Дон Уинслоу
Сатори (158)

158.

Плаваха без премеждия нагоре по реката, като минаваха без светлини покрай патрулите, криеха се в каналите, мангровите блата и бамбуковите гъсталаци. После тръгнаха по един малък като поток приток на север през блатата, докато не достигнаха река Денгнай южно от Сайгон. Акостираха недалеч от малко село и местните жители им помогнаха да прехвърлят товара в камион с покрита каросерия.

— Как се казва това място? — попита Николай.

— Бин суйен. — Бай Виен се изкиска. — Тук сме в безопасност.

Подкрепиха се с чай и ориз с туршия, качиха се в камиона и потеглиха по суша към вътрешността, после зарязаха камиона и главния път и продължиха пеша. Денят ги завари да мъкнат сандъците покрай дигите над оризищата, от които се издигаше задушни водни изпарения, характерни точно преди началото на сезона на мусоните.

Николай и Соланж, облечени в черните ризи, панталони и конични шапки на виетнамски селяни, които обаче не успяваха да прикрият европейската им външност, вървяха в центъра на малобройната колона — бяха само толкова, колкото да носят сандъците, неколцина души за охрана и Бай Виен начело. Районът беше коварен, равен и открит, лесно можеше да се наблюдава от французите от въздуха, бе уязвим за стражевите кули и бункерите, които се срещаха често.

Беше твърде рисковано и затова решиха да изоставят дигите и да продължат през оризищата. Газенето през дълбоката понякога до кръста вода беше изтощително, напредваха мъчително бавно и трябваше час по час да залягат, когато чуеха приближаващ самолет.

Николай си помисли, че с това темпо никога няма да стигнат за срещата с Виет Мин. На Соланж явно й беше тежко, макар че се държеше стоически и нито веднъж не се оплака. Прасците и глезените й бяха нарязани от острата трева, а в очите й се четеше мрачно изтощение.

— Добре ли си? — попита я той.

— Чудесно — отвърна тя. — Винаги съм обичала излетите извън града.

И продължи пред него.

Малко преди пладне Бай се върна при тях.

— Твърде опасно е — каза той. — Трябва да спрем до края на деня.

Николай беше съгласен, но не знаеше къде.

— Къде ще спрем?

— Има един блед на около километър оттук — отвърна Бай. — Селяните дължат вярност към мен.

Николай много добре знаеше какво означава това — ако жителите на мъничкото селце ги предадат, бин суйен щяха да се върнат и да ги избият всички. Това го натъжаваше, но разбираше положението. Колективната отговорност бе азиатска традиция.

Когато стигнаха, Николай и Соланж легнаха на пода на една тъмна колиба, за да поспят. Нямаха много време за почивка — трябваше да тръгнат отново веднага щом се стъмни с надеждата да изминат достатъчно разстояние преди да изгрее луната.

Соланж заспа, но Николай остана да лежи буден и се вслушваше в кръжащите над тях самолети. Напрежението в селото беше ясно осезаемо, особено в късния следобед, когато чу да се шепне, че само на половин километър оттук имало патрул на Чуждестранния легион.

Селото колективно затаи дъх.

Николай постави длан върху топлия метал на картечния пистолет и зачака. Нямаше да го заловят — познаваше прекалено добре стаята за разпити и затворническата килия. Ако се доберат до него, ще намерят само един труп.

После реши, че това е егоистично. Ако стане ясно, че ще ни пленят, ще й дам банковите книжки на Иванови, после ще насоча оръжието към нея и ще ги накарам да си помислят, че сме я взели като заложник. После ще намеря начин да се самоубия на път към затвора. След като взе това решение, Николай загледа през пролуките между дъските как някакъв офицер от Чуждестранния легион стои на края на селото и разпитва старейшината.

Човекът сви рамене и описа дъга с ръката си, показвайки, че непознатите могат да бъдат навсякъде, във всяко от десетките селца сред оризищата. Младият лейтенант го погледна скептично.

Николай видя как пръстът му на спусъка се стяга.

