Дон Уинслоу
Сатори (21)

21.

Проблемът на „новия“ Китай, помисли си Юрий Ворошенин, докато отпиваше водка и гледаше през прозореца към дипломатическия квартал, бе липсата на проститутки.

Което беше страшно неудобно, по дяволите!

„Старият“ Китай не издигаше такива препятствия между мъжа и нуждите му. В Шанхай например човек можеше да намери чудесни бордеи. Но Народната република се превръщаше в свирепа пуританка, когато се стигнеше до сексуални въпроси, и всички момичета за удоволствия бяха пратени по ферми и заводи.

Това бе ужасно лошо разпределение на ресурси и сериозно потъпкване на икономическото правило за „най-доброто според възможностите“.

Ворошенин помнеше един различен Пекин от безметежните дни на 20-те и 30-те години, когато Бада хутонг^[1], непосредствено на юг от Тянанмън, разцъфваше в „цветя и върби“^[2], а тесните алеи на стария Суанву бяха пълни с чайни, пушални за опиум, опери и, разбира се, бардаци.

Беше време, когато човек можеше да излезе, да вечеря прилично и да изпие няколко питиета, да отиде на опера и после да се погрижи за недотам естетическите си вкусове, понякога с някоя от актрисите, които е гледал на сцената, или пък със скъпа куртизанка, която ще ти сервира чай, ще ти изпее някоя ария и след това ще се захване за същинската работа.

Харесваха му дори разговорите със съдържателките, които смятаха за нечувано нарушение на благоприличието да предлагат момичетата си подобно на меню с ястия — вместо това молеха клиента за „заем“ за издържането на домакинството или някакъв ремонт. На места като „Домът на златното цвете“ или „При малката Фенсян“ всичко се правеше с финес и стил.

Но това беше преди да се появят проклетите „реформатори“ — първо надутият и педантичен Чан, а после и Мао. И сега Пекин беше безполов като евнусите, които са го управлявали някога. Разбира се, имаше няколко независими проститутки, които рискуваха да бъдат арестувани на улицата, но за да прибегне до услугите им, човек трябваше да има много по-добър лекар от тези, които Пекин бе в състояние да предложи в момента.

Единственият, който нямаше проблем със сексуалните услуги в новия Китай, бе самият главен пуритан — Председателят. Съветското разузнаване беше потвърдило, че Мао разполага с личен батальон „актриси“ от Народната опера, които винаги бяха готови да откликнат на всяко негово желание. Но пък и кучият син пируваше, докато всички останали гладуваха, така че в това нямаше нищо ново.

Дори по сталинските стандарти маоистки Китай беше страна, в която лудостта се вихреше в епични мащаби. Лесно можеше да се каже, че лудият управлява лудницата, но Мао не беше чак толкова побъркан. Всичките му безумни прокламации в крайна сметка служеха на самия него и му осигуряваха още повече власт и контрол.

Кампанията „Трите анти“ бързо лишаваше страната от буржоазното средна класа от чиновници и служители, а наскоро започнатата кампания „Петте анти“ (ще видя твоите три анти и ще добавя още две, помисли си Ворошенин и се изкиска), която беше насочена срещу укриването на данъци, кражбата, измамата, подкупните служители и кражбата на икономическа информация, щеше бързо да лиши Китай от повечето му частни предприемачи.

Освен това Мао използва Корейската война, за да започне своя лов на „шпиони“ и „чужди агенти“, който напомняше на лова на вещици и червения терор в Русия преди трийсет години. Съседът клеветеше съседа си, самоубийствата и екзекуциите бяха ежедневие, а атмосферата на подозрителност, страх и параноя в града бе повече от осезаема.

Нищо чудно, че Чичо Йосиф му завиждаше.

Ворошенин гаврътна остатъка от водката си и чу характерното почукване на Льотов. Този човек чука на вратата като мишка, помисли си той — боязливо и тихо. С всеки изминал месец в този леден открит затвор Ворошенин се дразнеше все повече и повече от първия си помощник.

Но пък, помисли си той, Пекин подлудява всички ни.

— Влез.

Льотов отвори вратата и пъхна само главата си през процепа, сякаш за да се увери още веднъж, че е получил позволение да влезе.

— Време е за сводката в три часа.

— Да, три часът е.

Льотов замъкна хилавата си фигура до бюрото и остана прав, докато Ворошенин не го покани да седне.

Правим го всеки следобед, помисли си Ворошенин. Всеки проклет следобед в три часа заставаш пред бюрото ми и всеки проклет следобед в три часа ти казвам да седнеш. Не можеш ли поне веднъж да влезеш нормално и да си положиш костеливия задник на стола без покана?

Май започвам да полудявам, помисли си той. Трябва ми жена.

— Е, какво ново днес в лудницата? — попита Ворошенин.

Льотов примигна, после се поколеба. Това да не беше някакъв риторичен капан, който да му доведе понижение и чистка?

