Дон Уинслоу
Сатори (105)

105.

Сайгон беше прекрасен.

Николай си помисли, че прозвището му „Перлата на Ориента“ е напълно основателно докато пътуваше в синьото такси „Рено“ по Рю Катина.

Широкият булевард с неговите палми, кафенета по тротоарите, ресторантите, скъпите магазини и хотели изглеждаше идеално съчетание между френска и азиатска култура, сякаш някой беше избрал най-доброто от двете и ги бе събрал заедно в една чудесна и щастлива хармония.

Виетнамските полицаи с техните характерни бели униформи, полагаха стоически усилия да управляват буйния поток от ситроени и рена, велорикши, мотопеди „Веспа“ и рояците велосипеди, които се състезаваха за предимство в един хаос, който беше истинска смес от френски и азиатски стил на каране. Какофонията ставаше пълна с ревящите клаксони, дрънкането на звънци и добродушни ругатни на френски, виетнамски и китайски.

Малолетни улични търговци тичаха и се провираха през трафика, предлагайки вестници, оранжада или цигари на купувачи, попаднали в задръстване, седящи в кафенетата или просто вървящи по тротоарите.

Жените също са прекрасни, помисли си Николай — слаби, дребнички виетнамки в тесни копринени ао даи спираха пред витрините, а елегантните французойки, облечени в рокли, появили се едва миналата година по модните ревюта в Париж, се разхождаха бавно и показваха дългите си крака, привличайки безсрамните погледи на седящите в кафенетата мъже.

Таксито спря пред хотел „Континентал“ — огромна бяла колониална сграда в стил боз-ар, със сводести прозорци и фронтон. Беше aperto — онова време в късния следобед, когато привилегированата класа търсеше спасение от жегата след работния ден. Местният хайлайф се събираше на широката тераса на хотела, която гледаше към булеварда. От другата страна на булеварда се намираше офисът на Американската информационна служба и „Континентал“ беше удобно място за питие, размяна на клюки и разузнавателна информация (до такава степен, че кафенето се бе сдобило с прякор „Радио Катина“), или може би за намирането на компания за масата сега и за леглото по-късно.

Елис Хейвърфорд гледаше през мрежата против гранати към новопристигналия, докато Николай ставаше от задната седалка на малката кола. Беше облечен като типичен южноазиатски колонист в дрехите, които си бе купил в Луанг Прабанг. Виетнамски пикола в къси бели сака и черни панталони изтичаха да вземат багажа му и да го внесат във фоайето.

Радвам се да те видя, Николай, помисли си Хейвърфорд.

Имаше основания да смята, че Хел ще дойде в Сайгон, но се зарадва да установи, че е прав.

 

 

Николай мина покрай доста изненадващата бронзова статуя на Наполеон и отиде на рецепцията.

— Мосю Жилбер? — Служителят метис се усмихна. Беше му се обадил самият Бай Виен и затова се държеше подобаващо сервилно. — Добре дошли в „Континентал“. За нас е удоволствие да бъдете наш гост.

— Благодаря.

— Стаята ви е готова — каза служителят. — А мосю Мансини ви кани да пийнете, ако ви е удобно. В бара? В шест часа?

— Моля, предайте му, че за мен е чест — каза Николай. Сингави явно не си беше губил времето и беше съобщил на корсиканските си колеги за пристигането му в града.

Матийо Мансини беше дошъл в Сайгон след Първата световна война, беше се оженил за богата виетнамка и бе купил „Континентал“. Смятан за главата на корсиканската мафия Юнион Корс, в Сайгон той беше доверено лице на Бао Дай.

И приятел на Бай Виен.

Пиколото отведе Николай до четвъртия и последен етаж. Стаята беше просторна и с висок таван, с бели стени и семпла, но елегантна дървена мебел. Френските врати водеха към малка уединена тераса с железни решетки. Вентилаторът на тавана раздвижваше влажния въздух и осигуряваше известно облекчение от жегата.

Николай даде бакшиш на момчето и изпита радост, че най-сетне може да остане сам за момент. Поръча студена бира, напълни ваната с гореща вода и се потопи с удоволствие в нея за цял половин час.

Хубаво бе отново да се озове в град и да се порадва на малко лукс и изтънченост, каквито не бе виждал откакто напусна Шанхай. Контрастът между почти врялата вода и студената бира му достави истинско удоволствие и Николай си позволи за няколко минути да се отдаде на царството на усещанията си.

После разгледа дъската за го.

Беше подобрил позицията си. Вече съм в безопасност извън Китай, помисли си той. Имам средства — или ще ги получа утре — и съм в Сайгон, а Бай Виен е мой патрон и закрилник.

Добре и пак добре.

