Елиф Шафак
Чест (45)

Роксана

Абу Даби, март 1982 година

Роксана излезе от банята, както се беше загърнала в аквамаринената мъхеста хавлия в тон с очите й, и по косата й се поклащаха ситни като перли капчици вода. Беше намазала щедро всеки сантиметър от тялото си с любимия си лосион и сега кожата й лъщеше като атлаз и ухаеше на мандарини. В приглушената светлина, просмукваща се през щорите, изглеждаше красива и го знаеше.

Влезе в спалнята с плавна походка, беше наклонила глава на една страна и устните й бяха извити в дяволита усмивка. Разхлаби с едната ръка колана, а с другата бутна плъзгащата се врата. Изпита разочарование, но и облекчение, че мъжът в леглото е заспал, без да я дочака. Остана така една цяла дълга минута, разучавайки го с поглед: леко отворената му уста, от която се чуваше тихо равномерно похъркване; увисналото шкембе, което през деня той прикриваше умело под скъпите, шити по поръчка костюми и което сега лежеше оголено, някак ранимо; члена му, уморен и сбръчкан. Завидя му, че може да спи така непробудно. Напоследък й беше все по-трудно да го постига. Хапчетата вече не помагаха. Колкото повече взимаше, толкова по-малко й действаха.

Тя затвори леко вратата, решила, че засега дори няма да се опитва да спи. По-добре да будува през нощта, отколкото да се мята и да се върти в леглото, докато нервите и се опнат до скъсване. Утре сутрин под очите й щеше да има торбички и кожата й щеше да изглежда уморена, но й беше все едно. Поне засега беше сама и свободна, затова се чувстваше по-малко временна любовница във временна хотелска стая и повече господарка на съдбата си.

На масата имаше поднос с различни видове чай и кафе и кутия скъпи шоколадови бонбони. Роксана лапна един трюфел и се зае да си прави кафе. Тъмно и силно, Адем я беше научил да пие турско кафе, което с времето бе започнало да й харесва, за миг и домъчня за кафето, а може би и за самия Адем. Стори й се странно, че точно сега се сеща за него. Обикновено, ако някои мъж напуснеше живота й, напускаше и мислите й.

Запита се какво ли е направил, след като е прочел прощалното й писмо. Чувстваше се ужасно, че го е написала, още я мъчеха угризения на съвестта. Но мъж като него не можеше да й даде нищо: нито подаръци, нито престиж, нито закрила, дори английският му не беше достатъчно добър, че да се възползва от него, тя на свой ред също нямаше какво да му даде. Звучеше грубо, дори коравосърдечно, но как иначе щеше да оцелее тя?

С чаша кафе в ръката и с втори трюфел, топящ се върху езика й, Роксана обикаляше бавно и оглеждаше доволна стаята, скъпи мебели, вдъхващи спокойствие земни тонове, мраморна камина, екзотични цветя в стилни вази. Имаше чувството, че живее между страниците на лъскаво списание, и само при тази мисъл настроението й се оправи. Излезе на балкона и усети как свежият ветрец я гали по лицето, докато градът проблясва в далечината. Бяха на двайсет и петия етаж. На някои сигурно щеше да им се завие свят от такава височина, но Роксана не беше сред тях. Тя се беше изкачила на височини, за каквито баща й само можеше да мечтае. Татко я беше подценил. Светът я беше подценил. Страните й пламнаха само при мисълта колко далеч е стигнала: бе тръгнала от малък град в България, беше минала през лъскавите клубове на Лондон и се бе добрала до каймака на обществото в Абу Даби. Сега ядеше стриди, пиеше шампанско, обличаше се в дизайнерски тоалети и потракваше с високи токове, докато танцуваше из скъпи мезонети. Беше свикнала сервитьорите да й се кланят с приглушеното „уважаема госпожо“. Знаеха, разбира се, но се преструваха, че тънят в неведение, точно както Роксана се преструваше, че не долавя тънкия намек в гласовете им. Животът, който живееше бе така привилегирован, а чувството й на отчуждение толкова остро, че всеки път, когато си легнеше, се страхуваше, че на сутринта ще се събуди в друга действителност, сякаш излязла от чужд сън. Може би затова вече не искаше да заспива.

