Елиф Шафак
Чест (5)

Принц на дървото

Истанбул, 1969 година

Пролетта, когато още не беше навършил седем, Искендер избяга от мъж, когото не беше виждал никога, но за когото беше чувал много. Мъжът обаче не беше такъв, какъвто си го бе представяло момчето, и при всички положения не беше толкова страшен. Беше с очила с дебели рамки, които се плъзгаха надолу по носа му, незапалена цигара между устните и голяма кожена чанта, в която, както се мълвеше, имало остри инструменти и по парче кожа от всяка от неговите жертви.

Щом го зърна, Искендер усети как го пронизва страх. Разплиска сока от боровинки в ръката си и по бялата му риза се застичаха червени капки — като кръв върху сняг. Искендер се опита да изтрие петното — първо с голи ръце, после с края на наметалото. Не се получи. Красивият му костюм беше съсипан.

Със или без петно обаче, той си оставаше принц с дългото сребристо наметало, с обсипаната с лъскави мъниста висока шапка и със скиптъра, лъснат така, че сякаш беше прозрачен. Цял следобед беше седял на висок стол — точно като велможа, който оглежда земите си, макар че, понеже бе възнисък за възрастта си, всички столове му бяха високи. Отляво имаше четири момчета, по-големи и по-високи, но и те облечени като него. Сякаш преценявайки дали може да влезе в битка с тях, Искендер ги беше проучил от глава до пети и стигна до извода, че костюмите им не са внушителни като неговия.

Докато другите принцове се тъпчеха с бонбони и пускаха шеги, Искендер чакаше и клатеше крака. Как можеха да се държат толкова смехотворно, при положение че знаеха какво ще се случи? Притеснен, зашари с очи. В стаята имаше много хора, но той беше сигурен, че никой няма да му се притече на помощ, дори майка му Пембе, най-вече тя. Беше плакала цяла сутрин, беше му повтаряла колко се гордее, че момченцето й ще стане мъж. Защото това е, в което се превръщаш, след като те обрежат — мъж.

Искендер не проумяваше как изобщо е възможно да станеш мъж само с едно изрязване на ножа. Това беше непроницаема загадка. С по-малко да станеш повече. Той не разбираше и защо са му казали да не плаче, макар да беше ясно, че ще боли, докато майка му можеше да си реве на воля, въпреки че на нея не й се случва нищо.

Докато наблюдаваше с крайчеца на окото си човека с кожената чанта, Искендер забеляза белега, който стигаше от лявата му буза чак до челюстта. Може би раната му бе нанесена от някое от момчетата, които бе оперирал. За миг тази мисъл допадна на Искендер, които си представи как, точно когато непознатият се кани да го обреже, той се изтръгва от стисналите го ръце, грабва острието и го забива в дясната буза на своя мъчител. Сетне помага на другите момчета да се изправят и всички заедно победоносно се затичат към вратата. Но фантазията се разсея и стаята отново оживя: сляп хафиз^[1], който рецитираше Корана, жена, която поднасяше чай и стрити на каша бадеми, гости, които бъбреха приглушено, и мигът, от който Искендер се страхуваше най-много и който се приближаваше опасно.

Бавно Искендер се плъзна от стола. Краката му докоснаха пода и килимът се разтвори под тежестта му. Направи крачка и, затаил дъх, зачака някой — който и да е — да го попита накъде отива, но не го направи никой. Мина на пръсти покрай двойното легло, сложено в ъгъла: табли от ковано желязо, везани възглавници, талисмани против уроки и кобалтовосиньо покривало от атлаз. Синьото беше любимият цвят на Искендер. Цветът на момчетата, което ще рече, че небето е момче. Както и реките, и езерата. И океаните, въпреки че той още не беше виждал океан.

С всяка крачка все по-лек и дързък, той се измъкна през задната врата. Щом излезе вън, хукна все по-бързо през градината, сетне покрай кладенеца, по покрития с чакъл път и къщите на съседите, нагоре по хълма. Костюмът му се изцапа, но той нехаеше. Вече беше все едно.

