Дон Уинслоу
Сатори (38)

38.

Нещата се подреждат по плана, помисли си Хейвърфорд, докато стоеше на дока на ферибота в Каулун.

Хел беше получил съобщението, изпратено през мюсюлманския ресторант. Знаеше къде да иде и как да стигне дотам. Членовете на екипа за измъкване, съставен от хуи се насочваха към Храма на зелената истина.

— Ще ни трябват способни хора — предупреди Хейвърфорд. — Нещата могат да загрубеят.

— Целият екип владее бадзикуан, бойно изкуство на китайците мюсюлмани — отвърна Бентън. — Много е подходящо за тесни пространства и близки разстояния. Същото изкуство се използва и от личните телохранители на Мао. Водачът на групата е майстор.

— Ще му се наложи да покаже уменията си — каза Хейвърфорд.

— Не се безпокой — отвърна Бентън. — Действа бързо и чисто.

Може и да е бърз, но нищо от онова, което предстои, няма да е чисто, помисли си Хейвърфорд.

Щеше да се радва да се махне от Хонконг. Хейвърфорд не обичаше този град, а англичаните бяха нелепо докачливи, че „братовчедите“ действат на тяхна територия. Тази сутрин британският му колега Уутън го беше заговорил по време на закуската в хотела, преди още Хейвърфорд да успее да се сдобие с чаша блудкаво кафе.

— Добро утро, Ейдриън — каза Хейвърфорд. — Не е ли малко рано за теб?

— Вече си поръчах „Блъди Мери“ — отвърна Уутън.

Едър и безцеремонен човек, бивш ръгбист, ако Хейвърфорд си спомняше правилно, Уутън изглеждаше не на мястото си в Китай. Външният вид обаче заблуждаваше — Уутън бе известен синолог, за което свидетелстваха първо образованието в Кеймбридж, а после и дългите години живот в Азия.

— Какво те води на моя територия, Елис?

— Не е кафето, бъди сигурен.

— Тогава какво?

— Ужасно си прям, Ейдриън.

— Рано е и съм махмурлия. — Сервитьорът донесе коктейла и Уутън отпи с благодарност.

— Просто минавам на път към Макао, реших да се отбия при тукашните гадатели на чаени листа — каза Хейвърфорд.

— Има ли нещо, което моята кралица трябва да знае?

— Не, освен ако не умира от скука — отвърна Хейвърфорд. — Обичайните баналности — Председателят се разправя с враговете си, противниците му са снишили глави, кампании анти това, анти онова и тъй нататък.

— Момчетата ми докладваха, че вчера са засекли Бентън.

— Всеки трябва да бъде някъде — отговори Хейвърфорд, повтаряйки старата шега на Майрън Коен^[1]. Трябваше да се види с него при следващото си връщане в Ню Йорк. Дявол да го вземе Бентън с неговата тромавост.

Нищо против, работата тук и без това е почти приключена.

Уутън кимна.

— Но пък засичаме Бентън и Хейвърфорд. Става съмнително, трябва да си признаеш.

Хейвърфорд сви рамене.

Червеното лице на Уутън стана необичайно сериозно.

— Не искам да си развяваш байрака в двора ми, Елис. Нито ти, нито Бентън, нито който и да било. Ясно ли се изразих?

— Просто се връщам в Токио, Ейдриън.

— Не исках да се покажа като негостоприемен — рече Уутън. — Как ще стигнеш до летището?

— С такси.

— Не е нужно — рече Уутън. — Ще кажа на някое от момчетата ми да те закара. И без това киснат тук по цял ден и се наливат с бира.

Значи ме извеждат с ескорт от колонията, помисли си Хейвърфорд.

Нищо против, работата тук и без това е почти приключена.