Елиф Шафак
Чест (11)

Есма

Лондон, декември 1977 година

Живеехме в Хакни, на улица с името „Лавендър Гроув“^[1] За майка ми беше непреодолимо разочарование, че наоколо няма лавандулови храсти, само в името. Така и не спря да се надява, че някой ден в нечия задна градина или зад ъгъла ще намери забравена горичка, пурпурно море.

Обичах квартала. Фризьорските салони за африканци, ямайското кафене, еврейските хлебарници, малкият алжирец зад щанда с плодове, който произнасяше много странно името ми и винаги ми подаряваше нещо, музикантите без пукнат грош, които живееха зад ъгъла, всеки ден свиреха на отворени прозорци и без да подозират, ме запознаха с Шопен, художникът, който рисуваше на пазара на Ридли Роуд портрети за по две лири и веднъж нарисува и на мен — само срещу една усмивка. Всякакви вероизповедания и цветове.

Преди тази къща имахме апартамент в Истанбул, мястото, където ние с Искендер прекарахме ранните години на детството си, и което днес принадлежеше на друго време, на друга държава. Там живееше семейството ни, преди да се преселим в Англия през май 1970 година, малко преди раждането на Юнус. Подобно на много преселници, и мама имаше избирателна памет. От миналото, което беше загърбила, си спомняше главно — ако не и единствено — хубавите неща, топлото слънце, пирамидите подправки на пазара, вятъра с дъх на водорасли. Родината си оставаше безупречна, нещо като Шангри-ла, убежище, където, ако се наложи, може да се върне, ако не в истинския живот, то поне в мечтите.

Моите лични спомени обаче бяха от смесено естество. Може би децата никога не помнеха същото като родителите си от миналото, което бяха изживели заедно. От време на време мислите ми препускаха назад, към сутерена в онази стара къща: към мебелите с лазурносиня дамаска, към кръглите бели дантелени покривчици по ниските масички и рафтовете в кухнята, към колонията мухъл по стените, към високите прозорци, отварящи се към улицата… Жилището, врязало се в паметта ми, беше слабо осветено, с пукащо радио, което свиреше по цял ден, и едва доловимата миризма на разложено във въздуха. Там винаги беше сумрачно, все едно дали беше сутрин, или следобед.

Бях малка, когато онова жилище беше мой дом. Седнала по турски на килима във всекидневната, гледах с полуотворена уста нагоре, към прозорците при тавана. Зад тях имаше трескаво движение от крака, носещи се наляво и надясно. Хора, които отиваха на работа, връщаха се от пазар или бяха излезли на разходка.

Да гледаме краката на минувачите и да се опитваме да отгатнем как живеят, ни беше любима игра — игра с трима играчи: аз, Искендер и мама. Виждахме например лъскави обувки на висок ток със старателно закопчани каишки на глезените, които бързаха с потракване нанякъде. „Според мен отива на среща с годеника си“ — отбелязваше мама и после разказваше увлекателна история за любов и разбити сърца. Искендер също беше добър на тази игра. Видеше ли чифт износени мръсни мокасини, измисляше разказ как те били на човек, който от доста време е безработен и вече е толкова отчаян, че отива да обере банката зад ъгъла, където един от надзирателите ще го застреля на място.

В сутерена не проникваше достатъчно слънце, затова пък течаха цели реки от дъждовна вода. Ако само ръмеше, не ни застрашаваше нищо, но паднеха ли в града повече от пет сантиметра дъжд, улуците на къщата преливаха и превръщаха задната стая в мътно мръсно езеро. Дървените подноси, шпатулите, рамките на картините и бамбуковите панери бяха добри плувци. Тепсиите, дъските за рязане, чайниците и хаванчето с чукалото — безнадеждни. Стъклената ваза върху масата бързо, се устремяваше към дъното, но пластмасовите цветя в нея се носеха на повърхността. И това чесало… Как само ми се искаше и то да потъне, а то все си оставаше отгоре.

Родителите ми обсъждаха дали да не се изнесем оттук, но дори и да разполагаха със средства и да намереха в обеднелия квартал по-слънчев сутерен, нямаше гаранции, че той ще издържа повече на прословутите поройни дъждове в Истанбул. Може би с годините се бяха привързали към жилището си. Колкото и тъмно и влажно да беше там, това все пак беше техният дом.

Истанбул… Дълбоко скътано сред бавно въртящите се спомени, името на града се открояваше сред стотиците други имена, които бях съхранила през живота си. Слагах думата върху езика си и я смучех бавно, с наслада, като бонбон. Ако Лондон беше бонбон, щеше да е от карамел — богат, наситен и традиционен. Истанбул, от друга страна, щеше да е черен лакриц с черешов пълнеж — смесица от вкусове, които взаимно се изключват и могат да превърнат горчивото в сладко и сладкото — в горчиво.

