Елиф Шафак
Чест (43)

Наметалото на спокойствието

Лондон, 1 декември 1978 година

Елиас научи за убийството, докато къпеше своя епифит. Епифитите са странни създания, загадката на растителния свят. Поглъщат влагата чрез порите по листата си и оцеляват без корени, които да пренасят до тях хранителни вещества като водата. Вместо като другите растения да се захванат с корените си за почвата, те се закачат на всякакви предмети и растат едва ли не във въздуха, тъй като са растения номади. Елиас държеше тиландсията в голяма мида върху шкафа в кухнята. През зимата, когато от парното въздухът в къщата беше много сух, потапяше растението във вода на всеки десет дни — правеше му вана. През пролетта, веднъж в месеца просто го пръскаше с вода — наричаше го „душ“.

Беше толкова погълнат, че не чу първото почукване. От последния път, когато беше спирал токът, звънецът му не работеше както трябва, а Елиас все не намираше време да го поправи. Само след няколко секунди се почука още веднъж, по-силно. На Елиас му стана любопитно кой ли е в такъв ранен час, затова остави растението на място и избърса ръцете си с кърпата.

Пембе беше идвала в жилището му четири пъти, притеснена и припряна, като птица, кацнала на клон, за да намери сили да политне. Притихнала и наблюдателна, бе седяла на коженото канапе с котката, свита върху скута й. Беше наблюдавала как Елиас се труди в кухненския бокс, беше го слушала да говори. Усмивката й беше искрена, както и притеснението в очите й.

Още от самото начало го изумяваше като кълбо от противоречия. Елиас виждаше колко е неуверена, почти крехка, и колко устойчива е дълбоко в себе си с тази жилка на храброст, упорита до степен на дързост, която ту избиваше на повърхността, ту отново се скриваше. Всичко беше преплетено. В погледа й той откриваше звездната светлина, която бе виждал като малък в очите на майка си и оттогава не бе срещал отново. Но върху Пембе постоянно тежеше сянката на тъгата и обзети именно тази необяснима скръб привличаше Елиас към нея така, както пламъкът привлича мушица.

От деня, когато бяха гледали за пръв път заедно „Хлапето“ и се бяха държали за ръце, Елиас копнееше да се люби с Пембе, бленуваше за близост с нея далеч от чужди очи, без бързането, вината и страха, които тя носеше навсякъде със себе си. Но всеки път, когато Пембе бе идвала в жилището му, Елиас беше усещал, че го обземат самообладание и сдържаност, на каквито и не подозираше, че е способен.

Онова, което искаше, бе да разгадае главоблъсканицата, която представляваше Пембе. Но си даваше сметка, че още по-силно желае да я направи щастлива. Звучеше алтруистично, едва ли не благородно, ала той беше наясно, че желанието му всъщност е егоистично. Елиас копнееше любовта му да подейства като вълшебна пръчка и да преобрази всичко, до което се докосне. Стига да я обичаше достатъчно чисто и дълбоко, щеше да превърне Пепеляшката в принцеса: красива, блажена, сияйна. Именно това желание — да я пресъздаде наново, по-лека и по-освободена като нрав, го озадачаваше и вълнуваше в едно и също време.

В някои отношения тя беше и се държеше като младо непорочно момиче. Хващаше го за ръка, позволяваше му да я целува крадешком, отпускаше глава върху гърдите му и се радваше на топлината на тялото му, но никога не дръзваше да стигне по-далеч. Елиас бързо бе усетил по интуиция, че всеки опит да прекрачи тази черта ще я притесни до смърт и ще я накара да се чувства ужасно виновна. Тя и сега беше като вцепенена: омъжена жена с деца, която се среща тайно с по-възрастен мъж. Няколко пъти беше споделяла с Елиас, че й се иска да се разведе, че мъжът й вероятно също го иска, но че не желае да разстройва децата си, особено най-малкото, което още беше невръстно. Физическата й недосегаемост не само не беше отблъснала Елиас, обратното, беше го привлякла още по-силно. И за голяма своя изненада той я бе приел такава, каквато е. Изведнъж сексът му заприлича на десерт в края на дълго хранене. Безспорно вкусен и изтънчен, но не и основното ястие и не невъзможен за прескачане, ако се стигне дотам. Сега бяха едва на предястията. Елиас не знаеше колко ще продължат така и не бързаше да разбира. Имаше нещо странно възбуждащо в това да се въздържаш от секс. Елиас се смееше на самия себе си, че е направил такова откритие на тези години, точно когато смяташе, че е прекалено стар, за да научи нещо ново.