Бяха минали четири години, откакто Роксана беше пристигнала в Абу Даби. В града бе пълно с други момичета, с по-млади съперници, придружаващи бизнесмени в командировки, които обаче съвсем не бяха само командировки. Още в мига, в който Роксана бе слязла от самолета, градът беше оставил върху нея силния си отпечатък. Беше спечелил сърцето й, но не само с все по-големия си блясък. Привличаше я идеята да сътвориш изобилен живот от нищото. Повече от самия Абу Даби й допадаше представата за този град: решимостта да се стремиш към бляскаво бъдеще дори когато нямаш зад ръба си съответното минало, на което да се опреш.

И досега изпълняваше танцовото си шоу от време на време, но само за един мъж. Австралиецът имаше апартамент в Лондон, където още ходеха редовно, с пилон за стриптийз направо в спалнята. Беше много по-удобно така — да танцуваш за публика от един човек. Никакви двойни смени, никакви закъснели плащания, никаква опасност да се натъкнеш на психопати. Но колкото сигурно и неусложнено да беше новото й положение и то криеше опасности. Стига да продължи да прави своя мъж щастлив, той ще й се отплаща щедро, ще й дава всичко. Но спре ли да го задоволява, той вече няма да има нужда от нея и загубата ще е огромна. Затова Роксана правеше всичко възможно той да вижда само и единствено нея.

Предния ден бяха вечеряли в прочут рибен ресторант и той я бе представил на няколко свои приятели, сами мъже също в командировки. На масата имаше един германец, изпълнителен директор на някаква фармацевтична фирма, висок красив мъж, някъде на шейсет и пет-шест години, който явно й хвърли око. Двамата веднага намериха общ език, зарадвани, че имат еднакви интереси — руската литература. В края на основното ястие Роксана бе очаровала всички с ослепителната си усмивка, с жизнеността и умните си реплики. Докато им поднасяха десерта, германецът се наведе към австралиеца и каза достатъчно високо, за да го чуе и тя:

— Такъв ум в такова тяло. Истинска перла. Голям късметлия си, приятелю.

Любовникът й отметна глава и се усмихна едва-едва, но Роксана видя, че е подразнен, а може би просто ревнуваше. В тоалетната тя отдели повече от обичайното време да освежи грима си и доволна от уменията и пъргавия си ум, си намигна в огледалото. Това беше най-красивият комплимент, който бе получавала някога, ето защо, горда и поласкана, Роксана го носеше като медал.

 

 

Между двата шезлонга на балкона имаше телескоп, който любовникът й бе поръчал да доставят в стаята преди пристигането им. За да гледаме невероятното небе над пустинята, бе обяснил. Но Роксана, както и всички управители на хотели по света, където бизнесменът отсядаше, знаеха, че той предпочита да наблюдава неща, по-земни от Луната и Млечния път. Навикът беше лош и очевидно стар. Роксана се питаше дали жена му знае. Дали е наясно, че където и по света да ходи съпругът й, било то в Шанхай, Париж, Делхи или Москва, той прави всичко възможно да си осигури трите неща, без които не може: телескоп, тютюн и, както сам се изразяваше, цици.

Нищо не го възбуждаше така, както възможността да зърне с телескопа жена — непозната и недосегаема жена, която се съблича, усамотена в жилището си. След тежък ден на професионални срещи и официални разговори той се прибираше в хотелската стая — задължително на висок стаж, — сипваше си уиски, сядаше на терасата, балкона или на прозореца и цял час оглеждаше с телескопа града. Макар и рядко да се натъкваше на нещо възмутително, все откриваше гледки, заслужаващи да се видят: мъж и жена, които се любят зад дръпнати до средата завеси, вдовица, която си взима душ с отворен прозорец на банята, нечий друг личен свят, в който той можеше да надзърне.

