Елиф Шафак
Чест (26)

Сърце от стъкло

Село на река Ефрат, април 1978 година

Пациентът на леглото гореше. Джамила му премери температурата, като допря устни до челото му, точно както правеше с новородените. Долепи леко длан до китката му, за да провери пулса. Беше слаб и ускорен. Сърцебиене като тъпани, които чуваш отдалеч, като звуци на война. Човешкото тяло беше загадка. Обичаше да се сражава. Повечето хора не го осъзнаваха, но тялото беше воин, при това много по-издръжлив от душата. Но като всички велики войни, понякога най-неочаквано го покосяваше слабост. То се страхуваше от неизвестното. Изпитваше нужда да разбира врага, за да е в състояние да му устои, да нанесе удар, да го спре и да го разбие. Не можене да надделее, ако не беше наясно срещу какво се сражава. И тук се включваше Джамила. Откакто свят светува, знахари като нея помагаха на болните да си върнат силите, за да опознат своята болест. Тя не толкова ги лекуваше, колкото им даваме възможност да се излекуват сами.

Докато топеше кърпата в пречистен оцет и я слагаше върху челото на контрабандиста, в миг на колебание Джамила неволно се запита на кого всъщност помага. Дълбоко в себе си не се съмняваше, че всеки заслужава да живее, но дали всеки заслужаваше да бъде връщан от смъртта? Това беше дилема, над която често разсъждаваше и все не стигаше до окончателен извод. Дали хората се раждаха добродетелни и едва по-късно се покваряваха? Или още в мига на зачатието в тях вече бяха посети семената на порочността? В Корана се казваше, че всички сме сътворени от съсирек кръв. Джамила искаше да разбере колко от сегашното ни „Аз“ е било заложено в тази капка. Колкото и чиста и съвършена да бе, перлата се раждаше от песъчинка, проникнала в мидата по случайност, ако изобщо имаше такова нето. Дори лошата песъчинка можеше да се превърне в нещо прекрасно. Но имаше и случаи, в които зрънцето зло пораждаше само зло. Някои от новородените, за чието раждане Джамила беше помогнала, щяха да станат измамници, лъжци, крадци, изнасилвачи, дори убийци. Ако имаше начин да предскаже как ще се развие всяко дете, дали щеше да предпочете да не изражда някои от тях? Можеше ли да остави детето, прикътано на топло в майчината утроба, за да предотврати болката и нещастието, които то би могло да донесе на света?

Прегърнеше ли новородено, Джамила всеки път се възхищаваше на малките му пръстчета, на устата като розова пъпка, на нослето — и беше убедена, че такова съвършено същество не може да донесе друго, освен добро. Но понякога чувстваше, че някои новородени са различни. Още от самото начало. Не непременно по-безчувствени или злобни, просто различни. Майките също можеха да го доловят, ако интуицията им не бе затъмнена от завесата на обичта. Нейната обаче не бе притъпена от нищо. Джамила виждаше нещата. Просто не знаеше какво да прави с тях след това.

Колкото и да не беше за вярване, имаше акушерки, които убиваха децата, дошли на бял свят благодарение на тях. Така беше и с Авраам, за когото Джамила и Пембе бяха научили от баща си.

Един слънчев ден Берзо бе завел осемте си дъщери на свещеното езеро в Урфа. Въпреки напредналата си възраст, Назе скоро щеше да ражда пак и семейството бе отишло там да се помоли за син. Облаците се блъскаха по безкрайното щедро небе. Навсякъде гъмжеше от народ и се чуваше тих шепот наподобяващ едва доловимо шумолене на листа. Стъписани от всичко, което виждат, момичетата се струпаха близо едно до друго, притеснени, но и развълнувани. Нахраниха рибките. На връщане баща им им разказа преданието, свързано с това място. Онзи ден Берзо беше друг човек, очите му още не бяха помръкнали, усмивката му беше искрена. Беше, преди всичко да се обърка ужасно.

Цар Нимрод бил човек с необуздани амбиции и жестокост. Един ден първият му звездоброец го предупредил, че ако се роди момче на име Авраам, царството му ще види края си. Нимрод не бил готов да се раздели с престола, затова наредил на всички акушерки в империята да убиват новородените момчета. Всички, без изключение, и бедни, и богати. И така, акушерките, се захванали за работа. Първо помагали на майките да родят, а после, ако детето се окажело момче, го удушавали на място. Авраамовата майка обаче успяла да избегне жестокостта. Родила сама в пещера в планината: тъмна, усойна, но иначе безопасна.

Когато пораснал, Авраам се опълчил срещу жестокостта на Нимрод. Патриархът се вбесил. Наредил на всички, на мало и голямо, да съберат дърва за огън, толкова голям, че горял дни наред. После заповядал Авраам да бъде хвърлен в пламъците. След малко обаче пророкът излязъл от тях здрав и невредим само кичур от косата му бил побелял. Бог в миг превърнал огромния огън във вода и нажежената до бяла жарава — в потоци. Така се появило свещеното езеро в Урфа със свещената риба.

Въпреки всичко Джамила харесваше живота си. След сватбата на Пембе и Адем тя бе убедила баща си да не я дава жена на никого и да я остави да помага на акушерките в околията. Той се бе съгласил, решил, че това е временна прищявка. Но Джамила се бе оказала упорита. Днес единственото, за което съжаляваше, бе, че не може да стане лекарка. При други обстоятелства целта й щеше да е такава. Да работи в голяма чиста болница и да ходи с бяла престилка с табелка, на която пише „Доктор Джамила Йетер“. Доктор Доста Красота.