— Бог ни подлага на изпитание — каза му веднъж тя. — Как мислиш, дали ще го издържим?

— Не ме вълнуват изпитанията на Бога. Искам да преодолявам собствените си предизвикателства.

На нея не й хареса, че той говори така. Искаше и двамата да вярват и да се надяват, нещо, което Елиас бе забравил отдавна, ако изобщо някога го е умеел. Още от млад се справяше, без да се уповава на висша сила, и постоянно съгрешаваше, ако това бе грях. Все пак реши да не излага причините за своя агностицизъм. Не искаше да разбива сърцето на Пембе — и на нейния Бог.

Въпреки това дълбоко в себе си беше сигурен, че някой ден, може би не чак толкова далеч, пръстите им сякаш по своя воля ще се сплетат и това ще бъде начало на нов етап в живота им. Тогава щяха да се погледнат в очите вглъбено, преизпълнени с живот, без да се притесняват от голотата си. Вече нямаше да има опасения. Нямаше да има срам. Любовта щеше да е достатъчна и всичко друго щеше да се нареди. Пембе ще дойде при него, свободна и лека. Той ще й помага да гледа децата, ще е до тях, когато имат нужда от него. Ще обича и ще бъде обичан и пропастта в душата му най-после ще бъде запълнена.

Сега, докато вървеше по коридора, за да отвори, Елиас неволно се запита дали Пембе не му е дошла на гости. Нямаше навика да се появява ненадейно, но може би беше решила да го изненада. Ала след като махна резето, Елиас с разочарование видя пред вратата непозната. Младо момиче. Разкроени дънки, ръждива на цвят риза с широк ръкав, бежов шал на врата. Коса на среден път и с едри къдрици, широко чело и издадена напред брадичка.

— Търся Елиас — каза момичето.

— Хм, какво обичате? — отвърна той с предпазлива усмивка.

— Значи сте вие, така ли? — Въпросът беше толкова неочакван и прозвуча толкова заканително, че Елиас се притесни и не успя да го скрие от нея. Тя продължи: — Майка ми…

— Моля?

Момичето вдигна глава, без да среща очите му, макар да усети втренчения му поглед.

— Майка ми е мъртва.

Обърна се, готова да тръгне. Изпаднал в паника, Елиас грубо я сграбчи за лакътя.

— За какво говорите? Коя сте вие? — попита той с пресеклив глас и без да си поема въздух, добави: — Коя е майка ви?

Отстрани на брадичката му заигра мускул, който издаде, че е започнал да проумява. Чак сега забеляза, че момичето плаче.

— Нима не знаете за кого говоря? — възкликна тя с укор.

Той вече знаеше.

— Аз… не разбирам. Но кога… как?

— Брат ми я намушка с нож. Заради тайната ви афера.

Тя видя как очите му се разширяват и той пребледнява като мъртвец. Трябваше да мине още миг; докато сърцето му осмисли онова, което съзнанието вече беше проумяло. Елиас пусна ръката й, усетил, че трябва да се облегне на стената.

— Не ни донесохте нищо, освен срам — заяви тя. — Дано сега сте доволен.

Дали Елиас видя колко е слаба и отмъстителна? Дали разбра колко обича майка си и в същото време я ревнува, сърди й се и иска да я притежава? Есма не знаеше дали е доловил всичко това, той обаче нямаше думи, с които да утеши нея или себе си. Само отвори и затвори уста като златна рибка в аквариум.

— Не искаме да ви виждаме. Не идвайте на погребението и не се бъркайте повече. Просто ни оставете на мира. Разбрахте ли?

Въпросът беше твърде мъчителен, за да бъде оставен без отговор, затова Елиас кимна.

— Да — рече той. После още веднъж: — Да.

Загледа я как се затичва надолу по стълбите, без да се обръща. Но част от него отказваше да й повярва. Явно е измислило тази ужасна лъжа, за да спаси брака на родителите си. Децата го правеха през цялото време. Нямаше нищо тревожно. До броени часове всичко щеше да се изясни.

Намери извинение да не отиде на работа и цял следобед стоя вкъщи — чакаше Пембе да дойде и да го утеши. Пийна доста, спа лошо и се събуди с вкус на ръжда в уста. Първото, което направи на сутринта, беше да вземе вестниците. Беше там. На първата страница. Момче убива майка си в името на честта. Примига срещу думите: виждаше и разбираше всяка, но отказваше да схване цялостния им смисъл.

