Елиф Шафак
Чест (36)

Майка

Лондон, октомври 1978 година

Юнус караше велосипеда по Ричмънд Роуд, а вятърът разбиваше меките му къдрици. Беше облечен в колосана бяла риза, закопчана чак догоре, от което вратът му беше станал притеснително розов. Но момчето не разкопчаваше и едно-едничко копче, защото бе убедено, че изглежда по-красиво така. Пък и вървеше на коженото яке, което, макар и да му беше голямо, бе най-хубавата дреха, която беше носил някога. Страните му пламнаха при мисълта как се е сдобил с якето.

Рано сутринта беше станал от леглото с ясна мисия. В слабата светлина на коридора отиде на пръсти в стаята на брат си Искендер. Предната вечер той беше имал боксов мач и си бе прибрал късно, капнал от умора. Похъркваше тихо, сбит на кълбо, с глава под възглавницата. Якето, което майка им му беше купила за последния рожден ден, беше метнато на един стол, а кожата му беше толкова тъмна и гладка, че лъщеше като черен лед. Стените бяха покрити с плакати. „Междузвездни войни“, Мохамед Али на ринга, Брус Ли Дракона, Супермен, който лети над Манхатън, Джеймс Дийн, яхнал мотоциклет, знамето на Обединеното кралство, Кени Бърнс срещу Франк Стейпълтън, „Арсенал“ срещу „Нотингам Форест“.

Докато разглеждаше, Юнус усети как го жегва завист каквато и не подозираше, че носи в себе си. Тук Искендер си имаше свой свят, спортни екипи, маратонки, и най-вече свобода. Никои му се бъркаше в живота. Прибираше се по никое време, излизаше, когато си иска, и явно не дължеше обяснение на никого. Не беше честно и Юнус знаеше, че не само той е на такова мнение.

С новооткрита ловкост, пъхна ръце в коженото яке и се почувства в еднаква степен притеснен и развълнуван. Притеснен, защото взимаше нещо, което принадлежеше на брат му — щеше да го върне довечера, но пак си беше кражба. И развълнуван, дори някак по-висок на сантиметри, защото бе убеден, че така Тобико ще го хареса повече. Якето беше страхотно, жестоко. Тобико със сигурност щеше да види, че той вече не е малко момче.

Точно тогава Искендер се обърна в леглото и главата му се показа изпод възглавницата. Юнус затаи дъх и застина на място. Изчака, докато се увери, че брат му отново е заспал непробудно. Спомни си дните, когато баща им се караше на по-големия му брат и го наказваше за всяко дребно прегрешение, но вече не беше така. Днес Искендер явно мислеше, че той командва парада, вечно намусен под кожената си яка, недосегаем. Де да можеше мама да тропне с крак и да му даде да разбере, че оттук нататък тя ще е шефът, но тя бе прекалено разсеяна сега и отчуждена.

Тайната. Колкото и да опитваше, Юнус все не можеше и не можеше да се накара да мрази мъжа, когото бе видял до Мама. Кой ли беше? Как успяваше да я накара да се усмихва така, когато явно никой друг не успяваше? Дали ще се опита да я отведе? Не можеше да попита. Не можеше да каже. На никого.

Сега, докато въртеше бързо и целеустремено педалите, с якето на гърба си, Юнус реши, че никога няма да се ожени. Беше прекалено сложно, болезнено. Защо толкова хора се обвързваха, при положение че не го искаха, не го искаха истински? На Юнус му харесваше животът в комуните. В тях не му допадаха само мръсотията и прахта. Иначе бе убеден, че такъв живот те прави по-щастлив. Когато порасне, вместо да започне семеен живот, ще си направи комуна с Тобико. Щяха да имат много приятели и колкото искаш храна в хладилника, а ако им се родят деца, всички щяха да ги отглеждат със съвместни усилия.

