Дон Уинслоу
Сатори (5)

5.

Дори да беше доволен, че Николай Хел е приел сделката, майор Даймънд не изрази особен ентусиазъм.

— Хел е половин японец с разбъркан мозък — каза той. — Същински хахо.

— Да — отвърна Хейвърфорд. — И вие имате пръст в разбъркването на мозъка му, нали?

— Беше агент на червените — сви рамене Даймънд. Вярно, беше подходил малко грубо към Хел, използва го като морско свинче за някои нови фармацевтични техники. И какво от това? Бяха във война срещу комунистическия блок, а войната бе мръсно нещо. Освен това, Хел беше арогантно младо лайно — онова високомерно и надуто държане просто нямаше как да не те накара да му причиниш болка.

Когато се прехвърли в новосъздаденото ЦРУ и напусна Япония, за да започне работа в Югоизточна Азия, Даймънд си мислеше, че го е оставил далеч в миналото, но от проклетия Хел нямаше отърване. Трябваше да го екзекутират, когато имаха тази възможност — а сега той се беше превърнал във важен и необходим агент?

Също като тази мека китка Хейвърфорд, поредният високообразован левичар всезнайко. По дяволите, Хейвърфорд се беше сражавал на страната на Виет Мин през войната. Пък и що за име беше това Елис?

— Хел не е бил комунистически агент, съветски агент или какъвто и да било друг агент — каза Хейвърфорд. — Между другото, вашият „разпит“ доказа това.

Хейвърфорд презираше Даймънд, от самата му външност до дъното на така наречената му душа. Този човек приличаше на китара с пренатегнати струни, тънки устни и отпуснати клепачи, а сърцевината вътре беше още по-грозна. Буржоазен простак, от който щеше да излезе чудесен нацист, ако по една случайност — или по-скоро за жалост — не се беше родил американец. Даймънд бе от онези офицери от разузнаването, които армията сякаш фабрикуваше подобно на другите си джунджурии — лишен от въображение, брутален, изпълнен с предразсъдъци, които не се разколебаваха от мисъл или образование.

Хейвърфорд го мразеше. Него, класата му и това, което заплашваха да направят с отношенията на Америка с Азия.

Джон Сингълтън, шефът на Азиатския отдел на ЦРУ, седеше зад широкото си бюро и наблюдаваше разговора. Бялата му коса се спускаше върху набръчканото му чело като сняг върху скалиста планина, светлосините му очи бяха с цвета на лед.

Беше истински „студен воин“; всъщност, най-студеният човек, когото бе срещал Хейвърфорд.

Безпощадността на Сингълтън го беше превърнала в легенда. В качеството си на сивия кардинал в разузнавателната общност на Вашингтон, всички — от Фоги Ботъм^[1] до Капитолия, та чак до Пенсилвания Авеню — го уважаваха и дори се страхуваха от него.

И напълно основателно, помисли си Хейвърфорд. В сравнение със Сингълтън, Макиавели беше наивно хористче, а Борджиите — персонажи от картина на Рокуел^[2]. Застанал до Сингълтън, дори самият дявол щеше да прилича на ангела Луцифер преди падението му.

Като шеф на Азиатския отдел към Бюрото за стратегически операции по време на войната, Сингълтън отговаряше за партизанските операции в Китай и Виетнам. Смяташе се, че е изиграл решаваща роля при вземането на решението за бомбардирането на Хирошима и Нагасаки.

След войната беше успял да преживее политически „загубата“ на Китай, изненадващото нахлуване в Корея и дори атаките от страна на Макарти и последователите му. Всъщност, сега Сингълтън бе може би по-силен от всеки друг път — факт, който многобройните му врагове, макар и тихомълком, приписваха на тесните му връзки със Сатаната.

Сега Сингълтън гледаше над бюрото си към двамата спорещи офицери.

— Хел нестабилен ли е? — попита той Хейвърфорд.

— Тъкмо обратното — отвърна Хейвърфорд. — Никога не съм срещал човек, който да се владее по-добре от Николай Хел.

— Какво, да не би случайно да си се влюбил в него? — обади се Даймънд и се изхили на грубата си хомофобска забележка.

