Дон Уинслоу
Сатори (116)

116.

Е, помисли си Николай, докато излизаше да си намери такси, Юнион Корс иска своя дял.

Защо не? Това е цената да правиш бизнес тук.

Качи се в едно синьо „Рено“, което го откара по булевард Гал йени, през моста Дакоу и отново в Чолон.

Таксито спря на улица Трун Хунг Дао до двуетажна сграда в стил ар деко с крещяща фасада в бледомораво и зелено. Николай влезе в Arc-en-Ciel мина през дългата тераса с мрежа против гранати, прекоси ресторанта и се качи горе в нощния клуб. Барът беше пълен с привлекателни китайски проститутки в прилепнали чеон-сам, които се мъчеха да разговарят с клиентите, на фона на компилацията от гръмки хитове на Арти Шоу, изпълнявани от филипински оркестър.

Дьо Ланд също беше на бара.

— Какво пиете? — попита той Николай.

— Какво трябва да пия?

— Ами, предлагат бира „Тигър“ и „Кадлинг“, при това студена — отвърна Дьо Ланд. — Правят също и посредствен джин фис.

— В такъв случай ще пия от него — каза Николай и извади няколко пиастра от джоба си. — Мога ли да почерпя?

— Вие сте истински джентълмен.

Николай поръча и плати двата джина, след което любезно отклони на китайски поканата на едно работещо момиче, което се опита да се настани в скута му и му предложи плътски удоволствия, нечувани в света на простосмъртните.

— Човек с желязна воля — отбеляза Дьо Ланд. — Същинска цитадела на въздържанието.

— Все пак признавам, че е изкушаващо.

— Че отдайте се тогава.

— Не тази вечер.

Дьо Ланд го изгледа дълго и преценяващо, след което попита:

— Да не би да сте влюбен?

Николай сви рамене.

— Аххх — въздъхна Дьо Ланд. — Не само човек с желязна воля, но и верен. Впечатлен съм, наистина впечатлен.

— На вашите услуги.

— Но аз несъмнено ще се отдам на поривите на плътта по-късно — рече Дьо Ланд. — Разбира се, стига да ми останат пари за целта. Скръбно е, когато значителната дебелина на мъжкия член е неприятно засегната от нищожната дебелина на пачката. За съжаление, уникалната природа на останалата част от мен по принцип изключва любовни планове от некомерсиално естество. Жените ме намират за очарователна компания на масата, но не за чак толкова желан за разходка до будоара. Така че в общи линии съм ограничен до меню, от което мога да избирам. И тъй като това е тъжната истина, сексуалното ми бъдеще зависи от прищевките на малкото колело в Le Grand Monde, най-великолепния храм на боговете на шанса в Сайгон, и в безспирните ми опити да накарам единия порок да плати за другия.

— И го правите?

— Рядко — тъжно каза Дьо Ланд. — Ако опитът е най-добрият учител, аз съм изключително лош ученик. Как мина разговорът ви с Антонучи?

— Чудесно — отвърна Николай. — Просто искаше да ме предупреди да стоя по-далеч от саксофонистката.

И двамата знаеха, че това е увъртане.

— Той е от Юнион Корс, нали знаете — рече Дьо Ланд, като следеше каква ще бъде реакцията на Николай.

— Какво е това?

— Не ме баламосвайте, mon ami — отвърна Дьо Ланд, — и ще ви се отплатя със същото.

— Добре тогава, кажете ми, във ваше лице приятел ли имам, или полицейски доносник?

— Не мога ли да бъда и двете?

Разсмяха се и Николай поръча по още едно питие.

— Като че ли знаете как стоят нещата тук — каза той.

— Това ми е работата.

— Търся група френски филмови актриси — рече Николай.

— Че кой не търси?

— Пристигнали са миналата седмица — каза Николай. — Дали по някаква случайност не знаете в кой хотел са отседнали?

— Дали не знам? — повтори Дьо Ланд. — Настаних се от другата страна на улицата като куче с надеждата да ги зърна. В „Райска птица“.

На Николай му се искаше да остави питието си и направо да отиде в хотела. Тя бе толкова близо. Но той потисна желанието си и реши първо да се погрижи за работата. Всяко нещо по реда си, каза си той. После можеш да я намериш.

— Проявявате ли интерес? — попита Дьо Ланд.

— Също като вас.

— Не е същото — отбеляза Дьо Ланд. — Вие имате шанс, приятелю. Кълна се в златните косъмчета на селската девица, имате шанс.

Допиха питиетата си и прекосиха улицата до Le Grand Monde.

Казиното се намираше в двор, защитен от висока здрава стена с бодлива тел отгоре. Отвън патрулираха воини на бин суйен пеша и в джипове с монтирани картечници. Пазачите на входа ги спряха и набързо ги претърсиха за оръжия или експлозиви.