Юнус закачи с верига велосипеда за една дъсчена ограда и се насочи към къщата, собственост на майката на Капитана. За негова изненада намери вратата широко отворена. Провери в стаите на първия етаж, кухнята и банята. Пънкарите не се виждаха никъде. Сигурно бяха отишли на пазар или да търсят изхвърлени мебели. Не се чуваше нищо, освен шума от капеща чешма, пукането по тръбите. Юнус реши да почака във всекидневната и започна да разлиства купчината опърпани каталози, комикси и флайери, един със снимка на младеж, който троши витрина. Под фотографията пишеше:

„Държавата е обявила война на своите поданици. Знаете ли защо? Защото е създадена за това. Защото това означава да си Държава. Борете се срещу Идеологическите апарати на Държавата. Борете се срещу задължителното им щастие.“

Юнус не знаеше какво е „идеологически апарати“, затова пък имаше представа за „Държавата“. Едрогърда жена с магнетично привличане и коса, вдигната на внушителен кок. Нали, ако решеше да похвали някоя жена за силата и уменията й, майка им казваше: Delvet gibi Kadin^[1]. Виж, изобщо не проумяваше защо пънкарите са настроени толкова зле към такива жени и техните апарати.

Момчето още разглеждаше флайера, когато го стресна внезапно гръмнала музика. Почти едновременно разбра две неща: че шумът идва от горния етаж и че е натрапчиво поп парче, от тези, които скуотърите мразеха до смърт. Пънкарите нямаше да слушат подобна музика за нищо на света. Юнус реши, че сигурно го е пуснала госпожа Пауъл. Но и това беше странно. Момчето си спомни колко потисната изглеждаше жената, когато я видя, и не можеше да си представи същият човек да слуша такава весела песен.

Стана му любопитно, затова се заизкачва по стълбището и чу леко фалшив женски глас, който повтаряше текста. Спря пред спалнята и почука на вратата. Изчака и почука още веднъж. След като не получи отговор, надзърна вътре.

Насред стаята стоеше Тобико — с притворени очи, с ръце стиснали четка за коса, и тяло, което се гънеше и кълчеше, докато тя пееше и танцуваше. Беше изтикала мебелите, за да отвори повече място. Щорите бяха спуснати, да не свети, и през тях се процеждаха само тънки снопове лъчи. В сумрачния декор Тобико изглеждаше стройна и висока и изобщо не приличаше на себе си.

If you change your mind, I’m the first in line^[2]

Юнус стоеше вцепенен и зяпаше пънкарската жрица, която обичаше. Песента свърши сякаш след цяла вечност. Таке a chance on me… продължи да пее Тобико в бодливия си микрофон, а после падна на колене, заклати глава и започна да описва въздушни спирали с ръка, нещо средно между шведски поп и индийски танци. Веднага щом мелодията заглъхна, тя отвори очи и усети, че в стаята има някой. Извърна се към вратата и ахна:

— О, сладкишче! Изкара ми ангелите!

— Извинявай — промърмори Юнус. — Без да искам.

Тобико се изправи, леко залитайки, и опита да се усмихне плахо, едва ли не смутено. Остави четката за коса на тоалетката, изключи касетофона и вдигна щорите, след което примига срещу светлината.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя. Намерих вратата отворена — обясни Юнус — Какво слушаше?

— О, просто убивах времето. Госпожа Пауъл има много такива поп дивотии — провлачи тя.

— Къде е тя?

— Има час при лекаря. Ще се върне чак в три. — Тобико сниши глас до шепот. — Според мен отиде на невролог.

— Виж ти! Беше много тъжна — отвърна замислен Юнус, но веднага се разсея от друга мисъл. — Музиката, която слушаше, беше ABBA, нали?

— Откъде знаеш?

— Мама също я харесва — грейна момчето.

— Е, аз всъщност не я харесвам. Не ми е от любимите. Прекалено блудкава е. Не мислиш ли?

Юнус изгледа Тобико с нежно изумление. За пръв път, откакто се бяха запознали, зърна малкото момиченце в нея. Разбра, че не само той се опитва да изглежда по-възрастен и по-голям непукист, отколкото е.

Без да подозира за мислите му, Тобико каза:

— Имаш хубаво яке.

— Благодаря — рече Юнус, но не изостави темата. — Как мислиш, дали можеш да пуснеш пак онова парче и да ме научиш правя като теб?

Тобико се усмихна закачливо.