И Соланж най-вероятно е също някъде в града.

Още по-добре.

Но въпреки това мисията ми е рискована.

Хейвърфорд седи в бара от другата страна на улицата и явно изобщо не го е грижа, че съм го видял. Знае, че съм жив и къде се намирам. Пекин и Москва също скоро ще научат, ако вече не са научили, и могат да изпратят хора да ме убият или отвлекат. Китайците са по-голяма заплаха, тъй като руснаците ще имат проблем с вкарването на свои агенти в Сайгон.

Прикритието „Жилбер“ е към края си. Трябва ми нова самоличност, при това бързо, ако искам да се измъкна от Сайгон. А преди да се махна, имам да свърша някои неща.

Но всичко това е след няколко хода, напомни си той. Следващата част от играта беше да разбере какво иска Мансини.

 

 

Корсиканецът го поздрави топло.

— Мосю Жилбер — каза Мансини. Целуна Николай по двете бузи, потупа го по раменете и продължи: — Добре дошли, добре дошли.

Миришеше на одеколон и тютюн.

— Благодаря, мосю Мансини.

— Наричайте ме Матийо, моля.

— Мишел.

Собственикът на „Континентал“ беше дребен, но изглеждаше невероятно силен, с широки гърди и яките, извити надолу рамене на бивш боксьор. Черната му коса бе сресана назад, на слепоочията проблясваха няколко сребристи косъма. Чисто белият му памучен костюм и бялата риза с монограм бяха ушити безупречно и той видя, че Николай го е забелязал.

— Ще ви запозная с шивача си — каза Мансини. — Виетнамец от ателие „Ботани“, надолу по булеварда.

— Поласкан съм.

— Нов ли сте в Сайгон?

— За първи път идвам тук.

— Добре ще си прекарате — каза Мансини. — Прекрасен град, прекрасен. Толкова много удоволствия предлага.

А ти какво от тях ми предлагаш? — запита се Николай.

— Pastaga? — попита Мансини, използвайки жаргонната марсилска дума за пастис. Внимателно следеше Николай за знак, че не го е разбрал.

— Не бих отказал един пастис — отвърна Николай. Соланж беше използвала думата много пъти и го бе запознала с гъстия жълт ликьор, братовчед на абсента.

— А, вие сте от юга — рече Мансини.

— От Монпелие — отвърна Николай и реши да сложи край на преструвките. — Но вие вече знаете това.

— Аз зная всичко, млади момко — дружелюбно рече Мансини. — Хайде, елате. Няма да ви обиждам с боклука, който сервираме на местните. Истинската стока е ей там.

Поведе Николай към изхода и към една уединена градина.

— Аз по произход съм от Корсика — каза той, докато вървяха. — Но вие вече знаете това. Знаете ли също, че корсиканците са най-добрите убийци на света?

— Така ли? — отвърна Николай. Зачуди се какво ли би казал по въпроса някой нинджа.

— Приемете го като факт.

И като предупреждение, помисли си Николай.

Влязоха в малка градина, където имаше неколцина по-възрастни мъже, насядали около две маси от ковано желязо. Всички бяха облечени в бели ризи и бели или светлокафяви широки панталони. Двама бяха нахлупили широкополи шапки, за да се пазят от слънцето.

Николай знаеше, че това са хора от Юнион Корс.

Мансини свали сакото си, метна го на облегалката на стола, седна и даде знак на Николай да направи същото.

— Това е най-новият ми гост — каза Мансини, след като Николай седна. — Мишел Жилбер.

Представи му всеки от петимата мъже — Антонучи, Гуарини, Рибиери, Сатри и Лучани, — като всеки от тях се ръкува с отривисто кимване. Мансини напълни чашата на Николай с пастис. Под погледите на останалите Николай взе гарафата с вода на масата и сипа малко, за да разреди питието си. После вдигна чаша, каза „Salut“ и отпи. Познаването на pastaga като че ли успокои групата. Мъжете насядаха обратно по местата си и продължиха да пият и да се припичат на слънце.

— Е, какво ви води в Сайгон? — попита Мансини.

— Бизнес — отвърна Николай.

— Как е баща ви? — поинтересува се Антонучи.

Антонучи изглеждаше в началото на петдесетте и беше толкова кльощав, колкото Мансини беше набит. Почернелите от слънцето предлакътници под навитите ръкави обаче изглеждаха като желязо и въпреки небрежните си, но скъпи дрехи, мъжът изглеждаше здрав като докер.

— Добре е — отвърна Николай. — Познавате ли го?

— Правили сме бизнес — каза Антонучи. — В миналото.

— Е — каза Николай и вдигна чашата си, — тогава да пием за бъдещето.

Пиха. После Антонучи вдигна чашата си към Мансини и рече:

— За новия ми съсед.