— Каква е сводката? — подкани го Ворошенин.

Льотов въздъхна с облекчение. Замънка обичайните новини, докладите на агентите за безкрайните събрания на китайските комитети, мнението на министъра на отбраната за патовото положение в Корея, последните екзекуции на корумпирани служители и контрареволюционери, а накрая добави:

— В града е пристигнал и един нов западняк.

Ворошенин беше отегчен до немай-къде.

— А стига бе. Кой?

— Някой си Мишел Жилбер.

— Значи все пак някой?

— Да.

Льотов беше опериран от чувство за хумор — бе от онези педантични, монотонно дуднещи типове, които каканижеха като гъсеница на трактор. И напълно некадърен играч на шах — муден, лишен от въображение и досадно предвидим. Може би трябва да наредя да го арестуват и разпитат просто за разнообразие, помисли си той.

— Слушам те.

— Французин по националност. Син на търговец на оръжие с връзки във Френската комунистическа партия. Бащата явно е бил доста полезен за Съпротивата.

— Всъщност, не бяха ли всички полезни? — каза Ворошенин. — Това беше риторичен въпрос, Льотов, който не изисква отговор от твоя страна. Не бих могъл да понеса да гледам как се мъчиш да измислиш отговор. Какво прави този Жилбер в Пекин?

— Не знаем със сигурност — отвърна Льотов. — Знаем обаче, че довечера ще вечеря с адютант на генерал Пън, някой си полковник Ю.

Виж, това е интересно, помисли си Ворошенин. Френски пътешественик и търговец на оръжие, приет от високопоставен служител на Министерството на отбраната. Китайците едва ли искат да купят оръжие от този французин. Но явно става въпрос за нещо спешно, иначе китайците щяха да мотаят Жилбер седмици наред, само за да си осигурят по-добра позиция за пазарлък. Щяха да го оставят да си пробива път през множеството нива на бюрокрацията, преди да стигне до важен генерал като Пън — ако изобщо стигне дотам. Така че ако високопоставен служител като Ю се среща с Жилбер още в първия ден…

— Къде е тази вечеря? — попита Ворошенин.

— В банкетната зала на хотел „Пекин“.

— Банкет значи?

— Явно.

Ворошенин го изгледа.

— Ирония ли долавям, Василий?

— Разбира се, че не.

Ворошенин се намръщи и продължи да го гледа, докато на горната устна на Льотов избиха малки капчици пот. Удовлетворен, той рече:

— Свържи се със секретаря на Пън и му кажи, че май съм си изгубил поканата и трябва да разбера в колко часа да се явя.

— Мислите ли, че той ще…

— Плащаме му достатъчно, нали? — озъби се Ворошенин. — Може да издейства покана за нищо и никаква си вечеря. Просто му кажи да дръпне нечии конци или както там се изразяват тези хора.

— Да, другарю.

— Ох, я стига. Изчезвай, Василий. Виж дали работят телефоните. — Загледа как Льотов скача, пресича стаята и бавно затваря вратата, за да вдигне колкото се може по-малък шум и да не изглежда нахален. Беше направо вбесяващо.

Също като появата на нов играч, на този Жилбер. Играта беше стигнала до важен кръстопът — всяко придвижване на кон или дори на пешка можеше да доведе до мат, а какво удоволствие щеше да бъде да премахнеш точно този цар от дъската.

Налагаше му се да се справя с противния Председател вече двайсет години — да търпи безграничното му его, сексуална лакомия, хипохондрията и лицемерието му, безкрайното му вероломство и неукротима амбиция, но скоро щеше да види отрязаната глава на Мао в бамбуков кафез, висящ от Небесната порта.

Вече бяха избрали наследника му — Гао Ган беше китайският партиен шеф в Манджурия и бе готов да заеме поста. Само чакаше Ворошенин да му предаде благословията на кукловодите в Москва.

И ако през следващите няколко месеца всичко мине по плановете, ще сменим непослушния Мао с отстъпчивия Гао.

Затова не беше време за допълнителни усложнения, особено ако те включваха Пън. Генералът бе прекалено умен, прекалено твърд и прекалено своенравен. Вече беше отхвърлил не едно или две предложения да го купят. И какво беше замислил сега с този жабар?

Отвори чекмеджето на бюрото си и извади бутилката водка. Беше си обещал този следобед да изпие само едно, но Пекин наистина му идваше до гуша и алкохолът можеше да уталожи сексуалните му желания. Може пък на банкета довечера да доведат актриси. Или дори курви.

Сякаш имаше някаква разлика.

Сякаш имаше такъв шанс, призна си той.

Изпи питието на екс, погледна часовника си и реши, че има време да посети Кан Шен^[3], шефа на китайската тайна полиция. Още едно неспазено обещание, тъжно си помисли Ворошенин. По-добрата част от него не искаше да се среща с този човек, презираше се заради това, но въпреки всичко се чувстваше и привлечен.