Елиф Шафак
Чест (37)

Пръчката и снопът

Лондон, октомври 1978 година

Оказа се по-трудно да намери Оратора, отколкото беше очаквал. Искендер обиколи няколко кафенета, звънна на двама-трима души, нищо. Хрумна му, че знае много малко за този тип. През всичките тези месеци все Оратора му пращаше съобщения да се срещнат и никога Искендер. Нямаше представа къде живее Оратора и какво прави през свободното си време. Спомни си как той е споменавал, че следва в някакъв колеж в града, но какво точно, беше загадка, както всичко останало.

Все пак Искендер успя да го открие чрез приятел на приятел в запусната зала за бойни изкуства на Брик Лейн. Оратора беше заобиколен от десетина младежи по къси панталони, насядали близо един до друг на матраци, като гълъби, струпали се под стряха. Някои бяха с петна от пот по гърдите и с хавлиени кърпи около вратовете. Явно току-що бяха приключили тежка тренировка и се бяха събрали да обсъдят нещо важно, преди да се отправят към душовете. Щом видяха, че Искендер се приближава, замълчаха и го загледаха с недоверие, което не сметнаха за необходимо да крият.

— Няма страшно — каза Оратора и им намигна. — Познавам го.

На Искендер не му харесаха нито намигването, нито тонът, но въпреки това ги поздрави. Леко наклонена глава, едва доловима извивка на устната и лаконичното:

— Здрасти!

Оратора скочи пъргаво на крака и долепи дясна ръка до сърцето си.

— Здравей, братко. Искаш ли да се присъединиш към нас?

— Не, благодаря. Аз такова… трябва да отида на друго място. Наминах да те поздравя и да върна записите, които ми даде последния път.

Оратора промърмори на приятелите си нещо, което не се чу, и се приближи. Искендер забеляза колко дребен е той без зимното яке и дебелите пуловери. С тесни рамене, кокалести китки, леко криви крака.

— Нямаше нужда да идваш чак дотук.

— Не се притеснявай — отвърна Искендер, който и досега не бе наясно защо е дошъл.

— Искаш да поговорим ли?

— Ами… да. Две-три минути.

Двамата отидоха в спокоен ъгъл и седнаха на пода. Срещу тях имаше най-различни фитнес уреди. Загледаха как някакъв нисък набит мъж пъшка и стене под тежест, която не беше в състояние да вдигне. С потно лице, червени петна по бузите, ръце, в които почти не бяха останали сили.

Искендер погледна с крайчеца на окото Оратора и прошепна:

— Не знаех, че тренираш. Какво?

— О, таекуондо. Но не съм голям боец. Не ми е стихията всъщност. Аз съм човек на идеите.

— Защо тогава идваш тук?

— Защото хора като нас трябва да знаят да се защитават. Чу ли какво се е случило вчера в Норт Енд? Скинари, четирима. Нападнали един бенгалец, собственик на магазин. Четирима срещу един. Много равна битка, нали?

— Не съм чул.

— Съборили го на земята и му обръснали главата. Нарисували върху черепа му малоумните си символи. Клетият, изпаднал в такъв ужас, че се поболял. Жена му не спира да плаче. — Той замълча, за да си поеме дъх. — Е, ти поне знаеш да се защитаваш.

Искендер кимна, макар и да не беше сигурен, че именно заради това се е записал да тренира бокс. Не беше въпрос на защита или нападение. Той не се боксираше, за да се бие с врагове, истински или въображаеми. Правеше го, защото за разлика от много други спортове, измислени и нагласени, боксът беше истински, неподправен. Отражение на живота едно към едно. На ринга си сам. Няма отбор. Няма резерви, които чакат да те заменят. Всеки е сам за себе си. Доброто и злото, възвишеното и низкото, алчността и милостта. Всичко беше там. Ако искаш да разбереш що за човек имаш насреща си, е достатъчно да го погледаш как се боксира.

Оратора каза:

— Страхотен боксьор си. В кръвта ти е.

— Откъде знаеш? Не си ме виждал никога.

— А, виждал съм те. Два пъти, без да ме усетиш. Не се впускаш в рисковани битки и защитата ти е доста силна. Все едно знаеш откъде ще дойде следващото кроше. Рядък талант, вроден.