Представи си ръцете на майка си — как решат чупливата и кестенява коса, как заквасват мляко в глинени паници, как го милват по бузите, как правят фигурки от меко тесто. Докато стигна при дъба, мислеше само за тези образи и нищо друго.

Дървото беше старо, с коренища, плъзнали над земята и в четирите посоки, и с клони, протегнати към бухналите облаци. Запъхтян, Искендер започна да се катери, бързо и съсредоточено. На два пъти ръцете му се плъзнаха и той насмалко да падне, но всеки път запазваше равновесие. Никога дотогава не се беше качвал толкова високо и беше разочарован, че наоколо няма никой, който да види постижението му. От тук, от горе, небето изглеждаше съвсем близко — аха, и ще го докоснеш. Искендер седеше под покривалото на облаците със сладко задоволство и гордост, докато не осъзна, че не знае как да слезе.

След час на метър-два от него кацна кос. Беше изящен, с жълти кръгчета около очите и ярки като рубини алени петна по крилете си. Той изчурулика веднъж, свенливо и плахо, но пълно с живот. Стига птицата да се бе приближила, Искендер можеше да я хване между дланите си и да послуша как сърчицето й тупти до кожата му. Можеше да я приласкае, да я обича и защитава, но можеше и да прекърши врата й с едно бързо движение.

Още щом го помисли, изпита угризения. В Ада имаше огромни къкрещи казани за хора с такива греховни помисли. Искендер се просълзи. Беше убеден, че майка му ще забележи, че го няма, и ще прати да го търсят, а ето че не идваше никой. Той щеше да си умре тук. По-вероятно да загине от студ или от глад. Какво ли щяха да кажат хората, щом научеха, че е умрял не от болест или при злополука, както явно умираха всички — а от страхливост?

Може би го бяха търсили не където трябва и бяха решили, че е изчезнал. Може би си бяха помислили, че са го нападнали вълци — не че наоколо имаше вълци. Той си представи ужасна смърт, причинена от ноктите и зъбите на кръвожадни зверове. Дали майка му щеше да бъде смазана от скръб, или дълбоко в себе си щеше да се радва, че има едно гърло по-малко за изхранване?

При мисълта за гозбите на майка му Искендер усети, че е прегладнял. И още по-лошо, пишкаше му се. Вече не издържаше, затова смъкна панталона си и извади малкия си член — причината за всичките му неприятности. Тъкмо бе започнал да се облекчава, когато чу как някой вика:

— Ей, ето го там, горе! Намерих го!

След няколко секунди се появи един мъж, после втори, сетне още десетима. Застанаха при дървото и го загледаха. Той продължи да пикае, сякаш пикочният му мехур се бе разширил двойно. Накрая вдигна ципа и тъкмо да помоли за помощ, когато забеляза сред тълпата мъжа с кожената чанта.

Точно тогава се случи най-странното нещо: Искендер се вцепени. Крайниците му се отпуснаха безжизнено, езикът му се вдърви и на мястото на стомаха му се появи камък. Той чуваше как го молят да слезе, а не можеше да отговори. Седеше, без да се помръдва, сякаш се бе слял с дървото. Момче жълъд.

В началото зяпачите долу заподозряха, че се прави на мъртъв, за да привлече още внимание. Чак след като разбраха, че това не са преструвки, че детето, кой знае как, се е вцепенило, започнаха да умуват как да го свалят. Един мъж тръгна да се качва, но не успя да стигне до страничния клон, където се бе покатерил Искендер. Втори също си опита уменията — точно толкова безуспешно. През това време други опънаха одеяла, на които да падне момчето, и вързаха ласа, въпреки че никой нямаше представа какво ще правят с тях. Не се получаваше, и толкоз. Стълбите бяха прекалено ниски, въжетата — прекалено тънки, а момчето не искаше и не искаше да съдейства.