Докато гледаше през телескопа, бизнесменът изпиваше до дъно уискито и мастурбираше, но никога не свършваше. Това бе предназначението на циците, които водеше със себе си. И тук на сцената се появяваше Роксана. Бизнесменът обикновено беше бърз и груб и не се съобразяваше с нея. След хубаво чукане обичаше да пуши пура, лукс, който жена му не му разрешаваше, защото му вреди на здравето.

Той, нейният любовник, бе човек на настроенията Роксана знаеше, че трябва да го докосва с кадифени ръкавици и винаги да се съобразява с прищевките му.

— Как е приятелчето ми за чукане? — питаше австралиецът, след като се прибереше вечер от работа и я сграбчеше за хълбоците.

Тя мразеше да я нарича така, но се смееше, сякаш от години не е чувала по-забавна шега. Дори когато бе видимо разстроен или ядосан, австралиецът се държеше като палав ученик. Обичаше да й погажда номера, някои от които стигаха твърде далеч.

Веднъж например я закачи с белезници за таблата на леглото, игра, на която понякога играеха, но после, вместо да влезе в банята, както й каза, се измъкна от стаята, за да отиде на официална среща. Върна се след три и половина часа — време, което Роксана прекара гола и уплашена, в колебания дали да се обади на рецепцията и да повика някого на помощ въпреки позора да я видят в този вид, или да изчака смирено любовника си, а нуждата да отиде до тоалетната растеше, докато накрая тя не издържа и се подмокри.

Допивайки кафето си, Роксана се наведе и се взря през телескопа в сърцето на Абу Даби. Видя наредени една зад друга лъскави фасади и примигващи неонови реклами и билбордове, но като цяло градът спеше. Зърна в една сграда плешив мъж, който работеше на компютър, а в съседния хотел камериерка, която се качваше по стълбите, понесла купчина хавлиени кърпи. Започна да си играе с телескопа и да го плъзга наляво-надясно, но скоро й омръзна.

На канапето вътре в стаята бяха метнати дрехите на любовника й. Кой знае защо, Роксана изведнъж се пресегна към панталона, извади портфейла и го отвори. В него имаше най-различни карти: „Америкън Експрес“, „Мастър кард“, членски карти от клубове и чакални по летища, както и цяла купчинка визитни картички с трудни за произнасяне имена, а също снимка на децата му, три красиви момиченца, които се бяха прегърнали през раменете. Роксана се опита да разбере по дрехите на момиченцата каква е майка им: сламени шапки с дълги бежово-сини панделки, плетени на една кука жилетки с дантелени якички, три четвърти чорапи и добре лъснати черни обувки. Но може би ги беше облякла детегледачката и тогава впечатлението от дрехите щеше да е подвеждащо. И все пак роклите — толкова красиви, романтични и ужасно еднакви, вероятно бяха купени от майката. Ако Роксана някога имаше деца, за нищо на света нямаше да ги пусне да ходят облечени така. От друга страна, тя никога нямаше да има деца, нали така?

Отвори едно от кожените отделения в портфейла, където намери още карти и малко долари. В друг джоб се натъкна на снимка, каквато не бе очаквала да намери. Разпозна я веднага. Той й бе разказвал за жена си, беше споменавал, че е голямата му любов от гимназията, но жената, която тя гледаше сега, бе по-красива, отколкото я бе представил. Роксана усети как я пронизва завист не точно към нея, а по-скоро към живота, какъвто нямаше да има никога.

Но онова, което наистина я изуми, беше жената на снимката. Роксана винаги бе смятала, че съпругата на бизнесмена е от жените, за каквито се женят повечето богаташи — разглезена, изнежена, себична, от онези със собствен фризьор и козметичка, които никога не излизат никъде без задължителния педикюр. От онези, които са винаги шик и изискани, като модели в каталог. Тази жена тук обаче изглеждаше обикновена и наивна, почти лишена от амбиции. В усмивката й личеше притеснение, намек за срамежливост. Не приличаше на човек, който умира да организира щури купони и да се вижда по светските страници. По-скоро създаваше впечатление за жена, която цени самотата си и би се радвала просто да чете, да се разхожда спокойно и да отглежда в задния двор билки, от които не се интересува никой. За жена като майката на Роксана.

