Грег Беър
Кървава музика (45)

44

Почувствала гадене Сюзи остави чинията с храна.

— Започва ли се? — попита тя в пространството. — Кени, Хауърд, сега ли ще бъде? Кери?

Намираше се в средата на гладка и кръгла арена, а неизменният цилиндър за храна стърчеше зад нея. Слънцето следваше криволичеща линия в небосвода, а въздухът сякаш проблясваше. Изминалата нощ Кери се бе опитал да й обясни какво предстои да стане, но Сюзи така и не можа да разбере почти нищо.

— Мамо? Кери?

Одеалото започна да се втвърдява.

— Не си отивайте! — изкрещя тя. Полъхна топъл ветрец, небето изглеждаше като покрито с олющена боя. Облаците се източиха в омазнени щрихи, вятърът се усили и ги погна към обсипаната с колони планина отсреща. Далечният край на арената бе обрасъл от полихедрони със заострени игли вместо листа. От корените им бликаше светлина, която приличаше на разтопена и бълваща от земните недра лава.

— За това ли ме предупреждавахте? — попита тя и заплака. Последните няколко нощи бяха изпъстрени със съновидения и все по-често й се случваше да бърка реалността със съня. — Отговорете ми!

По одеалото премина тръпка, горният му край се източи, превърна се в качулка и покри главата й. Качулката се затвори под брадичката й и обви челото й с тънка, прозрачна и еластична ципа. Одеалото продължи да расте, обгърна пръстите на ръцете й като ръкавици и покри краката й чак до ходилата, без да спира по никакъв начин движенията й.

Из въздуха се носеха уханията на цветя, прашец и плодове. Изведнъж замириса на топъл хляб. Ципата на челото й се спусна надолу и закри цялото й лице. Тя вдигна уплашено ръце и задраска с нокти по нея. Краката й се подкосиха и Сюзи се затъркаля побесняла по земята, докато един глас й нареди да спре. Така и остана да лежи в центъра на арената, загледана право нагоре през прозрачната ципа.

„Успокой се. Не мърдай.“ Това бе гласът на майка й, нежен и строг едновременно. „Ти беше много своенраво малко момиче и досега отказваше всичко, което ти предлагахме. Сигурно и аз щях да съм същата на твое място. Питам те за последен път и искам да решаваш бързо. Ще дойдеш ли при нас?“

— Ако откажа ще умра ли? — попита с изтънял гласец Сюзи.

„Не. Но ще бъдеш сама. Никой няма да остане тук.“

— Значи ще ви отведат!

„Не помниш ли какво ти каза Кери, дребосъче?“ — Това беше Кенет. Тя отново започна да се бори с одеалото.

— Не ме оставяйте.

„Тогава ела с нас.“

— Не. Не мога!

„Няма време, дребосъче. Последен шанс.“

Небето отново беше наелектризирано, оранжевожълто, а облаците бяха изтънели до разпарцаливени нишки.

— Мамо, не е ли страшно? Кажи ми!

„Няма нищо страшно. Ела с нас, Сюзи.“

Устата й беше като парализирана, но поне умът й все още продължаваше да работи. „Не“ — отвърна мислено тя.

Гласовете изчезнаха. Известно време всичко, което виждаше, бяха спускащите се отвесно червени и зелени линии, болеше я главата и й се повръщаше.

Въздухът продължаваше да сияе. Повърхността на арената се разтърси и започна да се покрива с разрастващи се пукнатини.

За един кратък умопомрачителен миг тя бе едновременно на две места. Беше при тях — въпреки волята си и дори в момента продължаваше да разговаря с майка й, братята и много други…

И беше тук, на тресящата се арена, заобиколена с останки от разкъсаните полихедрони и ситни кристали. Всичко наоколо се разпадаше с такава лекота, сякаш бе направено от пясък и сега бе изсъхнало на слънцето.

После задушаващите я чувства изчезнаха. Премина и гаденето. Небето беше синьо, толкова синьо и ярко, че я боляха очите.

Одеалото се смъкна от раменете й и се изгуби в праха долу.

Тя се изправи и разтърси глава.

Остров Манхатън бе гладък и плосък като тепсия за сладки. На юг се събираше стена от плътни, сиви облаци. Там, където доскоро стърчеше цилиндърът, сега имаше поне дузина отворени кашони с консерви. Върху най-близкия от тях предвидливо бе оставена отварачка.

— Помислили са за всичко — промърмори Сюзи. След няколко минути започна да вали.