Точно тогава екна глас:

— Какво прави там? — викна Пембе, както бързаше нагоре по хълма.

— Не може да слезе — обясни някой.

— Е, как така да не може! Голямо момче е — възрази тя и загледа свъсена как тънките като клечки крака на сина и се клатушкат от клона. — Слизай незабавно!

Искендер усети как цялото му тяло се размразява — точно като лед на слънце.

— Слизай, негодник такъв! Посрами баща си. Всички момчета бяха обрязани. Само ти се уплаши.

Колкото и да опитваше, Искендер не можеше да се помръдне. Затова погледна надолу и се ухили. Ако го обърнеше на шега, сигурно щеше да се получи шега. Сбърка. Цялото напрежение, което се бе натрупало в майка му, бликна на мощна струя гняв, щом тя го видя да се хили.

— Глезльо такъв! Слизай веднага, иначе ще ти изпотроша костите! Не искаш ли да станеш мъж?

Искендер се позамисли.

— Не — отсече той накрая.

— Ако си останеш момче, никога няма да имаш кола.

Той сви рамене. Щеше да ходи навсякъде пеш. Или да се качи на автобуса.

— И къща.

Искендер се опита да свие още веднъж рамене. Щеше да живее в катун, като циганите, които беше виждал.

— И красива жена.

По лицето на Искендер пробяга объркване. Искаше да има жена, някоя, която прилича на майка му, но не му се кара никога. Замислен, той прехапа устна. Сякаш след цяла вечност събра смелост и си наложи да я погледне в очите — тъмни и зелени като два бръшляна, които внимателно, но твърдо го теглят към нея.

— Добре тогава — въздъхна Пембе. — Ти печелиш, аз губя. Няма да те обрязват. Няма да позволя да те докоснат и с пръст.

— Обещаваш ли?

— Обещавам, Султане.

Гласът й беше топъл, вдъхваше увереност. Докато майка му говореше, Искендер усети как паниката му се изпарява. Той размърда пръсти, после палците на краката и успя да слезе няколко клона по-надолу, където го чакаше мъж, стъпил на най-високото стъпало на опряната в дървото стълба. Когато бе в безопасност на земята, той затича към майка си, хлипайки на глас.

— Синът ми — рече Пембе, сякаш трябваше да го удостовери. Притисна го до себе си толкова силно, че той усети как бие сърцето в гърдите й. — Маламин^[2] Султане.

Искендер се радваше, че отново усеща твърда почва под краката си, още по-щастлив бе, че е липсвал толкова на майка си, но въпреки това в прегръдката й имаше нещо задушаващо, възсладко, болнаво. Устните й отстрани върху врата му, дъхът й, хватката, с която го държеше, го похлупваха, сякаш бе в ковчег.

Пембе като че ли прочете мислите на момчето, затова го сграбчи за раменете и го поотдалечи, за да го погледне в очите, а после го удари с все сила. Каза:

— Никога повече не ме посрамвай така.

След това се извърна леко към мъжа с кожената чанта и допълни:

— Вземи го.

Искендер пребледня. Беше по-скоро изненадан, отколкото смутен. Майка му го беше излъгала пред всички. И го бе ударила. Никога дотогава не го беше била. И през ум не му бе минавало, че може да го направи. Колкото и да се опитваше да каже нещо, думите приличаха на стъклени топчета, заседнали в гърлото му.

Вечерта всички го похвалиха колко смело се е държал по време на обрязването. Казаха, че не е проронил и сълза. Искендер обаче знаеше, че това няма нищо общо със смелостта. Не се беше уплашил от операцията, защото още мислеше какво е направила майка му и защо го е направила. Не му беше хрумвало, че можеш да измамиш човек, който ти е скъп. До този ден не знаеше, че можеш да обичаш някого с цялата си душа и пак да си готов да го нараниш. Това беше първият му урок за сложната природа на любовта.