Грег Беър
Кървава музика (39)

38

— Сюзи. Събуди се.

Сюзи премигна и отвори очи. Над нея се бяха надвесили Кенет и Хауърд.

— Кени? — опули се тя. Намираше се в спалната си, наоколо познатите стени със сини тапети.

— Мама те чака.

— Хауърд?

— Хайде, дребосъче. — Така й викаше Кенет. Тя отметна завивките, после ги дръпна обратно. Не носеше пижама, беше с джинсите и смачканата си блуза.

— Трябва да се преоблека.

Хауърд й подаде чифт здрави джинси.

— Побързай.

Коляното й не беше толкова подуто, а и не я болеше. Изправи се, нахлузи джинсите и дръпна ципа нагоре. Усещаше странен вкус в устата си. Потърси с очи транзистора и прожектора. Въргаляха се на пода до леглото. Взе ги, отвори вратата и надникна в коридора.

— Кени?

Хауърд я хвана за ръката и я поведе към стаята на мама. Вратата беше затворена. Кенет натисна дръжката, отвори я и тримата се озоваха в асансьор. Хауърд натисна копчето за ресторанта.

— Знаех си — въздъхна тя. — Сънувам.

Братята се спогледаха, засмяха се и поклатиха глави.

— Не, не сънуваш — рече Кенет. — Ние се върнахме.

— О, стига! — изхлипа тя. — Постъпвате жестоко.

— Добре де, онази част с къщата и твоята спалня наистина беше сън. Тук има разни неща, които едва ли ще искаш да видиш. Но ние сме тук. Върнахме се при теб.

— Вие сте мъртви. И мама също.

— Променени сме — отвърна Хауърд. — Но не сме мъртви.

— Ами тогава какво сте — зомбита? Дявол да ви вземе.

— Те не са ни убивали — отвърна Кенет. — Само ни… разглобиха. Като всички останали.

— Е, почти всички — Хауърд я посочи и двамата отново се засмяха.

— Бяха те пропуснали — обясни Кенет.

Едва сега дойде страхът. Вратата на асансьора се дръпна и тримата пристъпиха в светъл коридор. Лампите на тавана сияеха ослепително. „Има ток!“ — досети се тя. — „Ами да, нали асансьорът работеше!“ Или все още сънуваше, или се беше побъркала напълно.

— Някои умряха — продължи Кенет, който отново я бе хванал за ръката. — По случайност, или грешка.

— Но това е сам част от онова, което знаем сега — добави Хауърд. Продължиха по коридора, между облицованите с огледала стени и под ярката светлина на лампите. Подът беше покрит с тъмен, изящен мрамор. Никой не ги посрещна на входа.

— Мама е вътре — рече Хауърд. — Ако си гладна, можеш да си вземеш каквото пожелаеш.

— Има ток… — промърмори тя.

— Включихме аварийния генератор в мазето. Работил е известно време след общото изключване, но после му е свършило горивото. Така че ние направихме още гориво. Те ни казаха как става това. Пуснахме го специално заради теб.

— За теб — повтори Кенет. — Никак не им е лесно да реконструират човешки тела и затова създадоха само мен, Хауърд и мама. Ние тримата свършихме останалата работа. оставихме те да си поспиш на воля.

— Цели две седмици — добави другият.

— Затова коляното ти е по-добре.

— А също и…

— Шшшт — Кенет вдигна пръст и даде знак на брат си. — Едно по едно.

Сюзи ги гледаше зяпнала.

Навън беше късен следобед. Зад грамадните прозорци на ресторанта беше градът — нямаше и следа от мъхестите бели и кафяви покривала. И въпреки това не би могла да го познае. Вместо сградите от стъкло и бетон се виждаха ослепително бели, сякаш вдигнати от мрамор и кристал пирамиди и кубове — някои съвсем прозрачни. Дори контурите на Манхатън бяха коренно променени, странни и неузнаваеми.

Не приличаха на сгради. Не знаеше какво са.

