Елиф Шафак
Чест (47)

Лимоново дърво

Лондон, 30 ноември 1978 година

Пембе беше в кухнята и си тананикаше стара кюрдска любовна песен — Susan Susie, невъзможно тъжна като повечето кюрдски песни за любов. Самата Пембе обаче бе далеч от отчаянието. Колкото и да се притесняваше за Елиас, колкото и да тъгуваше за него, неволно бе изпаднала в блаженство. Беше написала писмо на Адем, в което му обясняваше, че трябва да се разделят завинаги. Той така и не отговори. Сега Пембе смяташе да намери адвокат. Адем щеше да се натъжи, но не и да се изненада. Може би дори щеше да му олекне, че не той, а именно Пембе е направила първата стъпка. Безспорно щеше да бъде много по-трудно да убеди Искендер, но Пембе може би щеше да успее да го накара да я разбере. Щеше да му каже — край на лъжите, занапред само истината. Оттук нататък нещата щяха да се променят. Пембе не знаеше как, но вярваше в това.

След като си състави план, се зае да прави лимонов сладкиш с целувки, рецепта, която беше научила от Елиас. Надяваше се да изненада Джамила. Като малки двете обичаха да смучат посолен лимон и дори си имаха стихче: Кисело с кисело е равно на сладко. По-големите им сестри не го можеха и при всеки опит се мръщеха. А близначките бяха в състояние да изядат наведнъж пет лимона и любимите им конфитюри бяха все кисело-сладки.

Но от някогашния апетит на Джамила почти не беше останала следа. Тя беше пристигнала в Лондон преди ден и оттогава не бе хапнала почти нищо и не бе казала почти нищо за себе. Тя, сестра й, беше различна. От тъмните кръгове очите й приличаха на сенки, усмивката й беше колеблива, сякаш Джамила се извиняваше. Но промените бяха едва доловими, забелязваше ги само Пембе. Децата се изумяваха колко си приличат майка им и леля им и досега. След като Джамила смъкна грубите вълнени дрехи и облече една от роклите на Пембе, след като се среса по същия начин — напред, където косата им беше лизната, — вече бе невъзможно да ги различиш.

Пембе разби яйцата и захарта на гъста пяна и включи фурната. Елиас я беше посъветвал да не пести настъргания лимон. Пембе винаги държеше лимоните, портокалите и лайма в бамбуково кошче на балкона. Беше се опитвала да отглежда лимонови дръвчета, но внезапна слана все ги беше погубвала.

Като тананикаше същата песен, Пембе излезе бързо на балкона. Погледът й неволно се плъзна под металния парапет към улицата долу. Нещо го прикова. След миг тя видя как, понесла пазарските пликове, близначката й излиза на „Лавендър Гроув“. Изви врат над перилата и махна с ръка. В началото сестра и не я забеляза.

— Джамила… Погледни нагоре! Насам!

Джамила извърна очи към балкона — лицето й беше ведро и тя се усмихна. Под сдържаната й, достойна осанка се долавяше нещо от детската й наивност, лека като мъгла. Искрица непорочност, възхищение и стаена завист. Пембе не се сдържа и изревнува сестра си, която привличаше погледите. Уж си приличаха, а не бяха еднакви. Джамила беше естествено чаровна. Притегляше, както цветето привлича пчела. Пембе си помисли, че за разлика от нея Джамила прелива от живот и светлина, че е белязана с дух и самообладание.

— Правя ти десерт!

— Какво? — попита Джамила, насочила вниманието си към една минаваща кола.

— Аз…

Пембе не се доизказа, защото забеляза, че по пътя върви Искендер.

За миг-два загледа как по-големият й син следва сестра й. Очите му се бяха превърнали в метални цепки с твърд блясък.

Бе стиснал зъби, а устните му не спираха да мърдат, сякаш спореше сам със себе си.

Пембе не разбра какво става. Дори докато гледаше как синът й се спуска към Джамила с нож в ръка, дори докато го наблюдаваше как й препречва пътя и изрича думи, явно предназначени да му вдъхнат смелост за задачата, която му предстои, Пембе не проумяваше какво се разиграва пред очите й. После обаче, каквато и завеса да беше паднала пред нея, тя се вдигна внезапно и Пембе прозря цялата истина, цялата опасност. Усети как остава без въздух. Стиснала лимоните, се втурна от балкона към всекидневната, а оттам през антрето към улицата.