Върху лицето на Роксана се вряза бръчка, бе осъзнала, че тази жена не може да й бъде достойна съперница. Нямаше нищо радостно в това да мамиш, да се подиграваш и да забиваш нож в гърба на някой като нея. Такива жени пораждаха у Роксана само чувство на вина и затова й бяха още по-неприятни.

— Ако вече си се нагледала, нали нямаш нищо против да върнеш снимката на Елейн на мястото й? — чу се глас зад нея.

Роксана трепна и за малко да изпусне портфейла. Бизнесменът се беше събудил и я гледаше с неприкрит гняв.

— Аз… Аз… съжалявам — изпелтечи тя, докато пъхаше снимката обратно, леко разтреперана.

Мъжът се приближи, взе от ръцете й портфейла и провери картите и парите си. После го метна обратно на канапето.

— Съжалявам много — каза Роксана.

Той я изгледа от глава до пети, като спря очи върху деколтето и дългите й крака, сякаш за да прецени красотата и измамата й.

— Защо го направи? — попита я.

— Ужасно съжалявам… И аз не знам как… — започна да обяснява тя, но австралиецът я прекъсна.

— Стига с тия тъпотии, Рокси! Не те питам дали съжаляваш. Питам защо го направи?

Роксана заби поглед в килима и отвърна тихо и задавено:

— Беше ми любопитно как живееш.

— Защо?

Очите й бяха пълни с разкаяние и тъга, после обаче изведнъж се разшириха.

— А ти защо държиш на балкона оня тъп телескоп? — подвикна тя, като впрегна целия английски, който знаеше. — Защо следиш другите хора? Същото е. Ние с теб… — Тук Роксана вдигна очи. — Ние с теб не сме чак толкова различни, не. Затова не ми пробутвай глупости. Въобразяваш си, че щом имаш пари, си по-добър от мен, а не си.

Той й удари шамар. Тя му го върна. Той я блъсна. Тя го блъсна със същата сила. Той нададе странен смях и я целуна, захапвайки я за долната устна, възбуден от гнева и обидата й, от избилата кръв. Устата му беше пресъхнала, с вкус на уиски и на пурите от предната вечер.

— Няма защо да си любопитна — заяви австралиецът — Жена, деца, дом. Всичко е такова клише. Мъжът, когото докосваш обаче, е истината. Не се ли страхуваш от него?

— Защо да се страхувам? — попита нервно Роксана, подразнена, че той говори за себе си в трето лице.

— Защото вадиш на повърхността най-лошото в мен — отвърна мъжът.

Всеки друг ден на Роксана щеше да й е приятно да го чуе. Днес обаче прозвуча студено, заплашително. Мъжът прокара пръст по зърната на гърдите й, отърка се в нея, задърпа я за косата — в началото бавно, сетне все по-грубо, и не спря, когато Роксана се дръпна и се опита да го изтика, и му каза да спре, видя му се забавно, възбуждащо, притисна я надолу към килима, свали халата й и проникна в нея възможно най-дълбоко.

Любеха се страстно и гневно, дишаха тежко, усещаха по вратовете си топлия дъх на другия, стенеха и се разтваряха един в друг, без да се притесняват, че могат да ги чуят от другите стаи. Щом всичко приключи, мъжът се претърколи настрани — вече беше различен човек, възпитан и сдържан, дивият миг отпреди малко бе много далеч.

— Сутринта имам среща, а после обяд — каза той. — Не искам да те виждам тук, когато се върна.

— Моля? — ахна с безизразно лице Роксана.

