Дон Уинслоу
Сатори (137)

137.

Бернар дьо Ланд излезе от бардака и спря велорикша, която да го закара до града.

В името на подпухналия гъз на епископа, изборът беше труден.

Местоположението на Жилбер щеше да струва колкото едно момиче от Шри Ланка, може дори жена от Сейшелите, които са прочути със своите способности и сексуални тайни, а също така и вечеря — с вино — в Le Perroquet. Устата му се напълни със слюнка при спомена за листа с вина, който сервитьорът му беше дал да изучи при единственото си посещение там.

Великолепно.

Разбира се, човек трябваше да бъде жив, за да му се наслади, а от физиономията на Жилбер ясно личеше, че това далеч не е гарантирано. Цял Сайгон говореше за избавлението му от опита за убийство и как е оставил няколко трупа на улицата.

По-добре да не предаваш подобен човек.

Все пак, помисли си той, ако продадеш точно тази информация, не е нужно да се безпокоиш за отмъщението му. Всъщност, въпросът е към кого да се обърнеш, а това зависи от онзи, който е направил неуспешния опит за покушение.

О, слухове колкото щеш.

Някои твърдяха, че самият Бао Дай е наредил убийството като отмъщение за победата на Жилбер на покер; други пък казваха, че Жилбер е успял да се добере до онова местенце между дългите бели бедра на любовницата на императора и че нападението е било опит на Бао Дай да се отърве от рогата си.

В името на липсващите ръце на Венера Милоска, струваше си да умреш, за да вкусиш прелестите на Соланж.

Мислите му се върнаха отново към задачата. Ако искаше да продаде местоположението на Жилбер, кой ще бъде най-добрият купувач? Онзи, който плати добри пари със знанието, че може да препродаде информацията на още по-висока цена. Но защо да продавам на едро, когато продажбата на дребно е далеч по-доходоносна? В този смисъл Жилбер беше прав. Защо да се задоволявам с трохите от масата?

Облегна се в седалката и се замисли.

Велорикшата се тътреше по моста обратно към Сайгон.