Лейтенантът изгледа продължително стареца, старецът отвърна на погледа му, след което лейтенантът заповяда на хората си да продължат нататък. Николай отново легна и се обърна към спящата Соланж. Самият той също задряма и когато се събуди, вече бе сумрак. Няколко минути по-късно дойде Бай, следван от жена с купи ориз и пушена риба. Соланж се събуди и се нахраниха, след което се приготвиха да продължат похода си.

Сега вървяха по дигите, скрити в сянката на грижливо поддържани черници. Движеха се плътно един до друг и буквално стъпваха в следите на тези пред тях. Така успяха да изминат доста голямо разстояние преди да ги освети луната. Тогава се разделиха и продължиха по двама и по трима, съгледвачите излязоха напред и подаваха сигнали, че е безопасно и следващата група може да премине.

Местната милиция също вървеше по дигите и обикаляше от село на село. На няколко пъти патрулите ги приближаваха на хвърлей разстояние и групата на Николай залягаше и продължаваше пълзешком или изчакваше.

Беше смъртоносна игра на криеница под лунната светлина, сблъсък на потайност и остроумие. За изненада на Николай, Соланж беше много добър играч — движеше се безшумно, гъвкава като живак и той се присмя над самия себе си, когато си спомни, че тя е не само Соланж, но и Кобрата.

В това е много по-опитна от мен, помисли си той.

Нощта сякаш продължи цяла вечност, но изминаха едва петнайсетина километра преди небето да стане каменисто сиво преди зазоряване. Стигнаха до една дълга редица черници на около седемстотин метра от поредното малко селце.

Бай им даде знак да залегнат и да чакат.

Десет минути по-късно Николай чу острото изсвирване, знак да продължат и забърза в калта по дигата, докато не достигна относителната безопасност на дърветата. Между тях имаше малка поляна и там Николай видя Сюе Син.

— Радвам се да те видя отново — каза Николай.

— И аз теб — отвърна Сюе Син.

Изглеждаше толкова различен сега, в светлокафявата куртка на офицер от Виет Мин и с пистолет на колана.

— Знаел си, че ще се срещнем отново — каза Николай.

— Знаех го от самото начало — отвърна Сюе Син. — Познавам истинската ти природа.

Повече от самия мен, помисли си Николай.

Естествено, името му не беше Сюе Син. А Ай Куок.

Сега Николай го виждаше ясно.

Куок беше контролирал операцията и бе разчитал Николай да изпълни обещанието си, дадено на полковник Ю.

— Знаех — продължи Куок, — че ще осъзнаеш истината и ще видиш нещата такива, каквито са.

— А сега искам живот — каза Николай.

Куок погледна покрай него към Соланж и се усмихна.

— Ще направим всичко възможно да ви изведем от страната. Може да се наложи да проявите известно търпение.

— Вече съм станал олицетворение на търпението.

— Защо ли се съмнявам в това?

— Сигурно заради монашеската ти мъдрост — отвърна Николай. — Цялото онова подрязване на лози и дълбоко дишане.

Небето се обагри в розово като корал.

— Трябва да тръгваме — каза Куок.

Николай отиде при Бай Виен.

— Сега къде ще ходиш?

— Връщам се в Сайгон — отвърна Бай. — И ще проклинам името ти до небесата, че ми открадна оръжието и се измъкна.

— Ще ти повярват ли?

— Да, или най-малкото ще се престорят — каза Бай. — Е, поне за известно време. После…

Не довърши. Беше ясно — никой не знаеше какво крие бъдещето, никой не можеше да каже какво му е отредила кармата.

— Довиждане — каза Николай. — Надявам се да се видим отново в по-добри времена.

— Ще се видим — отвърна Бай.

След което събра хората си и тръгна.

— Да вървим — рече Куок.

Войниците му, към трийсетина ветерани, бяха вдигнали сандъците на бамбукови пръти и вече вървяха на север.

Куок закуцука след тях.

Самолетът се появи от изток.