— Това е Сайгон напоследък — отбеляза Дьо Ланд, докато държеше ръцете си вдигнати, за да го обискират. Пазачът му кимна да влезе, после претърси Николай и също го пусна. Двамата влязоха през широкия вход в огромната бяла сграда.

С високите си тавани и полилеи казиното бе доста сносен опит за подражание на първообразите в Монако и по Ривиерата. Трийсетината игрални маси бяха покрити с тежко зелено кадифе, мебелировката, имитация на стила от края на XIX в., беше чиста и добре поддържана.

Голямата зала беше изпълнена с възбудено бърборене, ликуващи викове и проклятията на изгубилите, трополене на зарове, тракане на жетони и въртене на рулетки. Облак от цигарен дим беше надвиснал над триумфите и разочарованията.

Хейвърфорд играеше на рулетка. Хвърли бегъл поглед към Николай, постави няколко жетона на масата и се загледа във въртящото се колело.

Спечели.

Бай Виен, блестящ в копринения си костюм и с прекрасна китайка подръка, стоеше и гледаше играта.

— Кой е това? — попита Николай.

— Бай Виен — отвърна Дьо Ланд. — Шефът на бин суйен. Той и Бао Дай са собственици на вертепа. Искате ли да ви запозная?

— Не изгарям от желание — каза Николай.

— Рано или късно ще се наложи, ако смятате да правите бизнес в Сайгон — отбеляза Дьо Ланд.

— Точно сега единственият бизнес, който смятам да правя в Сайгон, е на рулетката — отвърна Николай.

Отидоха до гишето на касиера и си купиха жетони, след което се върнаха на масата и Дьо Ланд надлежно изгуби на първото си залагане.

— В името на косматата торба на свети Антоний! — изруга Дьо Ланд. — В името на неутолимия апетит на дъщерите на Дардон! В името на невъобразимата перверзия на сестрите на…

— Зле ли върви? — поинтересува се Николай.

— Осъден съм на целомъдрие, родено от сиромашия — отвърна Дьо Ланд.

Николай пристъпи до масата и се загледа в играта. Изглеждаше съвсем проста — участниците залагаха и топчето спираше на число от едно до трийсет и шест. Играчите можеха да избират дали да правят трудни „вътрешни“ залагания на конкретно число или група числа, или по-вероятните да се паднат, но носещи по-малка печалба „външни“ залагания на четни нечетни или на червено-черно. Комбинациите на залаганията изглеждаха безкрайни, но дори едно дете можеше да види, че шансовете за успех винаги са в полза на банката.

— Дано да имате по-добър късмет от моя — каза Хейвърфорд. Изглеждаше малко мрачен зад намаляващата купчина жетони пред себе си. Протегна ръка. — Елис Хейвърфорд, между другото.

— Un bon ami^[1] — рече Дьо Ланд. — Чудесно момче, за американец.

— Мишел Жилбер — представи се Николай и попита: — С какво се занимавате в Сайгон, господин Хейвърфорд?

— Просто Елис — отвърна Хейвърфорд. — Работя в Информационната служба на Съединените щати.

— Предавате информация или я събирате? — поинтересува се Николай.

— Първо второто, после първото — отвърна Хейвърфорд, който явно се забавляваше от играта. — А вие? Какво ви води в Сайгон?

— Времето.

Хейвърфорд се разсмя.

— Свирепата жега или непоносимата влажност?

— Първо второто, после първото.

— Смятате ли да си опитате късмета? — попита Хейвърфорд.

— На…

— На рулетката.

— Може и да опитам — рече Николай.

Започна предпазливо, като заложи скромните два пиастра на черно и спечели. Остави печалбата си на масата и добави още три жетона на черно, спечели и се прехвърли на червено.

Крупието завъртя колелото, топчето заподскача и спря на 27.

Червено.

След още две червени и едно прехвърляне отново на черно Николай беше събрал прилична купчина жетони. Около масата се събра малка тълпа, привлечена от стадния инстинкт на комарджиите към поредицата успешни удари. Сред зяпачите беше и самият Бай Виен, който стоеше в другия край на масата и наблюдаваше Николай със смесица от отегчение и любопитство.

Николай му хвърли един съвсем бегъл поглед, но се замисли кога и дали той ще изпълни обещанието си да му плати.

Премести жетоните си на числото 10.

— Залагам — каза той на крупието.

— Това са хиляда долара, човече — обади се Хейвърфорд.

— Mon ami, шансовете са…

— Едно на трийсет и седем — довърши Николай. — Наясно съм.

Изглеждаше очевидно.

Неколцина присъстващи побързаха да заложат на черно; някои от по-храбрите заложиха на границата между 9 и 10. Съмняващите се пък предпочетоха червеното.