Майка ми започна работа за пръв път, след като баща ми бе заложил двумесечната си заплата на комар и бе изгубил. Изведнъж, както никога дотогава, закъсахме за пари. Докато Искендер беше на училище, мама започна да ходи по къщите на богатите, където се грижеше за невръстните им деца, готвеше им, чистеше им стаите, чегърташе тоалетните им, гладеше им дрехите и от време на време предлагаше рамо, на което да поплачат. Мен ме оставяха при една съседка, стара жена с лош слух и остър език, която иначе беше мила.

Вечерно време вместо приказки преди лягане мама ни разказваше за живота в къщите, в които всяко дете си има стая и модерните мъже канят жените си на питие. Веднъж видяла как едно семейство си пуска танцова музика и танцува, което за нея било истински срам, понеже двамата стъпили на килима направо с прашните обувки, и затвърдило убеждението й, че богаташите са странни птици. Защо иначе ще хвърлят в напитките зелени маслини, ще съсипват дебелите килими и ще гризат кубчета кашкавал, забучени на клечки за зъби?

След като работи в няколко семейства, мама си намери работа на пълен работен ден. Работодателите й бяха знаменитости. Жената беше актриса и току-що беше родила момиченце. Колкото до мъжа й, така и не разбрахме с какво се занимава, но беше вечно зает и често пътуваше — поне това знаехме. Майка ми трябваше да се грижи за къщата, за новороденото и за актрисата, която явно не можеше да преглътне промените в живота си. Бебето не преставаше да плаче заради коликите и променливото си настроение. Актрисата беше красива: леко дръпнати очи, гарвановочерна коса, красиво носле, изваяни ръце с миниатюрни вени. Ако феновете й я бяха видели в този вид, сигурно щяха да се разочароват, но мама я бе заобичала заради окаяното състояние, в което бе изпаднала.

Точно тогава обаче старицата, която ме наглеждаше, се разболя и мама започна да ме взима със себе си. Докато си играех сама, тя се скъсваше да работи и тайничко ръсеше зрънца кардамон по леглото на актрисата — да я предпази от джинове. После се качвахме на автобуса и на долмуш^[2] и се прибирахме точно когато небето увисваше над града, ниско и тъмно. Измина един месец. Мама очакваше заплатата си всеки ден, но никой не отваряше дума за това, а тя беше твърде срамежлива да попита.

Един следобед, докато мама готвеше, а аз си играех под масата в кухнята, се появи съпругът на жената. Излъчваше едва доловима кисела миризма — на лосион за след бръснене и уиски. Очите му бяха кървясали, но и странно развеселени. Без да подозира, че и аз съм там, той се приближи със залитане към мама и я хвана отстрани за хълбоците.

— Тихо — каза и долепи пръст до устните си. — Всички спят.

Всички спят. Няма да ни видят. Всички спят. Можем да поспим и ние. Ще ти купя хубави неща. Обувки, чанти, дрехи, чифт златни обици… Добра жена си, светица. Много те моля, смили се над мен. Жена ми няма да разбере. Съпругът ти също. Всички спят. Не съм лош човек. Но съм мъж и като всички останали си имам потребности. Съпругата ми вече не е жена. След бебето се промени, не спира да плаче, хленчи. Целият град спи.

Майка ми изблъска мъжа към стената и, нали беше пиян, той почти не оказа съпротива. Ръцете му се поклащаха от страни на тялото, което се отпусна, сякаш беше празно като на плюшена играчка. Мама ме стисна с едната ръка за дланта, с дигата грабна дамската си чанта и изхвърча в коридора, но после се сети, че нямаме достатъчно пари да се приберем.

— Господине… — подхвана тя. — Не сте ми платили.

Той стоеше при вратата и се олюляваше леко.

— Пари ли искаш? — попита изненадан.

— Месечната…

— Държиш се така с мен и на всичкото отгоре искаш пари? — прекъсна я мъжът. — Кучка!

Излязохме бързо от къщата. Качихме се на автобуса, слязохме на обичайната спирка и решихме оттам да се приберем пеш. Но мама не гледаше къде вървим. Крачка по крачка се отдалечихме от главните булеварди и навлязохме в криволичещи улици, които сякаш не водеха никъде. Вече се мръкваше. Озовахме се на брега на морето, в квартал, в който никога дотогава не бяхме и стъпвали. Покрай брега имаше огромни черни скали, в които се разбиваха вълните. Седнахме на тях, за да си поемел дъх, и загледахме великолепието на града, съвсем безразличен към нас.

Забелязах по земята мидички и станах да ги събирам. Още стоях при морето, когато видях, че до мама се приближава двама мъже. Ядяха слънчогледово семе и плюеха люспите, оставяйки след себе си диря — като в приказката за Хензел и Гретел.