В едно не се съмняваше — че са живи.

Майка й седеше зад една отрупана с храна маса. Няколко купи с най-различни салати, чинийки с маслини и рибно филе, към средата сладкиш и сладолед. Тя се усмихна, надигна се и разтвори ръце. Беше облечена в скъпа копринена рокля, с дълги ръкави и изглеждаше направо невероятно.

— Сюзи — повика я тя. — Не се плаши. Върнахме се да те видим.

Сюзи се сгуши в обятията й. Усещаше допира на топлата й кожа през тънката копринена материя. Всичко беше съвсем истинско. Просто Кенет и Хауърд бяха дошли при нея за да я отведат при майка й. Останалото нямаше никакво значение.

А над рамото й, през панорамния прозорец се виждаше промененият до неузнаваемост град.

— Мамо, какво е станало? — прошепна тя и погледна крадешком Кенет и Хауърд.

— Последния път, когато те видях, бяхме в кухнята — отвърна майка й. — Тогава не ми беше много до приказки. А след това се случиха един милион неща.

— Ти се разболя — произнесе обвинително Сюзи.

— Да… и не. Ела, седни. Сигурно си много гладна.

— Как да не съм, спала съм две седмици. Трябваше да съм умряла от глад.

— Тя все още не вярва — ухили се Хауърд.

— Шшшт! — мама му махна с ръка да мълчи. — Ами вие бихте ли повярвали на нейно място?

Двамата признаха, че не биха повярвали за нищо на света.

— Сега вече умирам от глад — въздъхна Сюзи и се предаде. Кенет дръпна един стол и я нагласи да седне. Приборите бяха от китайски порцелан и сребро.

— Май не трябваше да прекаляваме — промърмори Хауърд. — Стана съвсем като в сън.

— Нищо — успокои го Сюзи. Почти беше готова да се разплаче от щастие. — Винаги си обичал да се изхвърляш. — Тя взе една чиния и започна да я пълни подред.

— Все пак, знаете ли какво точно е станало?

— Не всичко — отвърна майка й.

— Само дето сега сме много по-умни отпреди — добави Хауърд. От как се помнеше беше преписвал на контролните. В училище не му вървеше. — Освен това не се нуждаем от телата си.

— По-бавно, по-бавно — спря ги майка й. — Нещата са малко по-сложи, миличка.

— Сега ние сме динозаврите — продължаваше Хауърд. — Когато се разболяхме…

Сюзи остави бавно вилицата и потъна в мълчание. Не ги чуваше, слушаше някакъв вътрешен глас.

Ние те излекувахме

Обичаме те

Нуждаем се от теб

— О, Боже мили! — извика тя и ги погледна втрещено. Вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар и изведнъж забеляза белезникавите ивици по кожата си. Извиваха се като жилки нагоре и изчезваха под ръкава.

— Сюзи, не се плаши — побърза да се намеси майка й. — Моля те, успокой се. Не са те закачали, защото не са можели да проникнат в тялото ти без да те убият. Разбираш ли, мъничката ми, ти имаш необичаен метаболизъм. Не си единствена, срещат се и други като теб. Но това вече не е проблем. Оставяме на теб да решиш. Искаме само да ни изслушаш, нас… и тях. Сега те са много по-напреднали и по-умни.

— И аз съм болна, нали? — попита тя.

— Те са толкова много — бърбореше възхитено Хауърд, — че би могла да изброиш всяка песъчинка на Земята и всички звезди в небето и пак да не стигнеш броя им.

— Слушай ме внимателно, дребосъче — рече Кенет. — Ти винаги си ми вярвала, нали? — Тя кимна. — Те няма да ти сторят нищо лошо. Те имат нужда от нас и от теб. Може да сме малко в сравнение с тях, но те се нуждаят от нас.

— Да? — подкани го тя притихнало.

— Те ни обичат — рече майка й. — Казват, че са произлезли от нас и затова ни обичат… също както ти обичаш майка си…

— И сега ти дават право на избор — каза Кенет.