— Искаш да потанцуваш с мен ли, пиленце?

Макар и да се изчерви до уши, Юнус не се отказа.

— Да, защо не?

— Добре тогава — съгласи се Тобико — Но след като си се постарал толкова, и аз ще облека нещо по-красиво.

Двамата отвориха заедно гардероба и се смаяха, когато видяха, че прелива от дрехи и аксесоари, обувки и красиви шапки.

— Тази жена май харчи всичките си пари за дрехи — отбеляза Тобико.

— Няма нищо черно — забеляза Юнус.

Но Тобико, жената, която не се обличаше в друго, освен в пънкарски дрехи, явно нямаше нищо против. Погледна с възхищение един морав шал, пола с цвят на шампанско, лилава блуза. Имаше и официална рокля с блещукащи пайети, сако, поръбено с лисича кожа, кожено палто, което сигурно щеше да й стигне до глезените, и бе така меко на пипане.

Тобико промърмори:

— Ще взема да напръскам палтата със спрей!

Но не направи нищо такова. Вместо това извади закачалка с дълга рокля от сатен и тафта в толкова нежно лилаво, че изглеждаше почти бяла. Беше вталена, с тънки аметистови презрамки, украсени със стотици камъчета.

— Ще изглеждаш красива в нея — каза Юнус.

Тобико поклати глава, сякаш й се беше сторило нелепо. Но когато заговори, каза:

— Ще ме оставиш ли няколко минути сама, бебчо? Не се връщай, докато не те повикам.

Юнус чака в коридора цяла вечност. Когато беше поканен в стаята, откри там друга жена — беше с очите и татуировките на Тобико, но иначе нямаше нищо общо с нея. Беше пуснала косата си и беше изтрила грима. Готически черното червило беше заменено с розово, а черният молив около очите беше махнат. Вместо скъсани мрежести чорапи Тобико беше обула чорапогащник с телесен цвят. Златисти обувки на платформа, висящи обици с диаманти, свенлива усмивка на лицето, малко парфюм във въздуха, магия.

Юнус подсвирна както го беше учил Искендер.

— Изглеждаш… — Той се запъна, осъзнал, че няма дума, достатъчно силна да опише онова, което вижда. Затова се престраши:

— Изглеждаш като Държавата.

Тобико се засмя.

— Аз съм Държавата — рече и разтвори широко ръце.

После грабна две четки за коса, една за себе си и една за Юнус. Натисна копчето и пусна касетофона, а след като музиката засвири, двамата се появиха на сцената, хванати за ръце и грейнали в усмивки. Тази вечер бяха дошли да ги слушат хиляди хора. Всички билети бяха разпродадени преди седмици, мнозина чакаха пред концертната зала. Лек като перце, неотразим в коженото яке, Юнус свиреше на пиано, на китара, на барабани и на саксофон. Тобико пееше и танцуваше, развяваше роклята. На всеки припев заставаха с гръб един към друг и се навеждаха назад. Публиката направо подивя.

Когато музиката свърши, и двамата останаха да лежат запъхтени на пода, Тобико прегърна Юнус.

— Онзи път ме питаше за тайните. Е, любовта ни към ABBA трябва да си остане тайна. Обещай ми, че ще я пазиш, прасковке.

Този следобед Юнус научи за Тобико неща, за които дотогава не бе и подозирал. Все така облечена в роклята стил ABBA, тя изпуши един джойнт и му призна, че не тя е зарязала Тоби, бившето си гадже. Обратното. Той я зарязал, просто така, без нищо, и разбил сърцето й. После Тобико се запознала с Капитана, но не го обичала, макар че не можела и да го изостави. Преди била по-смела, а сега от ден на ден ставала все по-зависима, вкопчвала се все по-силно. Защото страдала от неизлечим комплекс на Електра. Приравнявала всички мъже, които обичала, с баща си и още се състезавала с майка си. После показа на Юнус кратко стихотворение със заглавието „Майка“. Но точно когато Юнус започна да го чете, двамата чуха стъпки отдолу. Госпожа Пауъл се беше прибрала.

Тобико изпадна в паника.

— О, не, ужас!

