Елиф Шафак
Чест (30)

Плесницата

Лондон, 17 юни 1978 година

Тази събота Искендер не отиде на бокс. Не се срещна и с Кейти. С приятелите му имаха други планове. Той излезе от къщата малко след девет. В лицето го духна топъл вятър, дъхът му излизаше на валма пара. Искендер вдигна яката на якето си и тръгна с равномерна крачка. Смяташе, че походката издава много за един човек, че в нея се отразяваха и недостатъците му, и умствените му способности, и смелостта му. Вървеше леко наведен напред, с изправени рамене и вдигната брадичка, сякаш преценяваше минувачите за евентуална битка.

Момчетата го чакаха в „Аладинс Кейв“^[1]. И четиримата. Бяха се навели над пластмасовата маса в дъното. Докато се приближаваше, Искендер им кимна. Те му отвърнаха със същото. Той забеляза уважението в очите им — уважение, каквото баща му не бе виждал от никого, включително от другите комарджии, освен може би в дните, когато е печелел.

— Здрасти — поздрави напосоки Искендер. — Къде е Аршад?

— Още го няма — отговори Фаарид, нисък мароканец с тих глас.

— Може да го е хванало шубето — отсъди Азис и се ухили, при което се видяха редките му зъби. — След тази седмица не го виня.

Лятото беше напрегнато. Всеки ден се обсъждаше нов инцидент някъде. Сплашваха мъжете по улиците, наричаха жените как ли не, заплюваха децата. Нощем мятаха по къщите на имигрантите тухли, сутрин те намираха оставеното си да се суши пране нарязано на парчета и пощенските си кутии, пълни с изпражнения. Но най-страшното се беше случило преди шест дни.

Рано сутринта на единайсети юни в горния край на Брик Лейн бяха започнали да се събират скинари. До обяд броят се бе умножил. Продължиха да се стичат още и още — пеш, с велосипеди, коли и микробуси, някои идваха чак от Пътни. Щом тръгнаха на шествие, започнаха да скандират: „Националният фронт е фронт на белите хора!“ Колкото и да е странно, нямаше никаква полиция. Дори когато протестантите започнаха да нападат магазините на имигрантите, да крещят: „Смърт на чернилките“, да чупят предни стъкла на автомобили и прозорци, да нанасят щети на частна собственост.

Фаарид каза:

— Чухте ли какво заявиха след това куките? Че било спонтанен изблик.

— Гадна работа — отвърна Искендер разсеяно.

Разговорът беше прекъснат от собственика на заведението Аладин, накуцващ мъж с едри кости, някъде на петдесет и пет-шест години. Винаги посрещаше всички с добра дума. С един крак, по-къс от другия, той се приближи усмихнат към момчетата, но се ръкува само с Искендер. Попита го как върви училището и как е майка му, справя ли се в тези трудни времена чичо му с магазина. Въпроси, на които Искендер отговори с уважение, но лаконично.

— Е, какво ще хапнете? — попита накрая Аладин. — Приятелите ти те чакаха, за да поръчат.

На Искендер му стана приятно.

— Имаме гост, още не е дошъл. Ще поръчаме, щом се появи.

Загледаха как Аладин се отдалечава с куцукане. Искендер се извърна към Азис и продължи разговора.

— Нещо друго?

— А, да, вчера са набили едно момче, бенгалец. Намерили го целият в кръв на няколко крачки от къщата на Аршад. Четвърти случай за един месец!

Искендер задъвка устата си отвътре и лицето му се изкриви като маска.

— Знаете ли кое ме вбесява? — намеси се Сони. — Тия гадни расисти твърдят, че не били расисти. Реалисти сме! Дрън-дрън. Не стига, че са расисти, ами и лъжат!

Казваше се Салваторе, но всички му викаха Сони. Семейството му бе дошло да живее в Хакни от някакво селце в Сицилия.