— Добър вечер, сестро, виждаш ми се много тъжна — подхвана единият. — Какво прави жена като теб в този час на това място?

— Да, май имаш нужда от помощ — включи се и другият.

Мама не отговори. Още подсмърчаше и затърси В чантата си носна кърпа. Няколко фиби, ключовете от къщата, сметки за плащане, шепа бадеми, които беше взела със себе си, но бе забравила да ми даде, снимка на децата й, огледало, в което виждаше тъгата си, но не и носна кърпа.

— Имаш ли къде да пренощуваш? Защо не дойдеш с нас?

— Да, ние ще се погрижим за теб — нагло рече вторият.

— Не съм опряла до помощта ви — отвърна мама раздразнено. Сетне погледна към брега и кресна: — Идвай бързо, Есма!

Мъжете се изненадаха, щом ме видяха, но не се отказаха. Тръгнаха безмълвно след нас. Това беше игра. Мама щеше да се съпротивлява. Те щяха да настояват. Мама щеше да се съпротивлява. Те щяха да настояват. Мама щеше да отстъпи.

— Разкарайте се! Толкова ли не виждате, че съм семейна?

Един от мъжете я погледна нервно, но другият изсумтя и завъртя очи, сякаш питаше: „И какво от това?“

Беше тъмно и мъгливо, наоколо имаше все по-малко и малко пешеходци, рядко минаваха коли. Забързахме, като внимавахме да заобикаляме ъглите, където лунната светлина хвърляше по дърветата сиви силуети. Видяхме една-две жени, които се разхождаха с мъжете или братята си — наслаждаваха се на закрилата, на привилегията. След десет, а може би повече минути се натъкнахме на един старец с момче.

— Селамун алейкум. Наред ли е всичко?

Не изчаках мама да отговори, направо изпелтечих:

— Изгубихме се.

Старецът кимна едва доловимо и ми се усмихна.

— А къде живеете, миличка?

Мама прошепна квартала, но от любезност добави старецът да не се притеснява за нас.

— Е, извадихте късмет. Ние с внук ми също отиваме натам.

— Не, не отиваме натам — възрази момчето, което беше малко по-голямо от мен.

Старецът го стисна за рамото.

— Понякога най-къс е пътят, който съвпада с пътя на приятелите.

След това той се обърна към двамата мъже зад нас и им се свъси така, че те сведоха погледи и изведнъж се смутиха.

Така тръгнахме към къщи: мама, аз, старецът и момчето. Поех от въздуха с дъх на сол, който вятърът довяваше откъм, морето, бях неописуемо признателна на непознатите, които толкова неочаквано се бяха превърнали в наши спътници. Излязохме на нашата улица, мама попита мъжа как се казва неговият внук.

— Юнус — отговори той гордо. — Следващия месец ще го обрязват, Иншаллах^[3].

— Ако Бог ми даде още един син — рече мама, — ще си спомня за теб и ще го нарека Юнус, та и той като вас да бъде добър с непознатите.

Татко седеше в приземното жилище, под прозорците, които сега бяха пълни с празнота с цвета на аспид, чакаше и пушеше цигара от цигара. Още щом чу ключовете в ключалката, скочи на крака.

— Къде бяхте?

— Наложи се да ходим пеш — обясни мама и ми се свъси — Есма, свали си палтото и се прибери в стаята си. — Мама ме избута в коридора и затвори вратата толкова грубо, че тя се отвори отново и остана леко открехната. — Нямах пари за долмуш.

— Как така си нямала пари? Колко ти платиха?

— Нищо не са ми платили. Няма да работя повече за тях.

— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — попита татко, като повиши тон, но съвсем леко. — Задлъжнял съм, знаеш го.

— Не ми платиха…

Близо цяла минута не чух и звук. После, сякаш излязъл от тъмна вода, за да си поеме въздух, татко изпъшка шумно.

— Връщаш се по никое време и си въобразяваш, че ще повярвам на лъжите ти. Къде са парите, кучко?

На канапето имаше чесало. Жълт като синап, студен инструмент, направен от рога на овен. За частица от секундата той го грабна и замахна към мама, която бе така потресена от думите му, че не успя да се дръпне навреме. Чесалото я удари шумно отстрани по лицето и й разряза врата.

Не, баща ми Адем Топрак не биеше жената и децата си. Но онази вечер и други вечери през следващите години той лесно избухваше и започваше да ругае с думи, пълни с горчилка и жлъч: мяташе предмети по стените и мразеше целия свят, че го е тласнал към ръба, където, какъвто бе най-големият му страх, го чака сянката на баща му — насилника, за да му каже, че може и да не се окаже различен от него.