Грег Беър
Кървава музика (26)

25

Ливърмор, Калифорния

Джон Олафсен отдръпна от очите си черния емайлиран бинокъл и избърса потното си чело с омазнената червена превръзка. След това си пое дъх и продължи наблюдението. В момента изучаваше просторния комплекс на Ливърморската Национална Лаборатория на отсрещната страна на шосето. Миризмата на изсъхнала трева и прах дразнеше неприятно ноздрите му и го караше да си припомня неща, които само допълнително подтискаха и без това мрачното му настроение. Беше пет и трийсет следобед и скоро слънцето щеше да се скрие зад хоризонта.

— Хайде, Джери — промърмори той, — размахай проклетото флагче.

Джери беше неговият брат-близнак, с пет минути по-млад и два пъти по-безразсъден. Съвсем доскоро двамата работеха като пилоти в ескадрилата на стопанската авиация в долината Салинас. Джон не се съмняваше, че и той като брат му е натъпкан догоре с ДДТ и прочие силно токсични инсектициди. Двамата вероятно просто не са били по вкуса на онова, което бе погълнало жителите на Ливърмор.

И Рут и Лорен.

Джери беше слязъл долу между високите стъклени сгради на лабораторията за да разгледа отблизо трийсетфутовите купчини, които се издигаха на равни разстояния вътре в двора, където доскоро нямаше нищо. Беше завързал червената си кърпа на висока пръчка — съоръжение, с което трябваше да си сигнализират.

— Махай де — подкани го Джон. Той премести лекичко бинокъла и изведнъж забеляза червената кърпа — тя описа три кръга, два по часовниковата и един срещу часовниковата стрелка. Това означаваше, че Джон може да слезе долу, където изглежда имаше нещо интересно. И нищо опасно… съдейки по спокойните движения на Джери.

Джон надигна едрото си отпуснато тяло и пое надолу по хълма. Някъде по средата пътят му препречваше висока телена ограда, по която допреди инцидента течеше непрестанно електрически ток. Още по-нататък следваха гъсти шубраци, през които лъкатушеше тясна пътечка. Пътеката го изведе на бетонирания паркинг, където все още имаше десетина коли. Почти в средата на паркинга се издигаше грамадна купчина, поне шейсет стъпки в диаметър. Джери стоеше на върха на купчината. Като зърна Джон той се ухили и му махна с ръка да се качва.

— Спокойно — няма спринтьори — извика той. Така двамата наричаха странните създания, които от известно време кръстосваха из Ливърмор и почти винаги побягваха, когато ги доближаваха.

— Радвам се да го чуя. Какво си намислил?

— Да изкопая тунел до Китай — отвърна Джери и тупна с крак по купчината. — Не ти ли се струва странно?

— Все странни работи стават напоследък — отвърна Джон. — Ами ако тези купчини са били използвани за някакви опити… или пък причината за всичко е в тях?

— То е ясно, че са изпуснали края на някой опит.

— Все още не мисля, че всичко е започнало тук.

— Глупости. Откъде другаде? — ядоса се Джери.

— Не само тук има лаборатории.

— Да бе, дошли са пришълците.

— Копай, тогава. — Джон сви уморено рамене.

Джери замахна с кирката и разрови горния край на купчината. Острието й проби тънкия повърхностен пласт, сякаш бе черупка на яйце и пропадна надолу.

— Куха е — изсумтя Джери, наведе се и надникна в дупката. — Нищо не виждам.

Джон кимна отново.

— И да ги видиш, нищо не можем да им направим — подхвърли той и пъхна небрежно ръце в джобове. Само двамата сме останали.

Джери замахна още няколко пъти и дупката се разшири достатъчно. Двамата се плъзнаха надолу, опряха се на ръце и надзърнаха вътре.

— Пак не се вижда нищо — рече Джери. — Я иди да вземеш фенера.

Почти се смрачаваше, когато Джон се върна със стария ветроупорен фенер от техния камион. Джери седеше до дупката, пушеше цигара и тръскаше пепелта вътре.

— Как е в града? — попита той.

— Още по-зле, доколкото можах да видя.