Искендер не знаеше дали да се подразни, или да се почувства горд, затова не каза нищо.

Известно време Оратора мълча, без да сваля очи от него.

— Искам да те питам нещо, Алекс. Как мислиш, можеш ли да ни научиш да се бием? Братята само ще имат полза от уменията ти.

Замислен, Искендер въздъхна.

— Не знам, човече. Обичам да се бия сам.

Изведнъж лицето на Оратора се сбърчи.

— Виж какво, ще бъда откровен с теб. Ти си вълк единак. Виждам го. Не ти се сърдя. Така ти харесва. Но не забравяй, че големите борци са големи и отвътре, и отвън. Ако имаш по-силни ценности, ще си непобедим.

— Не искам да съм непобедим.

— Какво тогава искаш? — попита Оратора с властен и неприкрита предизвикателност в гласа.

Искендер не си беше задавал никога този въпрос и не разполагаше с готов отговор.

— Защо си дошъл да ме търсиш? — продължи да го притиска Оратора — Защото дълбоко в себе си знаеш истината. Изпитваш потребност да си съпричастен към нещо. Изпитваш потребност от цел в живота, от нова насока. Присъедини се към нас.

Искендер се помъчи да измисли нещо, с което да се откачи от кукичката, но не му хрумна нищо. Той смъкна ципа на якето си и извади един от записите, които беше взел от Оратора.

— Прослуша ли ги?

— Да.

Това накара Оратора да изсумти.

— Така и не дочете брошурите, които ти дадох. Нито една от тях. А сега и записите, прекалено много ли искам?

— Виж какво, брат ми и сестра ми държат касетофона при себе си през цялото време. Но чух едно-друго. Две-три неща ми харесаха. Допадна ми частта за братството. Една пръчка се чупи лесно, докато снопът е непобедим.

— Но?

— Но… не знам, човече. Сигурно ми се събра много. Приятелката ми е загазила не на шега. И… трябва да се заема с едни семейни въпроси.

Оратора не каза нищо. Знаеше, че Искендер е от момчетата, които ще говорят повече, ако ги питаш по-малко.

— Едно от нещата, които ми разказа, не ми дава мира — продължи Искендер. — Че ако родителите ти не са прави, трябва да се опълчиш срещу тях, нали?

— Да, но не бъркай понятията. Имах предвид, че ако родителите ти не познават Бога, си длъжен да предпочетеш Бога пред тях. Защото Бог е по-голям от родителите ти. Но внимавай. Ако самият ти не познаваш Бога и не се подчиняваш на родителите си, ще изпаднеш в безтегловност. Няма да имаш принципи, за които да се държиш, приятелю.

— Да предположим, че мой близък човек…, — каза Искендер и вдигна ципа чак до брадичката си. — Да предположим, че някой от семейството съгрешава. Опитвам се да разбера какъв е моят дълг.

Оратора се вцепени, беше усетил колко сериозен е въпросът. Огледа с подновен интерес Искендер и чак сега забеляза нервния тик в края на устата му и ноктите, изгризани до живеца. Попита:

— Кой например?

— Да кажем, майка ми.

Настъпи неловко мълчание и чак тогава Оратора отбеляза:

— Ами поговори с баща си. Това е не толкова твой, колкото негов дълг. Но щом него го няма… значи трябва да действаш ти. Лично аз не бих допуснал никога майка ми, сестра ми или жена ми да ме посрамват.

— Но какво да правя? — попита Искендер.

— Няма да ти кажа какво да правиш, ако не ми се довериш напълно. Разбираш ли? Ела и се присъедини към нас, стани част от нещо по-голямо, приятелю. Това е правилният път. Това е отговорът на всичките ти въпроси.

— Хм, ще помисля.

— Да, помисли. Но не протакай много. Защото, докато то мислиш, се случват разни неща.

 

 

Същата вечер Искендер стоеше на входа на клуб, в който не беше ходил никога дотогава. Беше изживявал наум сцената толкова често, че всичко му се струваше странно познато, естествено. Но още щом пристъпи напред, беше спрян от бодигард, два пъти по-едър от него. Тъмносин костюм, тъмни очила с огледални стъкла, въпреки че слънцето се беше скрило от небето, плешив като яйце, с врат, къс и дебел, сякаш главата му бе прикрепена направо за раменете.

