непорочната акушерка, която знаеше езика на птици, влечуги и насекоми. Внучка на пророк Сюлейман — ето как я наричаха хората по тия места. И — това бе една от причините да оцелее сам-сама в дивата пустош.

Уважаваха я, страхуваха се от нея и я презираха. Затова не я закачаха. Жена, която не беше жена, вещица, стъпваща по опънатото въже между два свята.

Когато Джамила беше в избата, времето спираше. Тя не можеше да определи ден ли е, или нощ. Не че имаше някакво значение. Джамила живееше извън часовника, в свой си кръговрат. Някои дни работеше тук от изгрев-слънце до мръкнало: приготвяше отколешни рецепти, опитваше нови. Никога не скучаеше. Да, уморяваше се, но не скучаеше. Всяко цвете, всеки минерал съдържаше в себе си божествена тайна, вложена в тях от Всевишния. Хората често пропускаха знаците. Гледаха имела и виждаха растение паразит, което расте по дънерите, а не лек за кръвообращението. Доверие. Ето какво трябваше да постигне Джамила. Доверяха ли ти се, формите на живот ти разкриваха своите тайни. Не изведнъж, а малко по малко. Тогава вече разбираш коя билка каква болест лекува. Всяко нещо във всемира, колкото малко и незначително да е, има предназначението да даде отговор на нещо друго. Където има проблем, има и решение, често изненадващо близко. Важното бе да го видиш. А Джамила виждаше.

Не искаше да пътешества по незнайни места, да среща непознати, да открива континенти отвъд хоризонта. Светът може и да беше многообразен, но хората навсякъде бяха едни и същи. Стигаше й да гледа как газениците по хълмовете долу трепкат нощем. Беше убедена, че е неин дълг да стои, където Аллах е поискал да Му служи, като разбулва тайните на природата. Знаеше да лекува безброй болести, макар че имаше и много други, които и досега си бяха загадка за нея. Под пъстрите рокли с дълги ръкави и везаните елеци винаги слагаше и шалвари, за да може, ако се наложи, да язди кон. Трябваше да бъде готова за всичко, ден и нощ.

Хората по онези места съчиняваха предания за нея. Разправяха, че явно джинът й дава формули за лековете. Други пък смятаха, че се промъква на планината Каф, където никой човек не е добре дошъл и където живеят феи, нимфи и духове. Чуеше ли такива небивалици, Джамила само клатеше учудено глава. В места, зажаднели за герои, легенди и чудеса, очакваха от нея да се вмести и в трите. Но Джамила знаеше, че умее само каквото умее. В зависимост от средствата на изпадналия в нужда се пазареше за отварите и мехлемите си, но често ги даваше безвъзмездно. С малкото, което изкарваше, щеше да купи още съставки.

Правеше и отрови, макар че ги даваше на малцина. Отровата беше дар Божи. Божествено благословение, което често оставаше неоценено. Като почти всичко в живота можеше да е проклятие, но можеше и да излекува. Природата е отвъд добро и зло. Което може да те излекува, може и да те разболее. Което те разболява, може и да те излекува. Джамила беше убедена, че майсторът на отрови не се различава от другите майстори. Като всеки занаятчия тя носеше отговорност за качеството на изделието, а не за това как ще го използват хората. Продаваше отрова за полски мишки, лалугери, плъхове, хлебарки и змии. Приемаше, че каквото е приготвила, може да бъде смъртоносно, но според нея смърт носеше и месото. Прекаляваш ли с него, се разболяваш от подагра, болест, която убива, ако не бъде лекувана. Но никой не преставаше да купува месо, никои не отиваше да задържи под стража месарите.