— Не искам да издържам жена, която ме мами зад гърба. Допусна голяма грешка, скъпа. Искам да се махнеш още днес!

— Но… — Роксана замълча, беше проумяла, че това е краят — Кучи син! — изпищя тя, грабна от масата кутията с шоколадовите бонбони и я метна по стената. Кутията отскочи с тъп звук и остави на пода кафяво петно. — Решаваш да ме изриташ, но първо ме чукаш.

— Само не изпадай в истерия — предупреди я мъжът.

Роксана се разплака.

— Нямам къде да отида — каза тя. — Не познавам никого в града. Как да се върна в Лондон?

Докато вървеше към леглото, за да си доспи, мъжът подметна през рамо:

— О, сигурен съм, че ще намериш начин, скъпа.

Преди да се зазори, Роксана си взе душ и докато хлипаше под течащата вода, се опита да дойде на себе си. Как ли беше фамилията на германския бизнесмен, който й бе направил комплимент предната вечер? Къде беше споменал, че е отседнал? Ако се обади във фирмата, в която работи, дали щяха да й помогнат да го намери? О, разбира се, че няма. Какво щеше да прави сега? Плисната от вълните на паниката и самосъжалението, Роксана започна да се ругае. След десет минути жената, която излезе от банята, изглеждаше съвсем различно от онази, която се бе появила оттам само преди два часа. Същата аквамаринена хавлия, същият лосион за тяло и въпреки това целият й свят се беше сринал.

По времето, когато бе малко момиченце в България и всички я познаваха като Елена, тя обичаше да лови снежинки в парче черно кадифе. Всеки път тичаше към къщи — да покаже на майка си своите съкровища, но разгънеше ли парчето плат, снежинките бяха изчезнали, бе останала само тъжна мокра следа. Когато порасна, а онова, което я привличаше, продължи да й се изплъзва, тя реши, че тази мимолетност е заложена във всичко красиво. Видеха ли красива жена, хората не си представяха как косата й ще изгуби блясъка си, а кожата й ще се сбръчка и ще увисне, макар и да знаеха прекрасно, че това неминуемо ще се случи, това и други далеч по-лоши неща. Вместо това взимаха този специален момент и го разтягаха до вечност в своето съзнание. Хората отказваха да видят красотата такава, каквато бе всъщност: крехка снежинка, паднала върху черното кадифе на времето.

Чувстваше, че се задушава в стаята, затова излезе отново балкона. На изток се зазоряваше и небето беше обагрено в оранжево, розово и червено. Тя се отпусна на шезлонга и надзърна през телескопа. Плешивият мъж вече не седеше на бюрото, компютърът му беше изключен, а камериерката с хавлиените кърпи не се виждаше никъде. Неволно, Роксана насочи телескопа в другата посока и надзърна в съседния строеж.

Изглеждаше грозен: мамутско съоръжение от желязо, стомана и бетон. Роксана не обичаше строежите. Кой знае защо, те й напомняха за старостта и смъртта. Тя ги възприемаше не като основа на лъскавите сгради, в които щяха да се превърнат, а като край, сух и ужасен, като скелет от кости. Затова побърза да премести телескопа встрани и сигурно щеше да го остави така, ако не беше зърнала сянка, застинала и неподвижна, сякаш изрязана от картон. Роксана намести обектива на фокус и забеляза, че на горния етаж седи мъж, държеше главата си в ръце, а краката му висяха безжизнено в нищото.

Какво, по дяволите, прави този?

Роксана не виждаше лицето му, но в него имаше нещо притеснително познато, което докосна някакви тъмни кътчета в съзнанието й. Объркана, тя бутна телескопа и за миг изгуби мъжа. После го намери отново — седеше кротко, втренчен в хоризонта.

Съблече си сакото, сложи го до себе си и се потърка с дясна ръка по китката. Не, всъщност не беше потъркване. Сваляше си часовника. Роксана го забеляза сега. След това той се изправи, разтвори широко ръце, сякаш за да прегърне света или може би до болка красивия изгрев.