— На колко години си, момче?

— На достатъчно — отвърна Искендер, решен да не допусне да го сплашват.

— В моята книга такъв отговор няма.

— Не знам каква е твоята книга, но трябва да вляза.

По-скоро учуден, отколкото подразнен, бодигардът свали очилата. Очите му бяха прекалено малки и прекалено близо едно до друго за такова лице. Непроницаеми.

— Подлагаш на изпитание търпението ми ли, малкият? Предупреждавам те, вече е на изчерпване.

Искендер усети, че страните му пламват. Виждаше, че стига да поиска, бодигардът ще го изрита като мръсно коте, но смяташе, че мъжът не е чак толкова страшен, колкото изглежда. Само лае, но не хапе. Такова беше усещането му, а в уличните битки то рядко го подвеждаше.

— Е, търся баща си. Това престъпление ли е?

По лицето на бодигарда се мярна сянка на любопитство.

— Тук ли работи?

— Не. Но е с една жена, която работи при вас.

Бодигардът си пое дълбоко въздух.

— Хм, и се надяваш да те запознаят с тази жена, така ли?

— Не бе, човече. Защо ми е да се запознавам с нея?

— Само попитах. За какво ти е тогава баща ти? Някакви сметки ли имаш да разчистваш с него?

— Не се пали. Не си търся белята. Просто трябва да поговоря с него.

Бодигардът си сложи очилата отново.

— Три минути. И нито секунда повече. Влизаш вътре, намираш баща си и го викаш да излезе навън. Ако не се върнеш до три минути, ще вляза и ще ти счупя краката. Ясно ли е?

— Дадено, приятел, благодаря.

Докато влизаше в клуба, Искендер бръкна в джоба си и напипа стъкленото шишенце. Беше цяло чудо, че бодигардът не го претърси. Сярна киселина. Практична и ефикасна. Единственото, което Искендер трябваше да направи, бе да я лисне в лицето на жената. И тогава баща му нямаше да иска да я погледне повече. Никога вече нямаше да я пожелае мъж.

Колко пъти Искендер си беше представял този миг? Как ще влезе в заведението, което ще е шумно, опушено, пълно с хора, задушно, и ще се насочи към бара, за да си поръча питие. Вероятно уиски. С лед. Това би бил правилният избор. Ще го изпие на две глътки и с пламнало гърло ще се промъкне зад кулисите. Ще тръгне по дългите коридори, вмирисани на пот, на дим и парфюм. Няма да е трудно да намери гримьорната й. Ще почука на вратата, на която пише „Роксана“, но няма да чака да го поканят.

— Кой си ти? — ще попита тя, със следа от паника, прокраднала се в гласа й. Лицето й ще е силно гримирано, устните — кървавочервени, гърдите й ще се подават под халата.

— Аз съм синът на мъжа, когото открадна от семейството му.

Това изречение се променяше всеки път, когато Искендер си представяше сцената. Понякога той го променяше на „Не ме познаваш, но аз те познавам прекалено добре“. Друг път се превръщаше в: „Не ти, а аз трябва да задавам въпроси. Коя си ти, че да разваляш семейството ни?“

Реакцията на жената също се променяше. Най-често тя бе смутена и гузна. Но понякога вдигаше скандал и си изпускаше нервите. Мяташе обувка на ток по стената. Чупеше чаша шампанско. Той беше обмислил всички възможности. Ако жената станеше агресивна и изпаднеше в истерия, щеше да извади шишенцето от джоба си. Ако се покаеше, щеше да го приеме, да й даде още един шанс.

Друг път в мислите му тя се хвърляше на пода/фотьойл килима и по бузите й се стичаха сълзи. От всички сценарии този беше любимият на Искендер.

— О, не знаех, че е женен — казваше тя, разридана. — Не знаех, че има семейство. Изобщо не ми е споменал.