Сега, с чело, блеснало в светлината на газеника, Джамила отмести хаванчето и извади кутийка. Малка, квадратна, седефена. Вътре имаше камък. Изключително ценен. Диамант, кехлибарен като мед, по-голям и от лешник. Джамила го стисна между пръстите си и го огледа. Тук, в долината, имаше и такива, които бяха готови да ти прережат гърлото, за да се сдобият с такъв приказен камък. Глупаци! Не можеш да притежаваш диамант можеш само да му се наслаждаваш. Всеки нов собственик не беше друго, освен временна спирка в дългия път на камъка, Джамила го разбираше и го приемаше. Днес диамантът беше у нея, но утре можеше да е на друго място. Междувременно тя го използваше, за да направи отварите съвършени. Някои камъни излъчваха топлина, вътрешна светлина, и ако Джамила ги подържеше малко в отварата, те й преотстъпваха душата си, заглаждаха ъглите, помагаха съставките да се слеят. За тази цел тя пазеше няколко скъпоценни камъка, но диамантът беше ненадминат.

От незапомнени времена хората в Месопотамия са наричали диамантите Божии сълзи. Смятали, че са направени от прахта, паднала от звездите горе, или от парченца, отчупили се от светкавиците в нощи с буря. Джамила беше чувала дори, че диамантите са превърналите се в кристали капки пот, които падат всяка пролет, когато Майката Земя и Бащата Небе се любят. Какво развихрено въображение! На хората им хрумваха какви ли не безумни мисли, когато се натъкваха на неща, над които нямаха власт, сякаш, като съчиняваха небивалици, можеха да осмислят всичко, което бе болезнено объркващо, включително краткия си престой на земята.

В сравнение с диаманта, човешкият живот беше по-кратък и от летен дъжд. На осемдесет години човек беше стар и немощен, докато за диаманта се смяташе, че е още в невръстна възраст. Според Джамила нейният камък беше на триста-четиристотин години. Все още млад. Можеше да доживее до хилядолетия, че и повече.

И заможни, и бедняци ламтяха в еднаква степен за диаманти и тази страст беше безкрайна. Който нямаше надежда да се сдобие с тях, мечтаеше да ги притежава. Който ги притежаваше, копнееше за още. Колкото и да беше млад, този диамант се беше нагледал на всичко: на непочтеност, на ненаситност, на жестокост. Историята му беше кървава, като на всички редки диаманти. Търговци, пътешественици, поклонници, мореплаватели, войници и шпиони се бяха предавали един друг, само и само да сложат ръка върху него. Слугините бяха служили с по-голямо уважение на господарките си, жените бяха обичали по-предано съпрузите си, а съпрузите се бяха държали по-мъжки, ако деляха един покрив с него. Намеците се превръщаха в увереност, флиртът — в брак, приятелите — в заклети врагове, а заклетите врагове — в кохорти. Подобно на сноп слънчева светлина, отразен в чисто бял сняг, кехлибареният диамант правеше всичко около себе си по-ярко, по-чисто, ала носеше и своя мрак. Джамила знаеше, че такъв великолепен диамант може да накара човек да се раздели със собственото си сърце.

Беше й подарък от един бей. От човек, който бе свикнал да му се кланят какви ли не хора и сееше в еднаква степени и ужас, и почит. Джамила беше спасила живота на единствения му син. Лекарите не виждаха надежда, а тя се труди спокойно и упорито и сантиметър по сантиметър, сякаш дърпаше шейна, заседнала в натрошен лед, върна момчето от Азраиловото царство. Първия път, когато момчето отвори очи и заговори, беят се разрида. Направо ревна с глас, както повечето хора, несвикнали да плачат, Беят й предложи пари. Тя отказа. Жълтици. Нива. Цял пчелин. Ферма за коприна. Всеки път Джамила клатеше глава. Тъкмо да си тръгне, когато беят й показа диаманта. Нарече го Кехлибарената наложница. Джамила беше привлечена от него. Не от стойността му, а от загадките, които диамантът пазеше. Видя, че това е камък на тайните.

— Разправят, че бил прокълнат — обясни беят — Не може да се купи, не може да се вземе насила. Не може да се открадне. Може само да се даде от все сърце, като подарък. Така дойде при мен. Така ти го давам и аз на тебе.