— Не се притеснявай — каза Юнус. — Ще сляза и ще отклоня вниманието й, докато ти се преоблечеш.

След тези думи той пъхна стихотворението в джоба на якето и заслиза бързо по стълбите.

 

 

Вечерта, докато се хранеха, Искендер току хвърляше заканителни погледи към Юнус, но реши да не пита къде е било якето му цял ден. След вечеря заяви, че излиза да се поразходи. Щеше да отиде да се види с момчетата и да поиграе билярд. Имаше нужда от това — за да събере мислите си. Въпреки възраженията на майка си, излезе, без да й обръща внимание. След разговора с чичо си се държеше с майка си ледено, макар все още да не й бе поискал обяснения.

Навън беше ясно, мразовито. Искендер вдигна яката на якето и бръкна в джобовете. Напипа нещо в единия от тях, лист хартия. Извади го и го прочете под следващата улична лампа.

С едно-единствено движение на ръката го смачка и го метна в кофа за боклук. Някой си играеше с него. Цяла нощ Искендер се опитваше да се досети кой и след като не успя, в главата му продължиха да се въртят само двата последни стиха от поемата:

„Майката лъже, майката мами,

Не е това, на което се прави.“

 

 

Бавен ден. Мъчително муден. Работа в пералнята до единайсет и половина. Връщане за обяд. Следобед четене на книга, брътвежите на Зеешан за любовта и хармонията. В четири всички сме заключени. След половин час се появява надзирателят Андрю.

— Явно скоро ще ти дойдат на свиждане — казва той.

— Кой?

— Защо не видиш сам?

На хартия затворникът има право да откаже свиждане, но това е дребна работа за надзирателя Андрю, който не крие, че си търси повод да се заяде с мен. Не помня кога за последен път някой, освен Есма ми е идвал на свиждане. Тази година дори тя престана да се появява. Но съм по-изненадан, че надзирателят Андрю го е разрешил. При последните ми прояви, спокойно можеше да отмени свиждането. Прекарвам остатъка от вечерта в опити да измътя някакво предположение като птица в гнездо. После изведнъж ме осенява мисъл. Надзирателят Андрю знае, че който и да ми идва на свиждане, ще ме извади от равновесие. Разчита на това. Обградил съм се със защитна обвивка, през която не може да проникне никой, но има неколцина души, които могат да ми разклатят нервите. Малко са. Минават през бронята ми както призракът минава през стени.

— Ти притеснен — отбелязва Зееишан.

Не знам какво е, констатация или въпрос, но не го отричам.

— Да, доста притеснително си е да не знам кой ще ми дойде на свиждане утре.

Зеешан казва:

— Никога не знаем какво ще дойде утре, но винаги започваме обнадеждени новия ден.

Не съм в настроение да слушам проповедите му. Затова лягам на леглото и се затварям за външния свят. Както личи, това е поредният лош ден. Имал съм много такива в живота си. Но има един ден, който беше по-лош от всички останали: сутринта след това.

Сутринта, след като си извършил престъпление, се събуждаш от бездънна нощ. Някъде в мозъка ти има сигнал, мигаща червена лампичка. Опитваш се да не й обръщаш внимание. Има вероятност, макар и малка, всичко да е било сън. Вкопчваш се в тази възможност като човек, който пада и впива ръце в първото въже, изпречило се пред очите му. Минава минута. Час. Губиш представа за времето. А после изневиделица проумяваш. Въжето не е вързано никъде, краят му виси. Пропадаш в реалността с главата надолу.

Ето ме на „Лавендър Гроув“, стисках нож. Чух писъците. Пронизителни, нестихващи. Някой ревеше. Странно, звучеше като майка ми. Но нямаше как да е тя, при положение че лежеше на земята, цялата в кръв. Ехото в мозъка ми се засили. Поседнах лявата си ръка. По-силната. Но тя беше като изсъхнала, сякаш бе само временно прикачена към тялото ми, а иначе принадлежеше на друг. Метнах ножа под една спряна кола. Стига да можех, щях да изхвърля и ръката си.