— Ще остане ли нещо до утре?

— Това, в което се превръща.

— Добре де, тъмно, светло, няма особено значение. Дай фенера, ще сляза пръв…

— Няма да стане — опъна се Джон. — Без светлина не оставам.

— Тогава ти слез.

Джон обмисли предложението.

— Не, по дяволите. Ще вържем въжето за някоя кола и ще се спуснем двамата.

— Хубаво — склони Джери. Той изтича с въжето до най-близката кола, завърза края му за бронята и се върна обратно. Оставаха им близо трийсетина фута въже.

— Аз съм пръв — заяви Джери. — Дай фенера.

Джон протегна ръка. Малко след това главата на Джери изчезна под горния край на дупката.

— Отразява се в стените — чу се приглушеният му глас. Джон надникна и видя призрачно осветеното лице на брат си. Изчака да се спусне още малко, сетне го последва.

Никога не би го признал, но това, което в действителност очакваше да срещне там долу, бяха морлоките.

Докато стъпят върху податливия под телата на двамата братя лъщяха от пот. Въздухът бе далеч по-топъл и влажен, отколкото навън. Светлината на фенера прорязваше сияещи снопове през сладникавата на вкус мъгла. Те пристъпиха неуверено и почвата под краката им взе да жвака като в мочурище.

— Оооо, по дяволите! — извикаха почти в един глас.

— Какво ще правим сега? — попита почти шепнешком Джон.

— Ще потърсим Рут и Лорен, а може би и Трисия. — Трисия беше приятелката на Джери. Въпреки че бе присъствал на стопяването й почти до самия му край, той все още не можеше да повярва в това, което се бе случило с нея.

— Отдавна са измрели всичките — отвърна пресипнало Джон.

— Ще имаш да вземаш, да са измрели. Просто са ги разглобили за да ги свалят по-лесно тук.

— Откъде пък ти хрумна това?

Джери поклати глава.

— Или е това, или наистина ги няма вече. Дали са усещали нещо, а?

Джон помисли за миг.

— Не — отвърна той. — Но може и да се лъжа.

— Лайнарска история — ядоса се Джери. — Сигурен съм, че не са измрели. Инак навън щеше да е пълно мъртвило. Нали сам видя…

— Видях — кимна припряно Джон. Какво всъщност беше видял? Купчинки от смачкани дрехи, изпълнени с разтваряща се плът. Тогава се беше почувствал като обезумял. Още от сутринта на този ден Рут и Лорен се оплакаха, че са пипнали нещо заразно. Телата и на двете бяха покрити с белезникави изпъкнали резки, имаше ги по лицата и ръцете им. А той глупакът им рече да отидат на доктор.

Не помнеше какво е правил, когато съгледа смачканите дрехи. Вероятно е крещял докато пристигне Джери. Във всеки случай гърлото го наболяваше дълго след това.

— А нас защо не ни взеха тогава? — попита той.

Джери потупа изпъкналото си шкембе.

— Защото сме много дебели, братче — обясни той. Сетне завъртя бавно фенера. Лъчът светлина проникваше едва на няколко стъпки навътре в мъглата. — Майчице, как ме е страх само!

— Радвам се да го чуя — ухили се Джон.

— Ти беше този, дето предложи да слезем долу — ядоса се Джери. — Казвай сега какво да правим.

— Върви напред. И си отваряй очите за морлоките.

— Да бе, уф. Морлоки.

Поеха предпазливо напред по пружиниращия под. Изминаха няколко изпълнени със страх минути, преди лъчът да опре в някаква напречна повърхност. Стената пред тях беше скрита зад джунгла от лигавовлажни, блестящи тръби с различни размери, сивкави и кафяви на цвят, които пулсираха ритмично. Тръбите следваха извивката на тунела и изчезваха наляво.

— Не мога да повярвам на очите си — рече Джери.

— Е? — Джон посочи тунела.

Джери кимна. — Най-лошото вече го знаем — рече той.

— Дано да си прав.

— Върви напред, Джони.

— Милото ми братче.

— Тръгвай!

Двамата влязоха в тунела.