За стотна от секундата на Джамила й се стори, че тя и камъкът са свързани силно, по тайнствен начин, който не проумяваше. Въпреки това отказа. Ала беят беше умен човек. Разбираше, че Джамила е привлечена от скъпоценния камък и в същото време той я отблъсква, разбираше страха й, че ако го вземе, никога вече няма да е в безопасност. Беше оцеляла в долината, главорезите и крадците не я бяха нападали отчасти защото нямаше какво да им предложи. Беят не настоя. Но същата вечер прати диаманта по свой верен човек. Оттогава Кехлибарената наложница беше при Джамила.

Животът на човеците не бе по-дълъг от живота на личинката. Или на копринената буба. Още една странна особеност на хората. Те не искаха да ги сравняват с личинки, затова пък им беше много приятно да ги оприличават на копринени буби. Определяха насекомите като гнусни, но се смятаха за щастливи, ако на пръстите им кацнеше калинка. Ненавиждаха плъховете, а обичаха катериците. Смятаха лешоядите за отблъскващи, а орлите — за внушителни. Мразеха комарите и мухите, но обичаха светулките. Използвани за лечебни цели, медта и желязото бяха полезни, а хората се прекланяха пред златото. Не обръщаха внимание на камъните под краката си, а даваха мило и драго за скъпоценните камъни.

Джамила имаше чувството, че каквото и да правят, към каквото и да се стремят, хората са си избрали няколко неща, които обичат, и просто ненавиждат останалото. Не искаха да разберат, че нещата, които не харесват, са точно толкова важни в житейския кръговрат, както и онова, на което държат толкова много. Всяко същество на този свят беше създадено да отправя предизвикателство, да се променя и да допълва нещо друго. Комарът беше не по-малко важен от светулката, месингът — от златото. Така Бог, този Всесилен Бижутер, беше сътворил всемира.

Високо и рязко почукване върна Джамила към света наоколо. Някой блъскаше по вратата горе. Тя скочи и прибра диаманта в кутийката. Откога ли се чукаше? Запъхтяна, Джамила се качи бързо по стълбата. Веднага щом вдигна капака на отвора за всекидневната, блъскането я удари като плесница.

— Отвори! Къде си, Непорочна акушерко?

Джамила се подпря отстрани на отвора и се изтласка на горния етаж. Затвори капака и дръпна отгоре килима. Накрая грабна пушката. Сега вече беше готова и отиде да отвори.

С изненада види контрабандиста, чиято жена бе израждала. Бащата на бебето и половина. Тъкмо да попита как е новороденото, когато забеляза втория мъж отзад. Посетителят го носеше на гръб. Следи от кръв. Гъста, тъмна.

— Джамило… сестро — подхвана контрабандистът — Помогни ни.

Тя разбра. Бяха прекосили границата със Сирия, за да пренесат стока. Чай, тютюн, коприна, може би наркотици. Нещо се беше объркало. Бяха им устроили засада. Единият бил прострелян. Могли са да го зарежат там, но не са го направили, носили по целия път на връщане. Но мъжът беше загубил много кръв, душата му вече си отиваше. Не се налагаше Джамила да го гледа по-отблизо, за да види, че издъхва.

— Опасявам се, че не мога да помогна — рече тя. — Вървете в болница.

Контрабандистът засмука краищата на мустаците си. Не изглеждаше ядосан или разстроен, само бе припрян.

— Знаеш, че не можем да го занесем там.

Сетне, сякаш се бяха споразумели, положиха ранения на дивана вътре и си тръгнаха. Преди да се отдалечи, контрабандистът рече:

— Ако умре, запали огън в задния двор. Ще го видим и ще се върнем да го погребем.

Лицето му беше дълго, с остри черти и изпъкнали скули. Мъжът беше със смъкнати рамене, мрачно изражение, висок и слаб. Джамила се опита да познае на колко години е. Можеше да е към трийсетте, но можеше и да е прехвърлил четирийсет. По-бял и от платно и със съдба, която се оттичаше от жилите му, той можеше да е на всяка възраст или без възраст изобщо.