Мансини обясни:

— След дългогодишни опити най-сетне успях да купя хотел „Мажестик“, точно до нощния клуб на Антонучи.

— Нощният ви клуб? — повтори Николай.

— „La Croix du Sud“^[1] — каза Антонучи и добави многозначително: — Намира се в корсиканския квартал, до пристанището. Там, където е целият внос и износ.

— Клубът му ще ви хареса — обърна се Мансини към Николай. — Едно от удоволствията, за които говорихме.

— Елате довечера — каза Антонучи.

— Довечера? — попита Николай.

Антонучи се наведе над масата и го погледна право в очите.

— Довечера.

 

 

Малко по-късно Мансини и Антонучи излязоха през задната врата и се разходиха по широкия площад пред операта. От другата страна Сайгонската опера се издигаше в цялото си колониално великолепие. Останалите корсиканци се бяха разотишли. Беше „часът на лулата“, а тези отдавнашни жители на града бяха възприели много от местните навици.

— Какво мислиш? — попита Мансини.

— Умен младеж — отвърна Антонучи и спря за момент, за да запали отново пурата си. — Може би ще изкараме малко пари с него.

Прекосиха площада, който беше тих в тихия час преди вечерната прохлада да примами навън млади влюбени, старци, хора, които искаха да се отпуснат и търсачи на забавления.

През живота си Антонучи беше видял много неща. Беше започнал като босоног овчар, но скоро реши, че тежкият труд и мизерията не са за него. Затова скочи на един кораб до Индокитай, озова се в Сайгон и за две години превърна групата момичета, на които бе сводник, в престижен бордей. Използва натрупаните пари да купи Croix du Sud, който сам по себе си носеше печалба, но в действителност изпираше парите, които беше изкарал с Мансини от контрабанда на хероин и злато в Марсилия.

Купуваха хероина направо от френската армия. Бай Виен беше основният купувач, а Ла Корс вземаше останалото. Печалбите бяха огромни дори след тлъстия процент, който отиваше за Бао Дай. С парите купуваха още клубове, ресторанти и хотели. Мансини притежаваше „Континентал“, а сега и „Мажестик“, Лучани бе собственик на „Палас“. Скоро корсиканците щяха да имат монопол в търговията с хероин в Сайгон. Ако не децата им, то поне внуците им щяха да бъдат ресторантьори и хотелиери вместо контрабандисти на дрога и пари.

Животът беше добър и бе оцелял при французите, после при американците и за кратко при англичаните (които и без това бяха глупаци), а после отново при французите. Сега те отчаяно се нуждаеха от съюзници и си затваряха очите за хероина, и корсиканците изградиха добри взаимоотношения с бин суйен и Бао Дай.

Всичко това щеше да приключи, ако комунистите победяха и поемеха властта в страната, но въпреки това Антонучи си мислеше, че ще може да постигне разбирателство и с тях. Азия си е Азия и животът щеше да продължи както обикновено. Комунисти или не, мъжете пак щяха да искат жени и пари.

Корсика беше завладявана от всеки — от гърци, римляни, араби, турци, викинги, французи, германци — и корсиканците бяха свикнали да намират начин да живеят с всички тях. Това беше национална черта, наследен талант.

Но сега американците изместваха французите, а това беше съвсем различна история. Les Amerloques, „лудите американци“, бяха непрактични, пуритани и моралисти. Щяха да намерят начин да свалят Бао Дай и сложат на негово място свой човек, да започнат на чисто.

А сега се беше появил този млад Жилбер и се носеше слух, че е продал на Виет Мин пратка крадено американско оръжие.

— Трябва да научим повече за този Жилбер. Използвай белгийското джудже, не мога да се сетя името му…

— Дьо Ланд — каза Мансини. — Странен дребосък. Но като че ли може да надуши абсолютно всичко.

— Полезен е.

— Много полезен.

Жилбер можеше да е точно това, за което се представяше — наследник на фамилията търговци на оръжие. Но пък от друга страна, можеше и да е агент на френското разузнаване. На Дьозием, на SDECE^[2] или може би на Сюрте^[3]. Или може би служи на американците, както прави голяма част от света напоследък? Може пък да е просто млад мъж, опитващ се да направи удар. В този случай може да направим пари заедно.

— Вече го направих — отвърна Мансини. — Още преди да пристигне. Джуджето казва, че май е точно този, за когото се представя. Хората на Бай Виен твърдят същото. Поръчах да претърсят стаята му, докато пиехме pastaga.

Ще, видим, помисли си Антонучи. Погледна Мансини и изрече древния израз:

— Per tu amicu.

— Per tu amicu — ритуално отговори Мансини.

За приятелството.