Дон Уинслоу
Сатори (102)

102.

Камионът напусна града на сутринта. Николай седеше отпред до Бай Виен.

— Къде отиваме? — попита той.

Бай посочи на изток от другата страна на реката, към планината.

— Защо?

— Задавате твърде много въпроси — отвърна Бай и засмука цигарата си.

Беше раздразнителен, ранният час и друсането не му понасяха. Наред с това шефът на бин суйен не беше особено радостен, че Николай настоя да дойде с оръжията, вместо просто да се срещне с него в Сайгон.

— Няма да мръдна от стоката, докато не си получа парите — беше заявил той.

— Няма да платя, докато стоката не бъде доставена — бе отвърнал Бай.

— Значи ще пътуваме заедно.

Николай също запали цигара и се облегна, наслаждавайки се на относителната прохлада на ранната утрин и червените лъчи на криещото се зад хълмовете слънце. Малки момчета вече водеха биволите на реката да пият вода и да се изкъпят, жени пълнеха кофи мътна вода, за да я отнесат в селото си.

Чакаха двайсет минути ферибота да се върне от другата страна на реката, после тежкият камион внимателно се качи на плаващата платформа. Дебелите въжета на ферибота минаваха през големи халки и достигаха до хомота, в който бяха впрегнати два слона. Млад махут^[1] срита слона в хълбока и двете животни тръгнаха през реката, теглейки платформата след себе си.

Фериботът опря отсрещния бряг, раздруса се и спря. Хвърлиха две големи листа гофрирана ламарина вместо рампа и камионът се спусна с ръмжене на черния път, минаващ през джунглата.

Изкачваха се пет часа, бавно пробивайки си път нагоре по острите завои и навлязоха дълбоко в планината, където зелените склонове тук-там се прекъсваха от отвесни варовикови скали. Сухи есенни оризища нарушаваха еднообразието на джунглата. На други места се виждаха изпепелени участъци, говорещи за примитивното земеделие в района. Мъже, жени и деца, повечето облечени в широки черни блузи, черни торбести панталони и черни тюрбани, вървяха през изгорените поля, разчистваха останки и подготвяха тлъстата червена почва за засяване. Малки рунтави понита пасяха по краищата на оризищата.

Николай рискува отново да завърже разговор.

— Какви хора живеят тук? — попита той.

Бай вече се беше разсънил и бе станал малко по-общителен.

— Мео. Дошли са от Съчуан преди две хиляди години.

Николай видя оризищата, малки участъци с картофи и зеленчуци. После, когато се изкачиха още по-високо, забеляза и друго растение.

Опиумен мак.

— Да не би мео да са и цветари? — иронично попита той.

Бай се изкиска.

— Виет Мин контролираха опиумните полета, сега го правим ние. Предполагам, че това е събудило известно негодувание.

Час по-късно пътят навлезе в долина, след което продължи през широко плато, водещо до градче — предимно дървени колиби и няколко магазинчета, скупчени около шепа тухлени постройки и огромна колониална сграда, която сякаш е била навремето някакъв административен център.

— Старият дворец на френския губернатор — каза Бай.

— Къде сме? — попита Николай.

— В Сиенг Кхуанг — отговори Бай. — Това е кажи-речи единственото населено място тук. Французите го построили през осемдесетте години на миналия век, после го завладяха японците. След като ги изгониха, градчето мина в ръцете на Патет Лао^[2] за известно време, докато мео не помогнаха на французите да си го върнат.

— Защо са го направили?

— Заради пари — отвърна Бай. — Нали всичко се върти около парите?

Минаха през градчето без да спират. На около километър и половина по-нататък стигнаха до голяма самолетна писта, направена съвсем наскоро. На нея имаше американски DC-3 с френски военни знаци, охраняван от френски парашутисти. Други войници и местни жители товареха самолета със сандъци, докарани с камиони и каруци.

— Не сте виждали това нещо — предупреди го Бай и слезе от камиона.