— Не, не съм се влюбил в него — уморено отвърна Хейвърфорд.

— Прекратете тази мисия, сър — обърна се Даймънд към Сингълтън. — Твърде е рискована, а Хел е неуправляем. Разполагам с много по-надеждни убийци в Южен Китай, които можем да изпратим да…

— Хел е идеалният — каза Хейвърфорд.

— И защо? — поинтересува се Сингълтън.

Хейвърфорд изложи аргументите си — Хел владееше свободно китайски, руски и френски. Беше майстор на бойни изкуства, който можеше не само да изпълни поръчението, но и да го направи така, че причината за смъртта да остане неясна — а това бе решаващ фактор за постигането на максималния положителен ефект.

— Защо френският е толкова важен? — попита Даймънд. Беше надушил неприятности.

— Именно затова те извикахме тук — отвърна Сингълтън. — Елис?

— Хел ще се представи като френски търговец на оръжие — каза Хейвърфорд, предвкусвайки с огромно удоволствие объркването на Даймънд, — който продава стоката си на Виет Мин^[3].

И наистина, устните на Даймънд се свиха.

— Тъй като операцията засяга индокитайския сектор, искахме да си в кюпа — каза Сингълтън.

В кюпа? Сякаш си нямам достатъчно грижи да не допусна жабарите да започнат война срещу собствените ми хора, задето помагат на врага, помисли си Даймънд.

— Да не искате да ми кажете, че смятате да…

— Разбира се, че не. Просто това е прикритието, с което Хел ще стигне до Пекин — каза Хейвърфорд. — Но не искахме да реагирате твърде прибързано на сигналите от агентурата, които бихте получили.

Даймънд го изгледа кръвнишки.

— Дръж момчето си по-далеч от моята кошара.

— Не се тревожете.

Даймънд обаче беше разтревожен. Ако информацията за Операция X и истинската му роля в нея някога достигне до Вашингтон… „X“ беше индокитайска операция, провеждана от жабарите, така че беше сметнал, че всичко е скрито-покрито. А сега тази история с Хел излагаше на заплаха всичко.

Обърна се към Сингълтън.

— Сър, бих искал да ме държите в течение относно всички фази на операцията, ако нямате нищо против.

— Добре — увери го Сингълтън. — Елис, погрижи се да е наясно с всяка твоя стъпка.

— Да, сър.

— И, Елис, би ли останал за момент?

Даймънд напусна срещата. Значи Николай Хел е свободен, помисли си той в асансьора. Кракът му неволно затрепери. Признай си го, каза си той. Страх те е от този тип, при това напълно основателно. Та това е опитен убиец, който ти има зъб.

А съществуваше и Операция X.

Ако имаше и най-малък шанс това да се разчуе, той не можеше да позволи да се случи.

— Хел знае ли коя е целта му? — попита Сингълтън.

— Още не съм му казал — отговори Хейвърфорд.

Сингълтън се замисли за няколко секунди, после попита:

— Има ли нещо вярно в онова, което каза Даймънд? Че Хел е неуправляем?

— Не мисля — отвърна Хейвърфорд. — Но съм се погрижил да осигуря, ако мога да си позволя флотски метафори, котва за него.

Сингълтън освободи Хейвърфорд, поиска от секретарката си справка за графика си и установи, че има няколко минути за размисъл. Отиде в личния си кабинет, седна на масата и се загледа в дъската за го пред себе си.

Вече няколко седмици играеше тази игра срещу самия себе си и формите на противниковите камъни постепенно започваха да стават прекрасни. Можеха почти да се нарекат изящни в деликатното взаимодействие между противоположностите на ин и ян. Единствено в го-кан животът обещаваше съвършен баланс.

Даймънд си е Даймънд, Хейвърфорд си е Хейвърфорд — и всеки от тях заемаше своето място на дъската.

Но Хел…

Сингълтън постави един черен камък.

Хел скоро щеше да научи самоличността на жертвата си и щеше да стане, така да се каже, мотивиран.

Но за какво?

Как щеше да отговори този играч на го? Не беше преувеличение да се каже, че близкото бъдеще на Азия зависи от сложната личност на Николай Хел.

„Котва“, помисли си Сингълтън.

Ама че интересно.