В този вариант Искендер нямаше да извади шишенцето. Вместо това щеше да утеши жената. Тя щеше да му обещае, че никога повече няма да се вижда с Адем, и щеше да спазва дадената дума чак докато остарееше и побелееше.

С мозък, пламнал от тези мисли, Искендер огледа клуба и с изненада видя само шепа хора, повечето от персонала. Бе твърде рано за клиентите. Той отиде на бара, от който се носеше силната възсладка миризма на стотиците питиета, изпити през годините. Голямо овално огледало с неонови лампи отзад, лъскава дървена повърхност. Искендер плъзна пръст по надписите и символите по твърдия плот. Барманът — чернокож карибец с коса, сплетена на стегнати плитки, — подсушаваше една чаша. Той огледа клиента с кисело пламъче в очите.

— На колко години си?

— На достатъчно — отговори Искендер.

— Хм, покажи ми личната си карта, Господин Достатъчно.

— Ей, щом съм тук, значи съм достатъчно голям, за да вляза. Иначе онзи бабаит на входа нямаше да ме пусне, нали?

— Добре го измисли — каза барманът. — Получаваш чаша вода за това. Газирана. Без лед. Повече от мен няма да видиш.

Искендер отпи от водата и застана пред сцената, след което огледа завесите в двата й края. Дали жената беше там, отзад? Дали да не отиде да я намери? Докосна още веднъж шишенцето в джоба си. Усети го едновременно студено и топло под пръстите си. Още обмисляше какво да прави оттук нататък и събираше сили за предстоящата среща, когато забеляза, че бодигардът го търси. Почука по часовника си, без да се усмихва — беше непреклонен. Искендер си допи водата, благодари на бармана и тътрузейки крака, тръгна към бодигарда. Нищо не вървеше по план.

Зачака на пътеката отстрани, мислите му се носеха на вихрушка. Сякаш след цяла вечност забеляза, че някой върви към него. С несресана коса, сведена глава и плаха стъпка, сякаш се страхуваше, че краката му ще се подкосят. Не забеляза момчето, покрай което мина.

— Татко…

Адем спря и се обърна. Върху лицето му грейна усмивка, ведра и искрена, но бързо бе заменена от мрачно изражение.

— Искендер… да не се е случило нещо с брат ти и сестра ти?

— Не. Те са добре, наистина.

За миг като че ли му олекна. Но след облекчението дойде подозрението, а след подозрението — раздразнението.

— Не трябваше да идваш тук.

Още нещо, което Искендер не беше предвидил. Беше очаквал баща му да се притесни, след като го види, вероятно да се смути, но не и да се ядоса. Лицето на момчето безизразно, когато се тросна:

— Ти също.

Устата на Адем се смъкна надолу в краищата, очите пламнаха.

— Мери си думите, хлапе. Не можеш да разговаряш така с мен.

— Искам да си дойдеш вкъщи, Татко — натърти на последната дума Искендер.

Адем схвана намека.

— Прибирай се при майка си, докато не съм ти строшил костите.

— Какво им е на костите ми днес? Всички искат да ги трошат.

Известно време двамата стояха, без да казват нищо. Баща и син потънаха в мислите си, както се гледаха в очите и си отправяха предизвикателство другият да заговори пръв. Точно тогава Адем бе обзет от зловещо чувство, сякаш гледаше огледало и виждаше себе си, само че по-млад. Момчето му беше като него, но с повече привилегии, и без тревогата и пасивността, стрували му толкова скъпо.

— Ще се прибера, когато му дойде времето — отсече Адем.

— И кога ще му дойде времето? Когато ти втръсне от тази пачавра ли…

Плесницата дойде мигновено. Искендер явно се смути не толкова от реакцията на баща си, колкото от онова, което бе излязло от устата му. Не можеше да повярва, че го е изрекъл. То беше в разрез с възпитанието му.

Бодигардът беше видял плесницата и се приближи към тях.

— Ей, вие двамата. Я по-спокойно, да не повикам полиция.

— Няма страшно… — промърмори Искендер сякаш на себе си. Гледаше мрачно, в очите му се бяха появили искри, каквито преди нямаше. Спокойно, прекалено спокойно, той се извърна към баща си и каза:

— Ако ме удариш още веднъж, ще те ударя и аз. Ударът ми е по-силен.