Сони говореше английски толкова бързо и с такъв силен акцент, че често другите не разбираха и половината от онова, което казва.

— И кога ще дойде този тип? Прочутото Плямпало? — попита Чико, като барабанеше с пръсти по листа с менюто.

Баща му беше мароканец, майка му — испанка.

— Не го наричай така — намеси се Азис. — Прояви уважение към човека. Викай му Оратора.

— Все тая. Нали знаеш какво казват хората. Глупаците говорят, мъдрите мълчат! А този вечно плямпа. Така че — ти си направи извода!

Искендер се облегна свъсен и преплете пръсти, движение, което промени тона около масата от весело бъбрене към по-сериозен разговор.

— Ще бъде тук след половин час. Реших, че няма да е зле да се срещнем по-рано и да обсъдим положението. Нещата не вървят на добре. Ще бъдем големи глупаци, ако не разчетем знаците.

Чико сведе поглед. Другите кимнаха вглъбено и угрижено.

— Искат да ни изритат от тъпата си държава — каза Искендер — Теб, мен, него… Араби, турци, италианци, ливанци, пакистанци, пришълци от Ямайка… И какво, нима само ще седим и ще се шегуваме с онова, което става? Като патици на панаирджийско стрелбище. Ето какво искат от нас родителите ни. Да се усмихваме и да чакаме да ни теглят куршума. Но ние не сме патици, нали така?

— Не сме, разбира се — съгласи се Чико.

— Вижте какво, слушал съм го и друг път този човек. Добър е, наистина е добър. Нека да го изчакаме и да чуем какво има да ни казва. Ако не го харесате, край. Но ако не друго, поне не е патица, всички го знаем.

Точно тогава вратата се отвори и в заведението влезе Аршад с ръце, пъхнати в джобовете. Искендер видя момичето с него и лицето му помръкна.

— Какво, по дяволите, търси тя тук?

— Ей, не обвинявай мен, човече. Опитах се да я спра… — възрази Аршад.

Искендер изгледа на кръв Есма.

— Прибирай се.

— Не, и аз искам да послушам — рече тя.

Момчетата загледаха със сдържани усмивки разправията.

— До гуша ми дойде, вироглава си като магаре — отсече Искендер. — Няма да се карам с теб.

— Ами не се карай.

— Лазиш ми по нервите. Това тук не е за момичета!

— Защо да не е. Ти какво си мислиш, че само мъжете страдат от скинарите ли? Е, грешиш много. Те нападат и жени. И момичета. Щом ставам за жертва, защо да не ставам и за това да отвърна на удара?

— Права е — подкрепи я Азис.

Насърчена от думите му, Есма се примоли:

— О, хайде, аби^[2]!

Искендер поклати глава, макар, този път не толкова категорично.

— Добре, но не искам да чувам и гък от теб.

— Дадено. Ще седя като труп — обеща тя и се постара радостта да не се изписва по лицето й, после добави весело: — Изгарям от желание да видя как изглежда този човек. Сигурна съм, че ще го позная веднага.

Оказа се обаче, че греши. Когато Оратора влезе в заведението, което вече беше наполовина пълно, не го позна никой, освен Искендер. Другите очакваха набит внушителен мъж на неопределена възраст, облечен полутрадиционно, полуекзотично, с коса, развята във всички посоки, и очи, блеснали като изумруди. Затова, когато в заведението влезе изпит младеж на около двайсет и пет с обикновено лице и избелели дънки, никой не го и погледна, докато той не се приближи и не ги поздрави.

— О, заповядай, сядай — покани го Искендер.

Представи набързо всички, като пропусна Есма.

Поръчаха храна. Хумус, кьопоолу, кебап, фалафел… Искендер напълни чинията на госта, което се оказа излишно, тъй като той ядеше малко — като пиле. Липсата му на апетит забави всички, наложи се дори Сони, който вечно беше гладен, да спре да се храни.