Николай също слезе и го последва през пистата към мястото, където стоеше капитанът на парашутистите и ръководеше товаренето. Военният видя Бай Виен, тръгна към него, хвана го за раменете и го целуна по двете бузи.

После забеляза и Николай.

— Капитан Антоан Сингави.

— Мишел Жилбер.

Ръкуваха се.

Сингави бе мъничко по-нисък от Николай. Носеше чиста камуфлажна униформа, кубинки и яркочервената барета на десантчик.

— Имам студена бира. Най-доброто, което мога да предложа тук.

Поведе ги към навеса до самата писта, под който имаше маса и три стола. Един ординарец бръкна в пълния с лед сандък, извади три бутилки бира „Тигър“, отвори ги и ги постави на масата.

Сингави вдигна бутилката си.

— Sante.

— Sante — повтори Николай.

— След три седмици тази писта ще се превърне в река от кал — каза Сингави. — За нищо няма да става. Същото се отнася и за пътя дотук. Много е трудно. Ще се радвам да се върна в Сайгон.

Свали баретата си, разкривайки гъстата си черна коса.

— Имам малко стока, която искам да превозя с този полет — каза Бай. — Става ли?

— Разбира се — отвърна Сингави. — Този път не сме натоварени.

— А ще се намери място за още двама пътници?

— За вас ли става въпрос? — попита Сингави.

Бай кимна.

Сингави се поколеба.

— В моя бизнес дискретността е изключително важна — каза Николай. — Не виждам нищо и не казвам нищо.

— Гарантирам за него — каза Бай.

— Разбирате, че всичко това е… доста деликатно — каза Сингави. — Водим война, някой трябва да плаща за нея, а червените в Париж не искат да го правят. Затова човек си запушва носа и прави, каквото е необходимо.

Посочи с брадичка опиума, който товареха в самолета.

Николай сви рамене.

— Кой съм аз, че да ви съдя?

— Именно — каза Сингави и тонът му недвусмислено показваше, че ще изтърпи този контрабандист на оръжие заради чисто практични цели, но това не означаваше, че не го намира за противен.

Николай нямаше намерение да остави загатнатата обида без отговор.

— Сингави не беше ли корсиканско име? — попита той.

— Признавам си — отвърна Сингави. — Подобно на Наполеон, аз също потърсих бъдещето си във френската армия. Отлитаме утре рано. Ще ви уредя къде да преспите. Надявам се да се срещнем на вечеря.

Николай така и не спря да се възхищава на способността на французите да вечерят добре при каквито и да било обстоятелства. Тук, на тайното летище насред лаоските възвишения, се появи кремсупа, студена печена яребица и много добра салата от местни зеленчуци, всичко това придружено от прилично бяло вино.

След като се нахраниха, Сингави ги поведе към голяма военна палатка, заобиколена с ограда от бодлива тел.

 

 

Усещането за близост го събуди.

Остана да лежи неподвижно, заслушан в острото щракане на клещите, разрязващи бодливата тел, последвано от пълзене на човек.

Бай Виен спеше дълбоко в леглото си до стената на палатката.

Николай се метна точно когато острието разряза плата. Събори Бай на земята, после стана и се хвърли към изхода.

Неуспелият убиец вече тичаше обратно към оградата.

Зазвуча сирена и светна прожектор. Николай чу лая на елзаски кучета, после едно от тях се хвърли през откритото пространство към нападателя. Човекът скочи към оградата и се оплете в бодливата тел. Загърчи се гротескно като акробат, когато куршумите от картечницата се забиха в него.

Сингави изтича навън, облечен в копринена пижама с пистолет в ръка, а след него се появи Бай Виен и погледна висящия на оградата труп.

— Виет Мин — каза той. Обърна се към Николай. — Спасихте живота ми, Жилбер.

— Просто се грижа за интересите си — отвърна Николай. Върна се обратно в палатката и си легна.

Бай го последва.

— Задължен съм ви — каза той.

— Забравете.

— Няма — рече Бай. — Това е въпрос на чест.

Николай много добре го разбираше.