— Какъв избор? Та те вече са в мен.

— Изборът дали да си останеш такава, каквато си сега, или да се присъединиш към нас.

— Но вие също сте като мен.

— Искаме да ти покажем как живеем. Как изглежда нашият свят.

— Промили са ви мозъците — тросна се Сюзи. — Искам да живея.

— Но ние също живеем. Миличка, не са ни промили мозъците, просто ни убедиха. В началото имаше някои неприятни моменти, но сега тези неща са минало. Те не разрушават нищо. Запазват всичко вътре в тях, цялата памет, освен това ни усъвършенстват…

— Не разбирам за какво говорите. Те искат да им дам тялото си, така ли? Искат да ме променят, както направиха с вас и с целия град, това ли искат?

— Когато дойдеш при нас вече няма да се нуждаеш от тялото си. Сюзи, миличка, ние бяхме там. Няма да те излъжем.

— И смяташ, че ще ти повярвам. Само затова, че ме нахранихте и че изглеждате като истинското ми семейство?

— Можеш да си останеш такава, каквато си сега — щом това е твоето желание. Те само искаха да знаят. Само че ще бъдеш вечно сама. И ще те е страх.

— А те ще напуснат ли тялото ми? — тя вдигна ръка и я завъртя.

— Ако го желаеш.

— Искам да съм жива, а не някакъв дух.

— Това ли решаваш?

— Да — кимна твърдо Сюзи.

— Искаш ли да си вървим?

Сюзи изхлипа и отново се сгуши в майка си.

— Толкова съм объркана. Не би ме излъгала, нали? Ти наистина си моята майка.

— Е, малко подобрена — засмя се майка й. — Но когато те дойдоха…

— Кои са „те“?

— Те произлизат от нас. От нашите собствени клетки. Не е болест.

— Те са клетки? — спомни си за мъничките точици, които бе разглеждала под микроскоп в училище. Това само я обърка повече.

Хауърд кимна.

— И са ужасно умни. Когато дойдоха в мен се почувствах толкова силен — не само физически. Можех да си припомням всичко, което съм мислел или правил през целия си живот. Дори неща, които не съм преживявал! Имах чувството, че разговарям по телефона едновременно с няколко трилиона невероятно умни хора. И всичките са мои приятели, готови да ми помогнат…

— Повечето — поправи го Кенет.

— Добре де, понякога спорим, но и хората спорят — нали? Но никой не мрази никого, защото толкова си приличаме. Като близнаци сме — но безброй. Дори забравих, че мога да умра. и как иначе, когато има толкова много досущ като мен. Мога да бъда навсякъде, където искам.

Сюзи бе спряла да яде и го гледаше с облещени очи.

— Май всичко това ми дойде множко — въздъхна тя. — Вече не зная дали искам да се разболея, или не.

— Остави на тях да отговорят на въпросите ти — посъветва я майка й. — Просто ги слушай.

Тя затвори очи.

Различни хора

Някои като теб

Умират/заболяват

Живеят отделно/усамотени

А ние искаме

да те запазим

Да научим

Не бяха само думи. Придружаваха ги ярки изображения, живописни пътешествия из света на усещанията, на огромни разстояния — душевни и физически. Виждаше всичко през различни гледни точки и само една от тях бе нейната собствена, докосваше се до съхранените мисли на други хора в клетъчните мембрани, някои от тях бяха умрели преди да бъдат асимилирани. Никога досега не беше усещала/виждала/вкусвала толкова интересни неща.

Сюзи отвори очи. Но вече не беше същата. Изчезнала бе една дребна и маловажна частица от нея — онази, която я бе правила толкова бавна. Сега бе най-малко на крачка над това.

— Е, какво ще кажеш? — попита я Хауърд.

— Ще си помисля — обеща тя. — Кажете им да ме оставят на мира. Не желая да се разболявам.

— Ти вече им го каза — уведоми я майка й.

— Трябва ми малко време.

— Миличка, имаш цялото време на света.