После, докато пиеха чай, Оратора започна своята проповед. Гласът му беше писклив, но се извисяваше на вълни, през няколко минути заглъхваше, а после пак се издигаше, сякаш мъжът четеше от невидима брошура. Заговори за етапите в развитието на късния капитализъм и колко се е приближило човечеството до Деня на Страшния съд.

— Всички сме се надвесили над урвата. Ще видим с очите си падането на този режим.

Днешните младежи били дрогирани, за да не подлагат на съмнение системата. Навсякъде по света политиците държали в свои ръце контрабандата на наркотици. Всички идеологии били измислица, за да държат младите в постоянен унес. Лъжеизмите били новата дрога, приспивателните хапчета на масите.

— Леля ми е феминистка — заяви Сони, още изнервен, че не е хапнал достатъчно. — Косата й е по-къса от моята и ходи само с панталони.

— За нас феминизмът е като снега в Сахара — отбеляза Оратора. — Той е излишен. И знаете ли защо?

— Защото от него жените погрозняват. Вече дори не си бръснат краката. Отврат — отговори Сони.

Момчетата едвам се сдържаха да не прихнат, а Есма завъртя очи. Единствен Искендер гледаше Оратора. Погледите им се срещнаха с взаимно разбиране, със споделеното чувство, че двамата стоят над хлапашките реакции.

— Бих казал, че нашият приятел тук е прав, защото от феминизма жените наистина изглеждат неестествено — продължи Оратора. — Но това е последица, а не причина. Докато аз питам защо той е неуместен за хора като нас.

— Защото това е техен проблем — отвърна Искендер. — Проблем на западняците.

Аладин, който идваше към тях с поднос с чай, чу последните думи и веждите му се вдигнаха подозрително. За миг на Искендер му се стори, че той знае за Оратора и не го харесва. Типове като този, сеят сред общността семената на злото. Какво търси тук, с какво пълни главите на момчетата? Оратора сякаш също долови неприязънта на Аладин, защото млъкна и не каза и дума повече, докато напитките не бяха поднесени и те не останаха отново сами.

— Именно. Феминизмът е техният отговор на техните проблеми — продължи той с блеснала в очите му признателност. — Но това решение не върши работа. Можеш ли да изпразниш с гъба цяло езеро? Ето колко полезен е феминизмът. Западняците нямат семейни ценности и не уважават жените, затова тълпата активисти, които крещят по улиците, няма да промени нищо.

Есма изсумтя. Искендер я погледна студено и заканително с крайчеца на окото.

— Извинявай — изрече тя само с устни.

— Дръж се прилично — отвърна брат и по същия начин.

Дори да забеляза разменените реплики, Оратора не го показа с нищо.

— На Запад хората са объркани. Бъркат щастието със свободата и свободата с безразборния полов живот. Докато ние уважаваме майките, сестрите, жените си. Не ги принуждаваме да се обличат като кукли Барби. Това е цяла индустрия. Козметика, мода, дизайнери на обувки. Чували ли сте някога за анорексията?

Момчетата поклатиха глави.

— Това е, когато тялото се е превърнало в натрапчива идея. Жените, които страдат от нея, непрекъснато са на диета. И да хапнат нещо, го повръщат насила. Всяка година десетки жени в Европа и Щатите постъпват в болници заради тази болест. Някои умират. Сърцето им не издържа. Но пак си мислят, че са дебели. Не забравяйте, братя, че през това време в Азия, Африка и Близкия изток има новородени, които умират от глад. Не могат да намерят и коричка хляб, която да гризат. Никога през живота си не са виждали бонбон. Докато жените на Запад повръщат шоколадови торти с коняк в лъскавите ресторанти, хората от Третия свят гладуват. Не е просто съвпадение, че двата най-развити промишлени отрасъла на Запад са машината на войната и машината на красотата. С военната машина те нападат, вкарват в затвора, изтезават и убиват. Но разкрасителната машина е не по-малко зло. Всички тези лъскави рокли, модни журнали, безполови мъже и жени мъжкарани. Границите са размити. Разкрасителната машина владее умовете ви.

