Елиф Шафак
Чест (52)

Есма

Твърдят, че започваш да разбираш майка си, когато самата ти станеш майка, но при мен именно писмата й ми помогнаха да опозная мама по-добре.

Тя ми пишеше редовно и откровено и ми разказваше за себе си повече, отколкото на живо. Вече не си представях живота без толкова скъпия син пощенски плик, който получавах всяка седмица. Правех си чай, сядах на масата в кухнята и четях писмото веднъж, после, след като разберях, че тя е здрава и се чувства добре, още много пъти.

„Скъпа дъще, светлина за живота ми в този и в следващия свят,

Мисля си за теб през цялото време. Много те моля, не спирай да ходиш на свиждане на брат си. Прости Есма. Опитай. Знам колко е трудно, но си длъжна. Постарай се той да разбере, че не е сам. Никога не сме сами. Моля се на Аллаха да му прати другар, някой, който говори на нов език, езика на любовта. Моля се всеки ден Той да намери такъв човек и да го изпрати в затвора, та Искендер да не е сам.

Не се въси, любов моя, не казвай, че дори сега предпочитам него. Можеш ли да предпочетеш единия си пръст пред другия? Така е и при майката. Тя никога не предпочита повече някое от децата си. Вие с Искендер и Юнус сте ми еднакво скъпи.

Напоследък е по-трудно, отколкото преди, да пращам писма. Не се притеснявай, ако известно време нямаш вести от мен. Вчера сънувах много ведър сън. Бях тук и едновременно там, в кралския Лондон. Събудих се и си помислих: ами да, така си е. Аз съм там, с вас.

С любов, твоя майка Пембе“

Това беше последното писмо, което получих от нея. Чела съм го толкова много пъти, че по краищата хартията вече е леко опърпана и цялата е на отпечатъци от пръсти — моите върху нейните, като сюжетни линии, които се преплитат и разделят.

След време, когато успях да замина за Турция, селяните ми разказаха подробно какво се е случило. Увериха ме, че мама не се е мъчила, ни най-малко. Вирус. В началото около врата и ръцете се появява кожен обрив, розови петна, нищо тревожно. Не след дълго болния го втриса и той започва да се поти и ако на този етап не се вземат мерки, вдига висока температура и изпада в нещо като кома, поразяваща белите дробове толкова бързо, че много от заболелите не се събуждат. Вирусът се появил през пролетта на 1992 година, бил предаден от животни на хората и за един месец погубил шестима души, а после изчезнал. Пембе сигурно се била заразила, когато отишла за провизии в родното си село — Дом на четирите вятъра, и една жена, пожелала да й покаже изтъканите от нея на младини килими, й поднесла чаша чай. Шестгодишният син на жената носел вируса, макар че по онова време не го знаел никой. Детето оздравяло, майка ми — не.

Чак когато престанах да получавам писмата й, разбрах, че е умряла за втори и последен път.