Джамила го понадигна възможно най-внимателно и пъхна възглавница под главата му, която й се стори странно тежка и безжизнена. Задавен звук, приглушен и нечовешки, сякаш в гърдите му имаше буца, още един куршум, заседнал на гърлото. От ноздрата му се застича струйка кръв. Джамила се беше нагледала на какво ли не и беше преодоляла доста несгоди, но нищо в живота не я бе подготвило за ужаса, който изпита сега.

Би било по-милостиво да убие мъжа. Един кон със счупен крак, заслужаваше да издъхне с достойнство. Щеше да бъде достатъчно мъжът да пийне малко бучиниш. Добро старо растение. Изумително: мнозина го мислеха за копър и си отиваха от този свят, без да знаят защо. Селяните го наричаха Дъха на Шейтана, но Джамила имаше по-добро име за него: Морава мъгла. Стига да успееше да накара мъжа да глътне нужното количество, той щеше да изпадне в теменужен унес, в последен сън. Два пъти в живота Джамила бе на крачка от това да сложи край на живота си: когато похитителите й я върнаха при баща й, все още девствена, но опетнена до края на дните си, и после в деня, в който научи, че Адем е поискал ръката на Пембе, — но и в двата случая решимостта да продължи нататък, страхът от Ада или просто желанието да види как слънцето изгрява на другата сутрин я бяха принудили да остане жива.

Джамила изправи рамене — бе взела решение, колкото и силен да беше подтикът, да не си позволява да изпада в размисъл. Насочи вниманието си към раните на мъжа. Разряза чевръсто дрехите му и го съблече гол. Доплака и се при вида на изпосталялото му тяло, на мръсотията, уязвимостта, щръкналите кости. Мъжът беше ранен тежко на три места: в крака, в рамото и най-страшната рана — при гръбначния стълб. Който и да бе стрелял по него, го беше направил в гръб.

Труди се цял следобед, пациентът на два пъти изгуби съзнание от болката, но накрая тя извади два и половина куршума. Третият, под коляното, се беше натрошил вътре в крака. Не виждаше причина да прониква надълбоко. Ако раненият оцелееше от този ад, щеше да му се наложи да живее с това. Джамила знаеше, че той никога вече няма да бъде същият. Точно като камъните и диамантите, и куршумите отдаваха душата си на тялото, което са докоснали.

Много след като сиянието на залеза се бе оттеглило от небесата, Джамила придремваше със скован врат на стола до мъжа. Тази нощ, както и предната, в гърдите й тежеше лошо предчувствие, от което едва си поемаше дъх.

Събуди се от стоновете на мъжа, който отваряше и затваряше уста като риба на сухо. Джамила топна една кърпа във вода и навлажни спечените му устни.

— Още, моля те!

— Съжалявам, но сега не може повече — отвърна тя нежно. — Обещавам, по-късно ще ти дам пак.

Мъжът я наруга, като заваляше думите. Беше с висока температура. Ту се унасяше, ту отново идваше на себе си. Джамила се запита дали е свестен човек. Не беше ли все едно? Дори и да не беше почтен, тя щеше да се опита да го спаси. Сигурно имаше жена и деца. Ако сега умре, дали някой щеше да тъжи за него?

Джамила издърпа бавно килима и отвори капака на избата. Имаше да върши там някои неща, да приготви отвара — този път за себе си, за да попритъпи тревогите. Погледна крадешком пациента в леглото. Щеше да се събуди най-малко след няколко часа. Джамила слезе в дупката и след като запази равновесие върху стълбата, вдигна отново капака и го закрепи на върховете на пръстите си. Нямаше как да дръпне килима, но поне капакът щеше да бъде затворен. Ако мъжът се събудеше щеше да реши, че е отишла да насече дърва. Тя пусна закрепени на панти капак. Той се затвори с трясък.

Точно тогава контрабандистът отвори очи и макар да не виждаше ясно, огледа колибата и премести поглед от старателно подредените дърва за огрев към пушката върху стената и накрая върху капака на пода. По лицето му се мерна нещо непроницаемо, после той се унесе в болезнен сън.