Хукнах. Якето ми беше напръскано с кръв. Не мога да обясня защо никой не ме спря, но не го направиха. Тичах по пресечки и задни дворове, без да имам представа къде отивам. Сигурно съм пресичал улици, удрял съм се в хора, плашел съм кучета. Не помня. Следващият половин час ми е пълна мъгла. Помня обаче, че намерих уличен телефон.

Обадих се на чичо Тарик. Казах му какво съм направил. Настъпи тягостно мълчание. Реших, че не ме е чул добре. Затова повторих. Обясних, че съм наказал мама за тайната й любовна афера. Оттук нататък тя вече няма да прави така. Допълних, че раната не тежка, но ще мине време, докато зарасне. Бях я наръгал веднъж, в дясната страна на гърдите. Това ще й покаже колко тежък е грехът. Ще й даде време да помисли за грешката си, да се покае. А мъжът ще се уплаши до смърт. Повече няма и да припарва до нас. Честта на семейството е спасена.

— Какво си направил, синко? — попита чичо с глас, който прозвуча удавено. — Това е ужасно.

Бях стъписан.

— Н-но… н-нали… г-г-оворихме з-з—за т-това.

— Не сме говорили за такова нещо — отвърна той.

Човекът, който се бе раздрънкал пред мен и ми бе повторил сто пъти, че трябва да предприема нещо, и то час по-скоро, сякаш бе изчезнал вдън земя. Бях вцепенен.

— Искендер, синко, трябва да се предадеш. Ще заявя в полицията, че съм ти казал точно това, когато си се обадил. Не можеш да бягаш от закона!

Изведнъж ме обзе много странно подозрение. Чичо Тарик беше репетирал този миг. Дали го беше чакал? Дали си бе подготвял речта? Как ще ми каже по телефона, какво ще сподели с ченгетата, какво ще заяви пред съда, в случай че се наложи да се яви като свидетел… Беше подготвен за всичко това.

— Там ли си, синко? Кажи ми къде си.

Затворих. Съблякох якето и го набутах в кофа за боклук. После отидох у Кейти на Албиън Роуд. Бях я изпращал много пъти, но никога не бях влизал вътре. Натиснах звънеца. За мое облекчение ми отвори тя.

— Алекс! Каква изненада! — каза ми. Върху лицето й грейна усмивка. — О, скъпи! Знаех, че ще дойдеш.

Вкара ме вътре. Каза, че майка й щяла да се зарадва много, задето съм решил да дойда да живея с тях. Прегърна ме, с твърдия си кръгъл корем между нас. Не ми приличаше на бременна в петия месец. По-скоро имаше вид на човек, глътнал топка. Онова, което видях в огледалото, не се различаваше от това, което виждах обикновено. Почти очаквах върху лицето, в очите ми, да има нещо необичайно. А нямаше. Измих ръцете си още веднъж, търках с все сила. Сапунът миришеше на рози. Отворих шкафчето и намерих белина. Върху бутилката имаше красива домакиня с усмивка, по-бяла от облак. Излях белината върху ръцете си. По дланите ми имаше порезни рани. Болеше адски. Продължих да търкам. Под ноктите ми имаше нещо. Мръсотия? Боя? Кръв? Не искаше и не искаше да се измие.

Кейти дойде да пита дали всичко е наред. Прегърна ме и погледна двойката в огледалото. Аз, тя, нашето бебе. Личеше, че е горда. Направи ми впечатление, че усмивката й е същата като на жената от белината. Усещане за някакво постижение.

Кейти спря водата.

— За мен си чист, любов моя.

Отидохме във всекидневната. Майката на Кейти седеше на фотьойла при прозореца и чакаше. Беше с рокля, която се завързва отпред. От онези, копринените, които виждате по телевизията. Кралскосиня. Гърдите й се виждаха. Бяха целите на лунички, като парченца индийско орехче. Косата й бе току-що сресана. Устните й — с червено червило. Главата й можеше да излезе и да отиде на вечеря в скъп ресторант. Останалата част от тялото й обаче изглеждаше в домашно настроение. Опитах да се съсредоточа върху лицето. Опитах да не поглеждам под главата.

