Дон Уинслоу
Сатори (3)

3.

Николай отчаяно се мъчеше да запази съзнание.

Загубата на контрол е проклятие за човек, който цял живот се е водил от принципа на непоколебимото самообладание. Изживяването събуди спомените му за фармакологичните мъчения, на които го бяха подложили американците. Затова се бореше да запази съзнание, но упойката в крайна сметка надделя.

Като момче често беше изпадал в спонтанни състояния на съзнанието, в които сякаш се откъсваше от момента и се озоваваше сред някакъв спокоен оазис насред пустошта. Нямаше представа как или защо се получава това; знаеше само, че му носи покой и наслада. Наричаше тези интерлюдии своите „почивки“ и не разбираше как човек би могъл да живее без тях.

Но бомбардирането на Токио със запалителни бомби, смъртта на приятелите, после Хирошима, Нагасаки и арестът на втория му баща генерал Кишикава като военнопрестъпник — онзи изтънчен човек, който го бе запознал с го и с цивилизования, дисциплиниран и смислен живот — го бяха лишили от безценните му „почивки“ и колкото и да се опитваше, Николай като че ли не можеше да си възвърне онази безметежност, която някога бе тъй естествена за него.

Още по-трудно можеш да постигнеш покой, когато те качват в самолет със затъмнени прозорци и те откарват в Съединените щати, където те свалят от машината с увито в бинтове лице, сякаш си ранен. Още по-трудно му беше да запази самообладание, когато вкараха носилката му в болницата, забиха игли в ръката му и му сложиха маска на носа и устата.

Събуди се в пристъп на паника, защото ръцете му бяха завързани с ремъци за леглото.

— Всичко е наред — разнесе се женски глас. Американка. — Просто не искаме да се въртите и да докосвате лицето си.

— Няма.

Тя се изкиска. Не му вярваше.

Николай бе готов да продължи да спори, но болката бе много остра, подобно на ужасно ярка светлина, трептяща пред очите му. Примигна, овладя дишането си и прати светлината в другия край на стаята, където можеше да я наблюдава безстрастно. Болката продължаваше да е тук, но сега тя бе страничен феномен, будещ интерес със силата си.

— Ще ви направя инжекция — каза сестрата.

— Не е необходимо — отговори Николай.

— О, не можем да допуснем да се мръщите или да стискате зъби — рече тя. — Операцията на лицевите ви кости беше много деликатна.

— Уверявам ви, че ще лежа напълно неподвижно — отвърна Николай. През цепката на клепачите си я виждаше как приготвя спринцовката. Беше здрава жена келтски тип, с бледа кожа, лунички, ръждивочервена коса и яки ръце. Николай издиша, отпусна ръцете си и ги измъкна от ремъците.

Сестрата изглеждаше ужасно раздразнена.

— Искате да ме накарате да извикам доктора ли?

— Правете, каквото смятате за нужно.

Докторът пристигна няколко минути по-късно. Изнесе истинско представление, като провери превръзките по лицето на Николай, изкудкудяка със задоволството на квачка, току-що снесла най-чудесното си яйце, и каза:

— Операцията мина много добре. Очаквам успешен резултат.

Николай не си направи труда да отговори на баналността с баналност.

— Не пипайте лицето си — каза му докторът, след което се обърна към сестрата. — Щом не иска нищо за болката, тъй да бъде. Когато му омръзне да се прави на стоик, сам ще ви повика. Ако искате да си отмъстите мъничко, забавете се.

— Да, докторе.

— Върша си добре работата — каза докторът на Николай. — Жените ще ви се лепят, ще се наложи да ги разгонвате с бастун.

На Николай му беше нужно известно време, за да схване идиома.

— Боя се, че някои малки лицеви мускули ще останат частично парализирани, но ще го преживеете с лекота — добави докторът. — Даже ще ви помогне да запазите тази ваша непроницаема физиономия.

Николай така и не повика сестрата за инжекция.

Нито пък помръдна.