За пръв път Елиас забеляза момчето, което го следеше, в местния индийски магазин, докато купуваше консерва манго. Сочно и вкусно, то вървеше добре с различни ястия и Елиас смяташе да го поднесе с маринован заек. Още щом грабна буркана, изпита неприятното чувство, че някой го гледа. Обърна инстинктивно глава и видя момчето — стоеше отвън на витрината и го наблюдаваше над купчината консервни кутии и кашони. Върху лицето му беше изписана враждебност, но и нещо като любопитство. В очите му за миг се мерна интерес, като искра, отхвръкнала от нажежени въглени.

След като напазарува, Елиас излезе от магазина и се огледа наляво и надясно, беше решил да поговори с момчето, ако го намери там. Но на улицата нямаше никого. Елиас реши, че е търсело друг. И че е излишно да изпада в параноя. Предпочете да повярва в това, макар да беше наясно, че е същото момче, което му бе поискало огънче в киното, макар отново да бе забелязал силната прилика с Пембе. След два дни го зърна още веднъж — пушеше пред „Клио“. Когато същата вечер си тръгна ресторанта, готов за най-лошото, момчето отново беше изчезнало.

И това продължи. През следващите няколко седмици Искендер следеше Елиас по различно време на деня, появяваше се и изчезваше като привидение, което се е изгубило. Нито веднъж не се опита да се скрие, въпреки че се държеше на разстояние, та ако се наложи, да си плюе на петите. Елиас не спомена нито веднъж на Пембе за тези срещи и сега си даваше сметка, че е сгрешил.

На няколко пъти се изкушаваше да отиде до болницата най-близо до дома на Пембе или в моргата, ала се спираше заради притеснителната мисъл каква сцена ще се разиграе, ако се натъкне на роднините или съседите й. Искаше му се да поговори още веднъж насаме с дъщеря й, но и да намереше нужните думи, не очакваше тя да го посрещне с разтворени обятия. Момичето му го бе показало недвусмислено. Елиас се запита дали да не отиде в полицията, но нямаше какво да им каже.

Следващите няколко дни прекара главно в кухнята, облечен в едни и същи дрехи, с немита безжизнена коса. Приготвяше сосове и супи, яркочервени, наситенооранжеви и млечнобели, които нямаше да поднесе на никого. Вътре в него гневът, упреците към самия себе си и скръбта варяха своя си отвара. Именно той беше виновен, че се е стигнало дотук. Как не бе усетил, че ще стане така? Как изобщо беше възможно да е толкова лековерен?

Във вестниците пишеше, че главният заподозрян Искендер Топрак е на свобода. Елиас го очакваше да се появи пред вратата му и беше готов да застане лице в лице с него. Но вместо Искендер дойдоха от Скотланд Ярд. Зададоха му прекалено много въпроси. Снимаха къщата му, събраха подробни сведения за работата му, разпитваха го надълго и нашироко за отношенията му с покойната.

Когато накрая си тръгнаха, Елиас пусна пердетата и запали свещ, която гледа, докато не изгоря. През това време пусна запис на Файруз^[1] и мощният й глас проникна във всяка пукнатинка на жилището, променяйки въздуха като порив на вятъра. Когато тя запя Sakan al-Layl^[2], Елиас не издържа и се разплака.

„Нощта е спокойна и в наметалото на спокойствието са скрити мечти…“

През всичките тези години се беше заблуждавал, че не може да прекара и ден далеч от „Клио“: отговаряше на изтощението от тежкия труд, като работеше дваж по-усърдно. Въпреки това през следващите три седмици се затвори вкъщи и почти не излизаше. Подчинените му се обаждаха по телефона да питат кога ще се върне. След като усетиха колко огромна е болката му, настояха да си вземе почивка, макар да не знаеха причината. След месец Елиас повиши заместника си в главен готвач и така му прехвърли всички отговорности. След като се освободи от тях, изпадна в унес и с изненада установи, че и най-спешните задачи вече не са така спешни.

В началото на 1979 година, след като се яви да свидетелства в съда и вече нямаше какво да прави, да доказва или да признава, Елиас извърши нещо, което изобщо не бе очаквал от себе си. Напълни два куфара и раздаде на подчинените си останалите вещи. Върна остарялата персийска котка на Анабел, която с радост я прибра. После си купи еднопосочен билет и замина за Монреал.