Секунди преди мъжът да скочи в бездната, Роксана го позна.

 

 

На другата сутрин Зеешан ме буди още на зазоряване, за да медитирам. За разлика от други дни, не мърморя. Сядаме на пода с кръстосани крака и с лице един към друг, Зеешан сияе. Чудя му се откъде намира толкова ентусиазъм.

— Изчисти съзнанието си — казва както винаги. — Замърсяването на въздуха не добро за градовете. Замърсяването на съзнанието не добро за хората.

Десет минути седим в мълчание. Това е упражнение, на което Зеешан ме е научил миналия месец. От мен се очаква да не мисля за нищо, а аз все не успявам. Съзнанието ми започва да криволичи и не след дълго се превръща в сборище на вещици. Притеснен съм заради тайнствения посетител. Не мога да се спра да гадая кой е. Чичо Тарик, Оратора, старият ми приятел Аршад… Не искам да се виждам с никого от тях. Обвинявам ги всичките, задето ме направиха такъв. А всички са на свобода, радват си се на живота, докато аз гния тук.

И така, от медитацията не става нищо. Както винаги. Но Зеешан не изглежда обезсърчен. Никога не се обезсърчава.

— Когато мислиш за другите, Искендер, цялата ти енергия отива при тях. За теб не остава нищо.

Според думите му в пространството имало невидими преплетени нишки, които свързвали хората, случките и местата. По тези канали си пращаме един на друг разни неща. Като в налудничав научнофантастичен филм.

— Човешкото сърце като печка. Произвеждаме топлина, правим енергия всеки ден. Но когато обвиняваме другите, когато говорим за ужасни неща, вътрешната енергия отива другаде. Сърцето ни изстива — казва Зеешан. — Винаги е по-добре да гледаш вътре в себе си. И да оставяш другите да се оправят сами. Всяко огорчение е тежък чувал. За какво ти е да го мъкнеш? Ти си балон с нагорещен въздух. Я ми кажи, накъде искаш да отидеш, нагоре или надолу? Отпусни гнева, обидата. Изхвърли чувалите — Зеешан допълва: — Във Вселената има две дъги. Едната води нагоре, другата — надолу. Всеки човек се движи непрекъснато. Някои слизат, други се качат. Ако искаш да се изкачиш, погледни се критично. Който не вижда собствените си грешки, не може да се излекува никога.

От деня, когато Зеешан се появи в килията ми, много пъти ми е идело да го ударя с все сила в лицето или просто да му кажа да млъкне. Колкото и да е странно, не мога. Явно спрямо този човек имам висок праг на търпимост. Слушам брътвежите му отново и отново, понякога развеселен, друг път полуубеден. Затова, когато чуван какво казва след това, дори се вслушам.

— Когато от миналото дойде посетител, обещай на Зеешан, че няма да завърташ.

Смея се.

— Пре-вър-там.

— Да, да. Не се карай с никого. Работиш върху себе си, не го забравяй. Ти си скъпоценен камък, но с ръбовати ъгли, много ръбати. Трябва да се трудиш върху сърцето си като работник.

Обърква ме този човек. Нарича ме ту печка, ту балон с нагорещен въздух, ту строител. Въпреки това се чувам да казвам:

— Не съм скъпоценен камък, Зеешан. За разлика от теб съм извършил престъпление, и то тежко.

Той издишва със затворени очи. Дълга тежка въздишка, от която се сещам за астматичните пристъпи на баща ми.

— Мнозина на този свят се спускат надолу. Но много малко от тях слизат чак до дъното долу. Знаеш ли какво има в края на нанадолнището?

— Не.

— Ад — отвръща той. — Бил си там. Ооо, душата ти е в пламъци. Но така и трябва да бъде. Защото си извършил нещо ужасно. Трябва да гориш. След това започваш да се изкачваш. Дъгата, която води нагоре. Знаеш ли какво има в края й?

— Рай ли? — опитвам се да налучкам.