Всички около масата изтръпнаха. Есма едвам се сдържа да не ахне и започна да разглежда ноктите си. Прииска й се Искендер да разреди напрежението. Да потупа мъжа по гърба, да му каже да се успокои, да накара всички да се засмеят. Стига да поискаше, го умееше. Носеше го в себе си. Дързостта, лекотата. Въпреки това, когато вдигна глава, Есма не видя върху лицето на брат си нищо от онова, на което се беше надявала.

— Може ли да поръчаме още чай, Алекс — каза тя. — От толкова приказки ожаднях.

Оратора си погледна часовника.

— Време е да тръгвам. Радвам се, че се запознахме. — Докато се изправяше, се извърна към Искендер. — Защо те нарича Алекс?

— Не й обръщай внимание. Това е сестра ми… Всички ме наричат така. Нали разбираш, съкратено от…

— Алекс не е съкратено от Искендер — прекъсна го Оратора. — Помисли още върху това, братко. Нима ще бъдем принудени да сменяме имената си, само и само британците да ги произнасят по-лесно? От какво друго сме готови да се откажем? Трябва да е обратното. Трябва да караш всички да научат цялото ти име и да го произнасят с уважение.

След тези думи той си тръгна, оставяйки след себе си тягостно мълчание.

Изнервен, Искендер скочи на крака.

— Ще изпратя Есма до нас и ще се върна.

— Хей, още не искам да си ходя.

Но той вече бе отишъл при вратата.

— Хайде, хайде. По-бързо!

Мърморейки, Есма се подчини. Веднага след като излязоха улицата, възкликна:

— Майко мила, този тип не ми хареса. Господин Фукльото на бял кон.

— Може и да не ти харесва, но е боец.

— Груб е.

— Как няма да е груб, като действителността е такава.

— Я стига, той е женомразец. Дори не ме погледна в лицето.

— Защото те уважава, глупачко. Или предпочиташ мъжете да се зазяпват в краката ти? Това ли искаш?

— О, какво те прихваща? — вдигна Есма ръце. — Я по-спокойно! Всички тия тъпотии ти влизат в главата.

— Мери си думите, Есма.

— Да, много ме е страх. Направо ще се подмокря.

— Чу ме. Няма да идваш повече на срещите. Не мога непрекъснато да те държа под око.

— Кой е казал, че трябва да ме държиш под око? — тросна се сестра му. — Благодаря много, но мога да се грижа и сама за себе си. Мама е виновна за всичко. Така те е възпитала Маламин берхамин^[3]. А сега си си въобразил, че си султанът на Хакни!

— Млъквай!

Когато Есма забеляза, че тонът му се е променил и той е стиснал юмруци, вече беше късно. Беше се увлякла от собствения си глас.

— Ние с теб бяхме в един отбор. Беше забавно. Смеехме се. Вече не е забавно нищо. Я се погледни. Взимаш се много на сериозно.

Искендер я сграбчи за рамото и я изтика при стената.

— По улиците пребиват хора. Миналата седмица хвърляха камъни по един старец, докато изгубил съзнание. Забавно ли ти е това?

— О, разбрах, ти си героят. Спаси ни, моля те.

Плесницата. Дойде внезапно, като гръм от ясно небе. Есма се хвана за бузата, беше толкова стъписана, че не можеше да помръдне.

— Ти не се бъркай — каза Искендер, без да я поглежда. — Предупреждавам те.

Есма загледа как той тръгва обратно към кафенето, бързаше. Навремето си мислеше, че познава по-големия си брат като петте си пръста, но вече не беше така. Той винаги я беше защитавал от другите. Сега, за пръв път, Есма почувства, че трябва да се защитава от него сама.