Надвесена по-близо до него, Джамила наряза две глави лук на дебели кръгчета, сложи ги под ходилата на пациента и ги завърза с памучни кърпи. Докато лукът изтегляше температурата от главата към долните части на тялото, тя продължи да сменя мократа кърпа върху челото на болния през няколко минути и да прави онова, до което прибягваше всеки път, когато нищо друго не помагаше — да се моли. Към полунощ температурата на контрабандиста спадна. Доволна, Джамила заспа на стола и засънува тревожен сън.

Беше в опожарен град, сам-сама, в напреднала бременност. Опитваше се да намери място, където да роди, но накъдето и да се обърнеше, се натъкваше на хаос. Срутваха се сгради, хора тичаха напосоки, кучета виеха от уплаха. Насред суматохата Джамила видя огромно легло с дебели стълбове за балдахин, с дърворезба по тях и копринени възглавници. Легна на него и роди момиченце. Някой я попита какво име ще му даде и тя отговори:

— Ще я нарека Пембе — на мъртвата ми близначка.

Джамила се събуди с разтуптяно сърце. Провери температурата на контрабандиста. Почти се беше нормализирала. Мъжът беше прескочил трапа. Навън се беше съмнало. Джамила разтърка скованите си крайници, изпи до дъно чаша студена вода и се опита да не мисли за съня. Запали тихо печката и се зае да приготвя закуска. Разтопи бучка масло и чукна три яйца, към които добави щипка сол и малко розмарин. Готвенето не й беше стихия. Тя се задоволяваше с прости ястия и тъй като не се грижеше за никого, не изпитваше нужда да подобрява кулинарните си умения.

— Мирише вкусно. Какво готвиш?

Джамила трепна и се обърна. Контрабандистът седеше на леглото с разчорлена коса и набола златистокафява брада.

— О, нищо особено, яйца.

Мъжът изсумтя може би одобрително, а може би не.

— И коя си ти, да го вземат мътните?

— Акушерката Джамила.

Върху лицето му се изписа укор.

— Какво търся тук?

— Ранили са те. Истинско чудо е, че си жив. Тук си от една седмица. Хайде, пийни малко чай.

Той отпи от чая и го изплю.

— Уф! Какво е това? Има вкус на конска пикоч.

— Лекарство — обясни Джамила, като се постара да прикрие обидата. — Не е зле да го изпиеш и да не ми плюеш в къщата.

— Извинявай — прошепна дрезгаво мъжът. — Сигурно трябва да ти благодаря, че си ми спасила живота.

— Благодари на Аллаха. Не аз, Той спасява животи.

Контрабандистът се позамисли и известно време мълча.

— Ей, акушерке, намира ли ти се цигара?

— Не е хубаво да пушиш — скастри го Джамила.

— Моля те — рече той. — Само едно дръпване.

Като се опитваше да се пребори с хаоса от чувства, които я обзеха, Джамила извади кесия с тютюн и хартия. Докато свиваше цигарата, мъжът я гледаше в ръцете — груби, червени и напукани, с кокалчета, отекли от постоянното миене със студена вода, и длани, с мазоли от брадвата, с която цепеше дърва.

— Странна жена си — рече той.

— Така твърдят.

— Как можеш да живееш тук съвсем сама? Трябва ти мъж да те закриля.

— А твоята жена има ли мъж, който да я закриля сега? Обзалагам се, че е самотна като мен. Някои жени хем са омъжени, хем са сами. Други като мен са просто сами.

Контрабандистът се усмихна и в очите му проблесна развеселено пламъче.

— Мога да се оженя за теб. Жена ми няма да има нищо против. Тъкмо ще си има компания.

Джамила запали цигарата, дръпна веднъж от дима и го издиша. Подаде без желание цигарата на мъжа и не обърна внимание на лекото му докосване по върховете на пръстите.

— Много щедро от твоя страна, но съм щастлива и така.

Контрабандистът я изгледа преценяващо, но не каза нищо. После заговори с пушек, който излизаше от ноздрите му, и с провлачен глас:

— Бяхме четирима, когато тръгнахме да прекосяваме границата. Казаха ли ти какво е станало с другия?

Джамила поклати глава — не беше сигурна, че й се слуша.

— Стъпи на противопехотна мина. Няма по-страшно от това, повярвай. Не ме е страх, че ще ме застрелят или ще ме тикнат на топло, страх ме е само от противопехотните мини. Но на мен няма да ми се случи. Ще ме погребат цял. С всичките органи. Нищо няма да липсва.

Джамила не знаеше какво да отговори, затова попита:

— Имаш ли деца?

— Три момчета. На път е да се роди още едно. И то ще бъде момче, Иншаллах.

— А дъщери?

— И дъщери имам. Четири. — Той се наведе и се изхрачи, а лицето му се сгърчи от болка. — Трябва да се връщам. Имат нужда от мен.

— Е, имат нужда от теб силен и здрав, а не слаб и ранен. Първо си почини малко. После върви.

— Започвам да си спомням нещо — каза мъжът. — Чувал съм да говорят за теб. Разправят, че имаш за мъж един джин, който те посещава в безлунните нощи. Джинът ти носи тайните лекове, нали?

Джамила извади от долапа кръгъл меден поднос, на който сложи питка, чай и тигана с цвърчащите яйца. Занесе го внимателно на мъжа.

— Мъж джин… — усмихна се неволно тя. — Опасявам се, че съм най-обикновен човек и че животът ми е по-скучен, отколкото си мислиш.

Още щом изрече думите, съжали. Беше за предпочитане мъжът да я смята за изключително същество, за жена, каквато няма друга. Джамила не биваше да показва нито на него, нито на друг, че е несъвършена, уязвима, човек като всички останали знаят, че носиш сърце от стъкло, ще го разбият.