Продължи да тича. Беше на два и половина метра, когато видя как синът й наръгва сестра й. Искендер замахна припряно с ножа, сякаш искаше да приключи час по-скоро и да продължи по пътя си. Острието описа във въздуха полукръг и проникна през дясната страна на гръдния кош в плътта на Джамила. Зад тях Пембе издаде задавен звук. Разбра тутакси, разбра с костите си, че ножът е пробол сърцето на близначката й.

Искендер отстъпи назад, поспря за миг и свъсен, погледна ножа в ръката си. За стотна от секундата като че ли се обърка, сякаш не проумяваше какво е извършил, сякаш е бил кукла на конци и чак сега се е пробудил. Метна рязко ножа встрани и хукна в обратната посока.

Пембе чу как някой пищи. Вой пронизителен, разнесен от вятъра. Трябваше да мине още минута, докато осъзнае, че звукът идва от нея. Не можеше да се помръдне, защото нямаше тяло. Нямаше плът. Беше само глас. Цялото й същество бе смалено — или уголемено — до вик, отстъпил на други викове, които, независимо от волята й се въртяха на спирала, носеха се на вихрушка и се сливаха в безкрайно ехо.

С широко отворени очи и свито сърце, Пембе пристъпи, олюлявайки се, към сестра си. Съдържанието на пазарските пликове се беше разпиляло по улицата. Хлебчета, сирене, зелени ябълки, босилек в саксия, пакетче кардамон.

Като сомнамбул Пембе прегърна сестра си. Целуна я по лицето: по челото, скулите, меката трапчинка отпред на врата.

Провери пулса й, но той не се долавяше, а тялото й бе опънато и безжизнено, вече губеше топлината си. От лицето й беше изчезнала всяка искра, само устните й блестяха с цвета на раната. Пембе се разтрепери, сякаш животът изтичаше и от нея. Локвичката кръв на земята се разширяваше и ставаше по-гъста, беше тъмна, почти черна. Пембе чу забързани стъпки, приглушени тонове. Сирената на линейка, която завиваше по улицата. Затръшнати врати на автомобил, полицейски радиостанции. Тя се отдръпна с олюляване от тялото на близначката си и усети под чехлите си твърдия асфалт.

След половин минута от другата страна на улицата се приближи възрастна жена, добродушна съседка албанка, която беше забелязала суматохата. Озадачена и уплашена, тя се спусна към трупа на земята. Свлече се на колене и се разпищя, зави.

— О, клетата ти! Какво се е случило с теб, Пембе?

Пембе, която вече беше в другия край на улицата, настръхна цялата. Стори й се зловещо и вледеняващо да чуе името си и че я оплакват, но това, кой знае как, й помогна и да се откъсне от всичко наоколо. Тя нито спря, нито се обърна. Скръстила ръце върху гърдите си, свела глава, сякаш върви срещу силен вятър, се пронесе през тълпата като призрак, какъвто вече се чувстваше.

До вечерта се скита по улиците, из квартали в Северен Лондон, където дотогава не беше и стъпвала. Знаеше, че докато Искендер се разхожда на свобода, не може да се прибере, нито да отиде при Елиас. Със сигурност беше само въпрос на време синът й да разбере, че е сгрешил, и да се върне, за да я намери. Опасенията й бяха толкова силни, че Пембе не можеше да скърби за сестра си. Тя се страхуваше все повече, тревогата бе от плът, сякаш беше течност, която малко по малко я запълваше.

Наложи се на няколко пъти да спира и да си поема въздух, за да запази самообладание. Краката й описваха концентрични кръгове около фризьорския салон „Кристъл Сизърс“, докато накрая пред входа. Беше напуснала работа, без да даде обяснение, сложила ключовете в пощенската кутия и беше изчезнала. Сега, скрита зад една пощенска камионетка, загледа през прозореца яркия профил на Рита. В салона имаше две клиентки и още едно момиче, явно новата помощничка — млада азиатка с патладжанена на цвят коса.