Адем пребледня. Почувства в гърдите си болка, толкова остра, че за миг не можеше да диша. Не беше само шокът, мъката, срамът, че синът му го е обидил пред непознат. Имаше нещо по-дълбоко, по-болезнено. Закъсняло осъзнаване. Чак сега Адем проумя, че именно това е трябвало да направи и той преди много години. Когато неговият Баба го биеше и продължи да го прави и след като Адем стана по-висок от него, той можеше да направи точно това. Съжалението беше смазващо.

Адем направи крачка към Искендер и го удари още веднъж, по-силно. Точно тогава се случи най-страшното. С рев на ранен звяр, Искендер се затича бързо и се блъсна в стената на клуба. Удари си челото. Веднъж, втори, трети път. Тряс, тряс, тряс.

Адем се опита да го укроти — безуспешно.

— Не ме докосвай — кресна Искендер.

От стената го издърпа бодигардът. Но Искендер чувстваше толкова силна потребност да наранява, че не се спря. Заби зъби в рамото на бодигарда, докато не му пусна кръв. Настъпи го и след като отметна назад глава, го фрасна със силен глух звук по брадичката. Мъжът изобщо не го очакваше. Почервенял до мораво, си изпусна нервите. Отвърна на нападението.

— Не, не — опита се да ги разтърве Адем. — Моля ви, недейте Той ми е син.

Струпаха се и други хора. Клиенти, келнери, няколко танцьорки. Сред тях беше и Роксана, която наблюдаваше сцената с широко отворени очи и свито сърце.

Когато накрая успяха да ги разтърват, бодигардът трепереше.

— Повече да не съм ви видял тук и двамата. Чухте ли? Видя ли ви наоколо, Бог ми е свидетел, ще ви ударя толкова силно, че няма да знаете кой ден е.

— Хайде, да вървим — затегли Адем сина си за ръката предпазливо, но твърдо.

Няколко минути вървяха, без да казват нищо и след като се скриха от поглед, седнаха на тротоара под една улична лампа. Искендер дишаше запъхтяно, усещаше в устата си кръв.

— Майка се среща с някакъв — каза уморено.

— Моля?

— Чу ме — рече момчето. — Трябва да се прибереш и да оправиш нещата.

Адем извади цигара, запали я и я подаде на сина си. Забелязал изненадата върху лицето му, каза:

— Хайде, хайде. Знам, че пушиш.

Запали втора цигара — за себе си. Запушиха един до друг. Вечерта беше мразовита и мрачна, но пълна с възможности.

— Майка ти обича ли го?

Искендер не можеше да повярва на ушите си.

— Какви ги говориш, татко?

Адем хвана сина си за коляното.

— Виж какво, знам, че не разбираш. Ако се беше случиш преди десет години, щях да побеснея. Щях да направя всичко, само и само да го спра. Но сега съм достатъчно стар, и да съм наясно, че не мога да накарам майка ти да ме обикне. Искала ми е развод няколко пъти. Пренебрегнах молбата й, но тя е права.

Да чуе думата „любов“ от устата на баща си бе учудващо за Искендер. Вярно, в миналото се беше питал многократно как и защо родителите му са се събрали, но сега вече не ставаше въпрос за любов. Адем му беше баща, глава на семейството. А не романтичен тийнейджър.

— Но, татко…

— Виж какво, навремето имаше един селски кмет, който каза, че любовта на мъжа е отражение на характера му. Така и не разбрах какво ми говори, но сега вече знам. — Той остави дима да излезе през ноздрите му на рошави кълба. — Мислиш, че не се сърдя на майка ти. Сърдя й се. Но се сърдя повече на себе си. Никога не сме се обичали. Бракът ни бе такава грешка.

Но не съжалявам, защото се родихте вие с Есма и Юнус.

Тогава се случи нещо, което Адем не възприе насериозно, което дори след години щеше да помни до най-малките подробности, винаги с пронизващо съжаление. Искендер запрати с пръст цигарата надалече и загледа как тя описва слаба светеща дъга в мрака наоколо, а после рече:

— Ако ти не се погрижиш и не оправиш нещата, ще го сторя аз.