Госпожа Евънс ми предложи чай в порцеланови чаши. Топли плодови кифли. Започнахме да ядем в мълчание. По стените имаше снимки в рамки. Десетки. На някои видях бащата на Кейти. Не ми приличаше на човек, които ще си зареже семейството.

Госпожа Евънс следеше всяко мое движение. Имах чувството, че проверява под ноктите ми. Скрих ръце.

— Алекс, дъщеря ми каза, че искаш да наречеш детето Маги, ако е момиче, Том, ако е момче.

Погледнах Кейти. Тя извърна очи.

— Да, вероятно.

След това госпожа Евънс ме попита дали смятам, че ще бъда отговорен баща. Отвърнах, че не знам, но ще направя всичко по силите си.

— Понякога всичко по силите ни не е достатъчно — заяви тя.

Прозвуча като нещо, което е чула по телевизията. Или като нещо, което някой й е казал преди. Рече, че щяла да ни помага — временно, разбира се, — докато си стъпим на краката. Заради внук си. Първородният. Тя се усмихна. Зъбите й бяха бели като перли, съвършени.

Вечерта Кейти ми каза, че трябвало да спим в отделни стаи. Аз — на канапето във всекидневната. Засега. Скоро сме щели да се оженим и тогава вече ще спим в едно легло. Завинаги.

Донесе ми чисти чаршафи, калъфка за възглавница. Съблече бавно пуловера си. Гърдите й бяха издути, зърната — потъмнели кръгове. Виждах вените — сини, големи, изпъкнали. Кейти ми каза да долепя ухо до корема й. В началото не чух нищо. После усетих движение, сякаш някой се протягаше след дълбок сън. Бебето започна да рита. Веднъж, втори, четвърти път. Беше като магия. Запитах се дали и мама е карала татко да допира ухо до корема й, докато е била бременна с мен.

Избутах Кейти. Казах:

— Извинявай, спи ми се.

— Разбира се, скъпи.

Когато ме остави сам, легнах и се огледах. Дантелени пердета, възглавнички на цветя, тапети на кръгове, изящна ваза върху полицата над камината, старовремски часовник с кутия. Мислех, че изобщо няма да заспя, но веднага щом главата ми допря възглавницата, умрях за света. Събудих се по изгрев-слънце. До мен стоеше Кейти. С бледо лице и широко отворени очи.

— Алекс — каза тя. — Дошли са двама полицаи.

Станах и хванах главата й между дланите си. Целунах я. Устата й беше солена. Вкусът на паниката.

— Търсят те.

Отидохме в антрето. Майката на Кейти стоеше по нощница при вратата. По лицето й имаше следи от крем. Долната й устна трепереше. Тя издърпа дъщеря си, сякаш съм заразноболен. Видях в дъното отвън светлините на полицейската кола. Отпред стояха двама полицаи. Единият приличаше на Джеймс Калаган, само че без очила. Още не ме бяха видели. Помолих Кейти да им каже, че се обличам.

Решението да избягам не беше решение. Просто го направих. Отидох в кухнята, отворих вратата, прокраднах се в задния двор и скочих в градината на съседите, после в следващата. Докато Кейти разговаряше с полицаите, вече бях през две улици.

 

 

Последният ден на ноември 1978 година. Бях готов да се откажа, когато я видях да завива зад ъгъла. Беше ходила на пазар, носейки пликове. Вървеше бавно, не бързаше. Направо ми причерня пред очите. Бях й забранил да излиза от къщи.

Тя забави крачка и се загледа в един уличен музикант, беше с гръб към мен. Взрях се в профила й. Тя се усмихваше. В мен се надигна негодувание. Нали й казах да не излиза и да не ходи с рокли, с които се виждат краката й? А тя нарушаваше правилата ми, правеше ме на посмешище.

Тръгнах след нея. Тя се загледа в една витрина, явно не бързаше да се прибира. Мина ми през ума, че може би чака да се срещне с любовника си, но не се случи нищо такова. Когато наближихме нашата улица, тя се препъна и изпусна чантата си. Стара, бежова чанта, която не бях виждал преди това. Докато я вдигаше, ме забеляза отзад.

— Искендер… — прошепна, сякаш името ми е някаква тайна.