Пембе се прокрадна в задния двор, където сушаха кърпите и престилките. Ако й провървеше, щеше да намери нещо, което да облече. Блузата й беше изцапана с кръв, която тя се опитваше да прикрие, вървейки със скръстени отпред ръце и смъкнати рамене. Странно, че никой от минувачите не бе забелязал. Или просто бяха предпочели да не я виждат. Пембе отвори задната портичка, шмугна се в двора и спря.

Новата помощничка се поклащаше в такт с музиката в салона и с дъвка в уста отиваше да прибере от поставката кърпите. Вече беше късно Пембе да се върне, нямаше и къде да се скрие. Зяпна непознатата, която направи същото.

— Извинявайте — рече с пламнали страни Пембе.

Пресегна се, грабна една престилка и забърза към изхода.

— Ей, какво правиш? — викна момичето. — Крадец! Крадец!

Но Пембе вече беше изчезнала.

През следващите няколко часа вървя напосоки, а залязващото слънце я галеше с топли лъчи по тила. Нямаше къде да отиде. Ако се явеше в полицията, щяха да я разпитват. Тъй като не разбираше езика, тя нямаше да може да отговори на въпросите и накрая сигурно щяха да обвинят нея.

Не можеше да потърси убежище и у съседите. Никой нямаше да иска да се излага на опасност. Пък и Пембе не знаеше дали Искендер е действал сам, или е бил направляван от други. И ако бе така, кой още беше замесен? Дали и Тарик не беше замесен във всичко? Ами мъжът й? Дали двамата братя не бяха убедили Искендер, нейния Султан, нейното съкровище, да посегне на собствената си плът и кръв? Главата й щеше да се пръсне. Пембе не можеше да се довери на никого, освен на Елиас. При мисълта за него изтръпна цялата. Точно така. Пембе нямаше да се вижда повече с него. Пак добре, че Искендер не знаеше къде живее и работи Елиас, мислеше си тя. Стига да не се доближава до него, той ще е в безопасност. Беше за предпочитане Елиас да я мисли за мъртва.

Вината — тази коварна змия, която от месеци набъбваше в гърдите й, растяща с всеки нов ден, — изби на повърхността с цялото си грозно величие и заръфа душата й. Пембе винеше себе си — единствено себе си и никой друг. Именно любовната й връзка с Елиас бе предизвикала това бедствие. Как изобщо щеше да понесе да го види отново? Истината, неумолимата истина бе, че Пембе се опитваше да оневини Искендер. Би дала всичко да види другите си две деца. Какво ли щяха да направят, след като научат, че леля им е мъртва, а майка им е изчезнала безследно? Какво щяха да им кажат в полицията и какво на свой ред щяха да кажат те на полицаите?

След като се мръкна, Пембе се върна с уморена крачка в квартала си, макар и да знаеше, че е опасно. Криеше се, доколкото това бе възможно, минаваше през задни дворове и градини, зад гаражи и накрая излезе на „Лавендър Гроув“. Там, където преди броени часове Джамила бе лежала мъртва, имаше силует очертан с бял тебешир. Мястото беше отцепено и наблизо се бяха струпали няколко души, които пушеха и обсъждаха случилото се. Пембе не можеше да се доближи повече, затова реши да се махне.

Онази вечер намери осеян с боклуци ъгъл пред клон на „Барклис“ и се сви там — трепкаше всеки път, когато минаваше кола. Отиде до една обществена тоалетна наблизо и след като измоли от собственика на ресторант малко вода и храна, плака, докато не заспа.

— Събуди се! Размърдай си телесата! — Над нея се беше надвесил бездомник. Висок, с бирено коремче и подпухнало лице, с гъсти вежди и окапали зъби. — Ама че нахалство! Да ми заеме мястото.

Пембе трепна ужасена, с разтреперани устни.

— Из… извинявайте.

Тя усети миризмата на мъжа. На вино, тютюн, нафталин и пикоч.

Той се устреми към нея. Пембе му се изплъзна и хукна.

— Ей, връщай се тук, пиленце! Защо се уплаши толкова?

Скитникът я загледа как тича презглава по пътя и се скрива зад ъгъла. Подсмихна се, сякаш беше казал сам на себе си някаква смешка, и след като се настани в затопления ъгъл, въздъхна, свали си обущата и започна да разтрива разсеяно ходилата си.