— Да, когато обичаме и сме обичани, която сме пречистени от пагубна енергия, се доближаваме до Рая. Всеки ден по една малка стъпка нагоре. Не мога да ти обещая, че ще го постигнеш. Но ние опитваме, Алекс. Работим.

Същата седмица влизам в помещението за свиждания и не зная какво да очаквам. Надзирателят Андрю е там. Не ме поглежда, но не се иска развихрено въображение, за да се досетя, че чака да позяпа зрелището, ако има такова.

Тогава го виждам. Юнус. Малкото ми братче. Не съм го зървал от години. Откакто ме затвориха, ми е идвал на свиждане само два пъти. Веднъж веднага след произнасяне на присъдата. Не си казахме и дума. Той само седя, забил поглед в ръцете си. Дойде и година по-късно. Пак никакви думи. После спря да идва изобщо.

Вече е голям човек. Среден на ръст, строен, доста красив. Колкото и да се е променил, очите му са си същите. Меки, добри, с гъсти мигли. Очите на хлапе, влюбено в пънкарка.

— Здрасти, хлапе!

— Здравей, братко — отвръща той.

Гледаме се. Аз пръв извръщам очи. Беше ми по-лесно да погледна в лицето Есма. Тя ме мрази. Ясно и просто. От време на време идваше да си излее гнева. Говореше ми какво ли не право в лицето, а, безспорно, и зад гърба. И въпреки това с нея не съм изпитвал и половината от вината, която чувствам сега. В очите на Юнус има нещо, на което не издържам: потребността да разбере. Той и досега търси обяснение. И досега вярва, че хората са добри и че явно ме е обзело нещо лошо, за да се случи този ужас.

— Как е музиката?

— Страхотно — отвръща той живо. — Току-що излезе първият им албум. Донесох ти една бройка, но я взеха. Щели да ти я предадат.

— Да, не се притеснявай — казвам. Знам, че никога няма да го получа този албум. — Защо си тук, Юнус? Не ме разбирай погрешно. Радвам се да те видя. Просто… съм изненадан.

Той се колебае. По лицето му минава сянка.

— Скоро ще излезеш оттук — казва. — Искам да знам какво смяташ да правиш.

Какво смятам да правя ли? Звучи толкова спънато. Хлапашки. Но Юнус е малкото ми братче. Няма да му разбивам сърцето. Пък и съм обещал на Зеешан да започна да се изкачвам нагоре, каквото и да означава това.

— Смятам да си намеря прилична работа. Да си покривам разходите. Да живея мирно и тихо. Ако Кейти е готова да прояви здрав разум, ще бъде хубаво да общувам по-често със сина си, за да наваксам. — Изчаквам малко. — И да прекарам повече време с теб и Есма. Ако ме искате обратно.

Юнус изправя гръб, гледа ме право в очите.

— Чудех се дали да ти казвам и реших да не го правя. Удържах на думата си през всичките тези години. Не ти казах. Не ти каза и Есма. Така се бяхме разбрали. Но сега не искам да рискувам.

Засмивам се тъжно.

— Хей, спри със загадките. Нямам представа за какво става въпрос.

Той си поема дълбоко въздух.

— Бях дете, когато уби мама. Не успях да те спра. Ако я нараниш отново, ще бъде различно. Вече не съм малък. Ще се бия.

За миг се плаша, че брат ми си е загубил ума. Виждал съм го и друг път — мъжете в крилото да превъртат, хора, изгубили ума си от скръб.

— Какви ги говориш, хлапе?

— Говоря ти, че обичам мама и няма да допусна да я нараниш отново.

— Братко, мама е…

— Не, още не съм свършил — прекъсва ме той на висок глас. Надзирателят Андрю се извръща с блеснали очи към нас. Драмата, на която се е надявал, започва.

След това Юнус снишава глас до шепот, толкова тих и дрезгав, че не съм сигурен дали съм го чул добре, макар да знам, че съм чул.

— Виж какво, Искендер — казва той. — Мама е жива.