— Rien ne va plus — обяви крупието, слагайки край на залаганията, и завъртя колелото.

Топчето спря на 10.

— Как разбрахте къде ще се падне? — попита Хейвърфорд.

— Невероятно — промълви Дьо Ланд. — В името на сбръчкания папски скротум…

Николай премести спечелената купчина жетони на кръста между числата 17, 18, 20 и 21.

— Приберете ги, в името на нацупената анална кухина на…

— Не правете глупости, Мишел.

Николай погледна през масата към Бай, който просто се усмихна, сякаш не му пукаше, че Жилбер разорява банката. Но пък на него наистина не му пука, помисли си Николай.

— Ъгъл — каза Николай. Ако топчето се паднеше на някое от четирите числа, щеше да спечели.

Останалите бързо направиха залози за и против него.

— Rien ne va plus.

Топчето спря на 18.

— Платено.

— Приберете ги.

— Пир, казвам ти, дори в това колониално чистилище… и, в името на срамните косми на Мона Лиза, жените, които можеш да имаш, цели купища…

Николай бутна жетоните си отново на 10.

— … цици и задници като балите сено на Сезан, и…

Бай погледна към Николай и кимна, сякаш казвайки „Моля, заповядай“.

— … такова разнообразие, петзвезден сексуален бюфет, в името на сгорещената сперма на…

Николай погледна към Бай.

— Залагам.

— Това е лудост — промълви Дьо Ланд.

Хейвърфорд само поклати глава. Комарджиите около масата се впуснаха да правят залозите си.

— Rien ne va plus.

Колелото се завъртя. Топчето заподскача и затрака. Николай обаче не го гледаше — погледът му беше спрял върху Бай, който го посрещна със същата сковава усмивка. Николай чу как колелото забавя и спира, чу как тълпата ахна в един глас, когато крупието обяви:

— Dix.

Десет.

Николай не направи никакъв опит да вземе жетоните си или да промени залога.

— Мишел, ти спечели — чу гласа на Дьо Ланд. — Не бъди глупак, мой нови приятелю. Това са много пари.

— Encore^[2] — каза Николай. — Залагам.

— Mon ami, пръскаш парите си на вятъра!

— Цяло състояние!

Николай погледна към Бай, който сви рамене.

Крупието сложи край на залаганията.

Топчето се завъртя.

Подскочи…

Падна на 12…

И отскочи на…

Десет.

Бай обърна гръб на масата, прегърна жената през кръста и тръгна към бара.

Николай прибра жетоните си, които възлизаха на малко повече от 100 000 долара.

Бай беше платил пълната цена на гранатометите.

 

 

Цялото казино говореше за изумителния удар на новодошлия.

Николай отиде на бара и поръча питиета.

— Добра игра — каза Дьо Ланд.

— Наистина — иронично добави Хейвърфорд.

— В името на сините вени по светите цици на Джейн Ръсел, беше забележително! — разпалено продължи Дьо Ланд. — За момент си помислих, че задръстените от мазнини артерии на претовареното ми сърце, които приличат по-скоро на pate de foie gras^[3], отколкото на кръвоносни съдове, всеки момент ще се пръснат! В името на туптящия хуй на Тор, човече, направо ме ужаси! Но съм радостен, радостен, направо преливам от щастие за невероятния ти късмет. Sante!

— Sante — отвърна Николай.

— Никой не може да победи това казино — каза Дьо Ланд.

Освен, помисли си Николай, ако собственикът на казиното не ти дължи голяма сума незаконни пари и не е намерил хитър и забавен начин да ти плати. И манипулира рулетката както си иска.

Изведнъж суматохата около входа на казиното отново се засили. Охранителите си запробиваха път към шума. През отворената врата Николай видя как отпред спира конвой големи черни лимузини. Появи се капитан Сингави, след което от първата кола се изсипа група бойци на бин суйен с извадени картечни пистолети, докато други бързо правеха кордон от автомобилите до вратата.

— Нима е възможно? — попита Дьо Ланд с известен сарказъм в гласа си. — Нима имаме кралско посещение?

Третата кола спря, бойците отвориха задната врата и от нея излезе виетнамец на средна възраст в бяло вечерно сако. Охранителите се оглеждаха трескаво наоколо в търсене на евентуална заплаха.

— Това е Бао Дай — обясни Хейвърфорд на Николай. — Императорът плейбой.

И раздвижи пръсти, имитирайки движенията на кукловод.

Бао Дай се обърна и протегна ръка в купето, явно да помогне на някой друг да слезе от задната седалка.

— Надявам се да е последната му любовница — каза Дьо Ланд. — Носят се слухове, че била фантастична.

Николай гледаше как жената излиза грациозно от автомобила.

Беше фантастична.

Соланж.